Решение № 1186 от 08.04.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1186 гр. Варна, 08.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марина Георгиева при участието на секретаря Димитрина Илк. Д. като разгледа докладваното от Марина Георгиева Гражданско дело № 20233110115735 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по искова молба, депозирана от В. М., ЕГН **********, адрес: град В., ул. Б. № * срещу „А.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град С., р. М., бул. Ц.ш. № *, с която са предявени обективно кумулативно съединени искови претенции както следва:

1/ за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 4238,86 лева, представляваща сбор от дължимото трудово възнаграждение за месеците юни и юли 2023 г., на основание чл. 128 КТ ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.12.2023 г., както и сумата от 189,24 лева, представляваща сбор от дължимо обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода от 15.07.2023 г. до 29.11.2023 г., на основание чл. 86 ЗЗД;

2/ за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 372,45 лева, представляващо дължимо обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година в размер на 3 дни за 2023 г. ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.12.2023 г. , на основание чл. 224 КТ, както и сумата от сумата от 14,52 лева, представляваща дължимо обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода от 15.08.2023 г. до 29.11.2023 г., на основание чл. 86 ЗЗД;

3/ за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 2731,29 лева, представляващо дължимо обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ за срока на едномесечното предизвестие, уговорено между страните ведно със законната лихва върху горепосочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.12.2023 г., на основание чл. 221 КТ, както и сумата от сумата от 106,50 лева, представляваща дължимо обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода от 15.08.2023 г. до 29.11.2023 г., на основание чл. 86 ЗЗД.

В исковата молба, ищецът твърди, че е сключил трудов договор с ответника като за периода от 01.06.2023 г. до 01.08.2023 г. е полагал труд като е заемал длъжността 1

„програмист, софтуерни приложения“ с работно място град Варна и брутно трудово възнаграждение от 2731,29 лева. Поради забавено плащане на дължимото трудово възнаграждение, трудовото правоотношение с ответника е прекратено, считано от 01.08.2023 г. като в издадената заповед за прекратяване са включени и дължимите обезщетения за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година в размер на 3 дни за 2023 г. и за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ за срока на едномесечното предизвестие, уговорено между страните. Твърди, че към датата на заевждане на исковата молба не са заплатени дължимите суми като посочва, че дължимите трудови възнаграждения се изплащат не по-късно от 15-то число на месеца за предходния месец. Претендира и присъждането на лихва за забава върху неизплатените трудови възнаграждения, както и върху неизплатените обезщетения. Моли за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е ангажирал писмен отговор, с който заявява, че признава исковите претенции по основание и размер. Счита, че не е дал повод за завеждане на исковата молба, доколкото липсва покана за заплащането на същите от страна на ищеца.

Твърди, че е заплатил сумите като представя доказателства затова. Претендира присъждането на сторените в производството разноски.

Съдът, с оглед събраните по делото доказателства приема следното от фактическа страна:

На осн. чл. 146, ал.1, т.3 съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между страните е съществувало трудово правоотношение за периода от 01.06.2023 г. до 01.08.2023 г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „програмист софтуерни приложения“, че трудовото правоотношение е прекратено на 01.08.2023 г. на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ поради забавено плащане на трудовото възнаграждение, че е налице неизползван платен годишен отпуск в размер на 3 дни за 2023 г. като му се дължи обезщетение в размер на 372.45 лева; че е налице основание за заплащане на обезщетение в размер на 2731,29 лева, поради прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ в размер на брутното възнаграждение за срока на предизвестието; че дължимото трудово възнаграждение следва да се заплати не покъсно от 15-то число на месеца за предходния месец, за който се дължи.

Тези обстоятелства се потвърждават и от приетите като писмени доказателства заповед № * г., от която е видно, че трудовото правоотношение между „А.“ ООД и В. М. е прекратено на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ като е отразено, че на М. следва да се изплати сумата от 327,45 лева, поради неползван отпуск по чл. 224 КТ и сумата от 2731.29 лева, представляваща дължимо обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ.

Представен по делото е трудов договор от * г., сключен между „А.“ ЕООД и В. М., от който се установява, че дължимото трудово възнаграждение възлиза на 2715 лева като към него ще се начислява и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0.6%. Посочено е, че възнаграждението е дължимо до 15-то число на месеца за предходния месец.

Като писмено доказателство по делото е прието извлечение от “P.”, от което е видно, че по банковата сметка на В. М. е преведена сумата от 7652.86 лева, включваща дължимото трудово възнаграждение за месеците юни и юли 2023 г., обезщетение по чл. 224 КТ и обезщетение по 221 КТ и лихви. Установява се, че плащането е извършено на 19.01.2024 г.

