Решение № 256 от 15.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 256 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100503613 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от А. Ш., ответник в първоинстанционното производство, срещу решение № 774 от 16.01.2025 г., постановено по гр. дело № 35385/2024 г. по описа на СРС, 166-и състав, с което на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. първо вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 240 ЗЗД той е осъден да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 400 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 40011050435 от 02.08.2022 г., ведно със законна лихва за периода от 28.07.2023 г. до изплащане на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по частно гр. дело № 42836/2023 г. по описа на СРС.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението, както и противоречие в неговите мотиви. С жалбата е представено доказателство за погасяване на част от кредита в размер на 100 лв., извършено след приключване на съдебното дирене пред първа инстанция, което е прието от настоящия съд с определение. Възраженията в жалбата са насочени и срещу присъдената с решението сума от 400 лв., дължима от ответника, доколкото лицето намира договора за кредит за недействителен, поради което сочи, че не дължи връщане на суми. Моли искът да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от 1

„Профи кредит България“ ЕООД. В него се заявява, че жалбата е неоснователна. Не оспорва, че в действителност такова плащане от 100 лв. е направено от ответника.

Предмет на настоящото производство е и въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, ищец в първоинстанционното производство, чрез юрк. Костадинова срещу посоченото решение в частта, в която исковете са отхвърлени. Неправилно било прието от съда, че договорът за кредит е недействителен. Погрешно било изложено от съда, че таксата от 30 лв. следвало да бъде включена в ГПР. Не намира за правилен и изводът, че ГЛП от 41% противоречал на добрите нрави. Претендира разноски.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

Разгледано по същество съдът намира следното:

Производството е по реда на чл. 422 ГПК след подадено от длъжника възражение в заповедно дело. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, пр. I, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД

Предмет на делото е претенция на кредитор за дължими суми по договор за потребителски кредит, в това число главница в размер на 500 лв., договорно възнаграждение – 107.28 лв., лихва за забава – 109.43 лв. Пред настоящия съдебен състав е ангажирано допълнително писмено доказателство – разписка № 020024592668873 от 31.01.25 г. за извършено плащане в размер на 100 лв., по чието приемане въззивният съд се произнесе с определение от 03.04.2025 г. като приложи същата към доказателствената маса на основание чл. 260, т. 6 вр. чл. 266, ал. 1 ГПК.

От фактическа страна съдът прие следното:

Между страните е безспорно, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че на 02.08.2022 г. между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 40011050435/ 02.08.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата в размер на 500 лв., при срок на кредита 11 месеца, размер на месечна вноска- 55,21 лв., при ГПР в размер 2 на 48,42 % и ГЛП- 40,90 %. Видно от приложен към договора погасителен план, кредитополучателят дължи да заплаща 10 месеца по 55,21 лева, включваща главница и лихва и последна месечна вноска от 55,18 лева. Общ размер на кредита е в размер на 607,28 лева. В хода на процеса, ответникът е платил 100 лева. Видно от представена разписка пред въззивния съд, неоспорена от насрещната страна, ответникът е заплатил още 100 лв. след приключване на съдебното дирене пред първа инстанция.

Пред първоинстанционния съд е приета съдебно счетоводна експертиза съгласно, която при посочения абсолютен размер на договорната лихва – 107,28 лева, годишната лихва е в размер на 40,66 %, а ГПР е в размер на 49,16 %.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Съдът взима предвид, че от съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

На първо място, правилно е посочено, че от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, е изводимо, че в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция е, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. Не може да бъде възприета обаче тезата, залегнала в първоинстанционното решение, че така предвиденият размер на договорното възнаграждение в настоящия случай се явява противоречащ на добрите нрави.

Съдът намира, че при сключването на договора по ясен и недвусмислен начин е посочен размерът на задължението за договорна лихва като годишен фиксиран лихвен процент – 40.90% (посочени в самия договор). Нито в ЗПК, нито в друг закон е уреден максимален размер на договорната лихва по договор за паричен заем. Единственото ограничение е предвидено от нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (добавена с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.), с която законодателят е предвидил максимален размер на ГПР - той да не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Следва да се посочи освен това, 3 че с приемане разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, в сила от 23.07.2014г., се цели избягване възлагането от страна на търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна - потребителя. За да възприеме критериите по чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК законодателят е отчел, че размерът на възнаградителната лихва за предоставяне на парични средства на потребителя не винаги е меродавен, тъй като към него могат да се насложат допълнителни разходи, такси, комисионни и други разноски, които увеличават кредитната тежест за потребителя. Именно за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил максимален размер на ГПР. Това положение не изключва задължението на съда да извърши преценка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК. В този смисъл - Определение № 50094 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 3123/2022 г., г. к., ІV г. о. на ВКС.

Отделно от горното следва да се има предвид, че преценката за накърняване на добрите нрави при уговарянето на договорната лихва е винаги конкретна и във всеки отделен случай следва да се направи извод налице ли е неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, накърнен ли е принципът на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни права и дали за сметка на икономически по-слабия субект заемодателят реализира прекомерна печалба.

В конкретния случай, за периода на действие на договора за потребителски кредит от 11 месеца върху главница от 500 лева, настоящият състав намира, че възнаградителната лихва от 107.28 лева, начислена за този период, не е прекомерно висока или договорена във вреда на потребителя, не накърнява изискванията за добросъвестност и не води до явна нееквивалентност на престациите, а интересите и на двете страни са еднакво добре защитени.

Що се отнася до посочения в договора годишен процент на разходите – независимо, че в същия е упоменат в размер на 48.42 %, то експертизата е приела, че ГПР всъщност е 49.16%.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, 4 пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, чл. 3, буква „ж” от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, буква „и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В случая е посочен ГПР във фиксиран размер, но в същия не са включени част от разходите. Не е спазено изискването на закона по ясен и разбираем за потребителя начин да са посочени всички разходи, които дължи. Независимо, че по делото се претендира размер, който не включва част от таксите по кредита /като тази в размер на 30 лв., начислена за извънсъдебно събиране на вземането/, съдът дължи преценка не само относно действителността на претендирания размер, а относно действителността на целия договор, което касае и въпросът правилно ли е бил изчислен ГПР и намерили ли са в него отражение на всички разходи по кредита.