Решение № 39 от 10.02.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. Велико Търново, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20244000500571 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 357/ 27.06.2024 г. по гр.д. № 92/ 2023 г. по описа на ВТОС съдът е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на В. А. П. обезщетение в размер на 100 000 лв. за претърпени от нея неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й М. Й. Д. в резултат на ПТП на 21.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2022 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил исковата претенция за обезщетение за разликата над присъдения размер до пълната претендирана сума от 150 000 лв.

Подадена е въззивна жалба от В. А. П. срещу решението е отхвърлителната му част. Жалбоподателката изразява несъгласие с преценката на съда за справедливия размер на обезщетението и сочи, че при определянето му съдът е допуснал нарушение на чл.52 ЗЗД. Счита, че присъденият й размер е крайно занижен, като не са отчетени в пълна степен конкретните обстоятелства, относими към обема на претърпените от нея неимуществени вреди, а именно изключителната връзка между нея и дъщеря й, която нямала собствено семейство и двете живели в едно домакинство, имали са общ бизнес, настъпването на смъртта на детето й три години след ПТП, през който период тя се грижила за нея и наблюдавала как гасне, съдебната практика по сходни казуси и социално-икономическата обстановка в страната. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и искът й да бъде уважен за пълния претендиран размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва от 19.12.2022 г. до окончателното изплащане.

1

Претендира разноски за производството.

ЗК „Лев Инс“ АД е депозирало въззивна жалба срещу решението в неговата цялост, като поддържа, че то е неправилно и незаконосъобразно. Съдът присъдил на ищцата обезщетение, независимо от установеното по делото, че по силата на сключено споразумение на нейната дъщеря вече е било изплатено обезщетение в размер на 309 536.42 лв. за причинените й неимуществени вреди. Счита, че след като пострадалият е упражнил лично правото си на обезвреда и е реализирана гаранционнообезпечителната отговорност на застрахователя по застрахователното правоотношение, правото на трети лица да получат обезщетение е погасено. Моли решението да бъде отменено и съдът да отхвърли исковата претенция на В.. претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока за отговор В. А. П. е заела становище за неоснователност на въззивната жалба на застрахователя. Излага, че претенцията на пострадалия от ПТП за обезщетяване на претърпените от него вреди и претенцията на неговите близки за вреди от смъртта на пострадалия са основани на различни факти и изплащане на обезщетение на пострадалия не погасява правото на обезщетение на близките. Моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Въззивните жалби са процесуално допустими – подадени от легитимирани страни, в законовия срок, срещу подлежащ на обжалване акт. В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбите оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Фактическата обстановка по делото е правилно изяснена от първоинстанционния съд въз основа на събраните по делото доказателства и страните не спорят по възприетите релевантни към исковата претенция факти и формирания от съда извод за осъществяването на фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, обуславящ отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинените на пострадалото лице вреди. Спорът пред въззивния съд е относно материалната легитимация на ищцата В. А. П. да получи обезщетение с оглед обстоятелството, че обезщетение за неимуществени вреди е било заплатено на нейната дъщеря – пострадала от процесното застрахователно събитие и относно справедливия размер на дължимото застрахователно обезщетение.

2

Становището на ЗК „Лев Инс“ АД, че след като е реализирано правото на пострадалото лице да получи обезщетение за претърпените от него вследствие на деликта вреди, това право е погасено и не може да възникне в патримониума на трети лица, които не могат да черпят права от същия юридически факт, е правилно, но неотносимо към настоящия казус. Пострадалата от ПТП М. Й. Д. е получила обезщетение за неимуществените вреди, които са й причинени при процесното ПТП на 21.11.2019 г. Ищцата В. А. П. не претендира и не би могла да претендира обезщетение, дължимо на дъщеря й за претърпените от нея вреди, дори и последната да не беше упражнила правото си да търси обезщетение за същите. Искът на П. е за присъждане на обезщетение за настъпилите в нейния патримониум неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й в резултат на виновно, противоправното деяние, осъществено от застраховано при ЗК „Лев Инс“ АД лице. Двете правоотношения – това на пострадалата от ПТП със застрахователя и това на майката на пострадалата със застрахователя – не са идентични, а се основават на различни правопораждащи правото на обезвреда факти, при което В. А. П. е материално легитимирана да получи обезщетение. Жалбата на застрахователя, че на П. не се дължи обезщетение е неоснователна.

Загубата на любим човек е изключително тежко негативно емоционално изживяване за хората, за които починалият е бил най-близкият и значим човек, и търпените от тях болки и страдания безспорно са неизмерими с паричен еквивалент, защото какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, загубата за тях е невъзвратима, мъката ги съпътства през целия им живот и обезщетението не е в състояние да компенсира вредата. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване в случай на смърт на родствената връзка на ищеца с починалия, възрастта им, действителните фактически взаимоотношения между тях, естеството на претърпените от пострадалия болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, отражението на вредата върху личната и социална сфера и други релевантни обстоятелства. В тази връзка, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус съобрази следните обстоятелства:

Дъщерята на ищцата е пострадала при ПТП на 21.11.2019 г., към който момент тя е била на 57 г. Вследствие на инцидента поради увреждане на гръбначния мозък тя е получила пълна долна параплегия – парализа без сетивност и частична параплегия на горните крайници, предимно на лявата ръка, не се е очаквало подобрение на състоянието й поради липса на рехабилитационен потенциал и е освидетелствана от ТЕЛК с 95 % нетрудоспособност с чужда помощ. Пострадалата е останала напълно неподвижна, при строг постелен режим и три години след ПТП – на 19.10.2022 г. е починала. От заключението на медицинската експертиза е установено, че смъртта й е в 3 пряка причинно-следствена връзка с получените при ПТП травматичните увреждания и последващи усложнения от продължителното във времето залежаване при относително пълна неподвижност на тялото, които са довели до масивна белодробна тромбемолия – запушване на кръвоносните съдове от тробми. По делото е безспорно установено, че непосредствени и постоянни грижи за пострадалата са полагани от нейната майка, подпомагана и от брат й – св. П. П.. Към датата на ПТП В. П. е била на 78 г. и тя, заедно със сина си, а от 2000 г. и със дъщеря си, която се прибрала в гр.