С оглед гореизложената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното по отношение на предявените искови претенции:

Разпоредбата на чл. 128, т.2 КТ посочва, че работодателят е длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение. В настоящия случай е безспорно, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на сключения между 2 тях трудов договор от 01.06.2023 г., както и че същото е прекратено поради забавено плащане на трудовото възнаграждение.

Предвид гореизложеното и при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства следва изводът, че исковата претенция с правна квалификация чл. 128, т.2 КТ по отношение претендирата сума в размер на 4238.86 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за месец юни и юли 2023 г. се явява основателна. Предвид нейната основателност, основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на дължима лихва за забава в размер на 189,24 лева.

Нормата на чл. 224, ал.1 КТ сочи, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото, за който не е погасено по давност.

От приетата като писмено доказателство заповед за прекратяване на трудовото правоотношение се установява, че на В. М. се дължи сума в размер на 372.45 лева, представляваща обезщетение за неползван отпуск в размер на 3 дни за календарната 2023 г.

Признанието на задължението за заплащане на дължимия отпуск, обоснова изводът за основателност на тази главна претенция, като и на акцесорната претенция за заплащането на лихва за забава в размер на 14.52 лева.

Разпоредбата на чл. 221, ал.1 КТ посочва, че при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение. Безспорно в настоящото производство се установява, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ. От издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение се установява, че работодателят е разпоредил да му се изплати обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение по реда на чл. 221 КТ, от където следва изводът, че е признал това свое задължение за заплащане на обезщетение. С оглед тези съждения, следва изводът, че и претенцията за заплащане на обезщетение по реда на чл. 221 КТ се явява доказана по основание и размер. Предвид основателността на тази претенция, основателна се явява и акцесорната за заплащане за лихва за забава в размер на 106.50 лева.

От приетото извлечение за извършено плащане, е видно, че преведената на 19.01.2024 г. сума в размер на 7652.86 лева включва всяка една от дължимите главници и дължимите лихви за забава върху всяка една от сумите, но не е заплатена претендираната законна лихва върху всяка една от главниците за периода от завеждане на исковата молба в съда 04.12.2023 г. до окончателното плащане на 19.01.2024 г. С оглед горедостигнатите изводи, следва, че исковите претенции следва да се отхвърлят, поради осъществено плащане в хода на процеса, но само по отношение на претедираните главници и лихви за забава, а да се осъди ответникът да заплати дължимата законна лихва за периода от завеждане на исковата молба в съда - 04.12.2023 г. /а не както е посочил ищеца от 29.11.2023 г., когато е предявил искането за обезпечение, доколкото едва при предявяването на исковите пренции се претендира и законна лихва/ до окончателното плащане, което е извършено на 19.01.2024 г.

По отношение на разноските:

Ищецът е поискал присъждане на сторени разноски като претендира заплащането на сумата от 750 лева, заплатено адвокатско възнаграждение, за което представя договор за правна защита и съдействие от 29.11.2023 г. В случая ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, доколкото липсва заплащане на дължимите суми преди завеждане на исковите претенции. В случая не следва да намери приложение, нормата на чл.78, ал.2 ГПК, доколкото същата е приложима само при наличие на две предпоставки, които следва да съществуват кумулативно – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. В случая ответникът признава исковете, но с поведението си е 3 дал повод за завеждане на делото, а именно не е платил дължимите суми преди завеждане на делото, поради което следва в негова тежест да се възложат дължимите разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение. Несъстоятелно е възражението на ответника, че задълженията за заплащане на дължимите обезщетения не са били с определен падеж.

Исковата молба и приложенията към нея са получени от ответника, на 20.12.2023 г., видно от приложеното по делото съобщение на л.17 от делото. Плащането е извършено ден преди изтичане на срока на отговор, по реда на чл. 131 ГПК, поради което следва изводът, че ответникът е дал повод за завеждане на делото. Освен това, задължението за заплащане на дължите трудови възнаграждения и обезщетения е възникнало още на 01.08.2023 г., когато е подписана заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което твърдението, че следва покана от В. М. е ирелевантно. Последното не почива на действащата в страната законова регламентация. С оглед гореизложените мотиви, следва да му се възложат и сторените в производството разноски, от страна на ищеца, за което се представят надлежни доказателства за тяхното заплащане.

На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС-Варна, сумата от 378.80 лева, представляваща държавна такса за исковите претенции - 169.55 лева по предявения иск с правно основание чл. 128 т.2 КТ, 50 лева за предявения иск с правно основание чл. 224 КТ и 109.25 лева и 50 лева за предявените акцесорни искове /в този смисъл решение по в.гр.д. № 2646/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна/.

Водим от горното, съдът