Свищов след смъртта на съпруга си, са живели в едно домакинство и са споделяли ежедневието си. М. имала един син, който живеел в Америка от години. Св. П. излага, че след ПТП майка му много тежко преживявала състоянието на сестра му, била наясно, особено след като с ЯМР било установено, че М. има прекъснат гръбначен мозък, че няма никакви шансове за възстановяване, сринала се, отслабнала с над 20 кг., но от сутрин до вечер се грижила за сестра му, която била абсолютно безпомощна.

Когато настъпила смъртта й, майка му му казала, че ако не бил с нея, нямало да преживее до другия ден. Постоянно плачела, искала да гледа снимки на сестра му, но те само я натъжавали. Съдът кредитира показанията на свидетеля, независимо от близката му родствена връзка с ищцата, която не позволява да бъде считан за безпристрастен, защото изложените от него факти са детайлни, последователни, непротиворечиви и разкриват негови лични наблюдения. Не са ангажирани доказателства, които да ги опровергават. След като е доказано естеството на връзката между майката и дъщерята – на взаимна обич, грижа и подкрепа, не е необходимо да бъде доказвано настъпването на твърдените в исковата молба неимуществени вреди, които са нормално присъщи на трагична загуба на любим човек, каквато загиналата е била за своята майка. Нормална е реакцията й на шок, на безутешна скръб и неспособността да повярва на случилото се, чувството за безпомощност и тревожност от загубата на единия от най-близките й хора. На доказване подлежат само специфичните вреди, които се твърди да са настъпили в причинна връзка с деликта. В конкретния казус, при определяне размера на обезщетението следва да се отдаде особено значение на две обстоятелства – на това, че в продължение на 3 години майката всеки ден е преживявала безнадеждното състояние на детето си и е трябвало да приеме, че не може да му помогне и възрастта на ищцата. Изключително трагично за всеки възрастен родител е да надживее своето дете, защото очакванията са животът да следва естествения си ход. Загубата се преценява като много значима и поради това, че в традиционните за българското общество семейни отношения е нормално децата да полагат лични грижи за възрастните си родители, а не обратното.

Изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД не допуска обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите, а то следва да служи единствено за репариране на причинените им вреди, поради това съгласно практиката на ВКС и съдилищата при определяне на размера му се отчита и 4 икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Освен лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, които не са променяни от 2018 г., ориентир за икономическата обстановка са също и минималната работна заплата, която към датата на настъпване на вредоносния за ищцата резултат – 2022 г. възлиза на 710 лв. и средната работна заплата в страната към края на 2022 г. по данни на НСИ – около 1 850 лв. Съдът съобразява и съдебната практика по дела със сходни травматични увреждания от ПТП, настъпили през 2021 г. - 2022 г.

При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства ВТАС намира, че справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди възлиза на 150 000 лв. – колкото е претендирано от нея с исковата й молба.

Оплакванията на П. във въззивната й жалба, че определенията от първоинстанционния съд размер не съответства на изискванията на чл.52 ЗЗД, е основателно. Решението на ВТОС следва да бъде отменено в частта, с която искът й за разликата над 100 000 лв. до 150 000 лв. е отхвърлен и следва да бъде осъден застрахователят да й заплати допълнително обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2022 г. до окончателното изплащане.

По разноските: При този изход на спора пред въззивния съд следва да бъде отменено решението на ВТОС и в частта за разноските, с която В. А. П. е осъдена да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. ЗК „Лев Инс“ АД следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВТАС държавна такса в размер на 1 000 лв. за производството пред ВТАС /по въззивната жалба на П./, както и в размер на 6 000 лв., дължима за производството пред ВТОС. Първоинстанционният съд е пропуснал да осъди застрахователя – ответник по иска за заплащане на дължимата държавна такса съобразно изхода на спора, при което последният е останал задължен за заплащането й и на основание чл.77 ГПК той следва да бъде осъден да я заплати. В полза на процесуалния представител на В. А. П. адв. Г. Б. Х. следва да се присъди възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. С оглед предмета на спора делото не се отличава с правна и фактическа сложност. Основната и цялостна защита по иска е реализирана в първоинстанционното производство, където са събирани доказателства в подкрепа на твърденията/ възраженията на страните, и в него на адв. Х. е определено и присъдено възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска, в размер на 5 700 лв. /6 840 лв. с ДДС/. Поради уважаване на предявения иск в пълния заявен размер на същия следва да бъде заплатено допълнително възнаграждение, което съдът определя на 1 200 лв. с ДДС. За въззивното производство на адв. Х. следва да се присъди възнаграждение за осъществената от него защита както по жалбата на П., така и срещу жалбата на застрахователя в размер на 2 400 лв. с ДДС. Съдът съобразява липсата на правна сложност на делото – по фактическите констатации на първоинстанционния съд не е спорено, а основен предмет е размерът на дължимото обезщетение, който е 5 обоснован с подробно наведени твърдения, относими към критериите за определянето му, още с исковата молба и който се определя от съда по справедливост. Въззивната жалба на П. и отговорът й на въззивната жалба на застрахователя съдържат идентични доводи относно размера на дължимото обезщетение. Пред ВТАС не са събирани нови доказателства, проведено е само едно съдебно заседание, на което процесуален представител на П. не е взел участие.