Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 650 от 05.12.2025, Районен съд - Монтана

Съд
Районен съд - Монтана
Дело
Гражданско дело 580/2025
Вид
Решение № 650
Подписан
05.12.2025
Състав
ИСКРЕН БОРИСОВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.83, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 147, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 11, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 650 гр. Монтана, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ШЕСТИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИСКРЕН БОРИСОВ при участието на секретаря НИКОЛИНКА Г. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ИСКРЕН БОРИСОВ Гражданско дело № 20251630100580 по описа за 2025 година

Образувано е по предявен от Н. Д. С. срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД установителен иск за прогласяване нищожността на договор за кредит № 689621/ 12.07.2024 г., на основание чл. 26 ЗЗД, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9, вр. чл. 19 ЗПК поради противоречие със закона или евентуално на добрите нрави.

Твърди, че е уговорена неустойка за неосигуряване не обезпечение по договора за потребителски кредит и пакет за допълнителни услуги, което води до оскъпяване на кредита и така посочения ГПР в договора е различен от посочения.

В срока за отговор на исковата молба, е подаден такъв от ответника.

Прави възражение за цената на иска. В него ответникът признава, че е сключен Договор за кредит между него и ищцата. На следващо място посочва, че е спазил законовите изисквания при сключването на договора, като не били нарушени императивни норми. Претендира индивидуална договореност. Ищцата се е запознала с условията на договора преди да бъде сключен. Излага доводи за действителност на неустойката.

Ответникът е предявил насрещен осъдителен иск, с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, за главница в размер на 3400 1 лева, частично от 4000 лева, представляваща сбор от дължимата, падежирала и непогасена част от главницата и предсрочно изискуемата главница по анекса, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване до районния съд на насрещната искова молба до окончателното плащане на задължението.

Ответникът по насрещния иск прави възражение, че договорът е нищожен и са направени плащания в размер на 2137,54 лева, като за тази част следва да се отхвърли.

Съдът, като прецени и анализира в тяхната цялост събраните по делото писмени доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между на 12.07.2024 г. между ответника- кредитодател:

Ай Ти Еф Груп АД, ЕИК ххх Н. Д. С., ЕГН ********** (ищец кредитополучател), е сключен Договор за кредит с № 689621 / 12.07.2024 г. По силата сключения договор, на С. предоставена заемна сума в размер на 4000 лв., като сумата се издължава за 24 месеца с годишен лихвен процент от 48.37%. Ежемесечено се заплаща такса в размер 6,25 лв.

Съгласно договорът, кредитополучателят изплаща неустойка за непредоствено обезпечение в размер месечно от 244,58лв, която следва да се възстанови от длъжника с месечните погасителни вноски. Като общата месечна вноска при неодобрено и непредостваено обезпечение е в размер от 514 лева. Размерът на неустойката е на обща стойност 5869,92 лв. Общата сума за плащане на главница, лихва, заедно с такса и неустойка е в общ размер на 12 335,92 лв. Между страните бил уговорен годишен лихвен процент в размер на 48.37%, а ГПР, съгласно сключения договор за кредит, е в размер 65%.

По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която Изчисленото ГПР %, вписано в т.9 от договора, е обследвано от вещото лице.

Вещото лице е спазило изискванията и математичската методология, описана в Приложение 1, чл.19, ал.2 от ЗПК, като обобщава, че в ГПР са включени: лихвени разходи /възнаградителна лихва/ на стойност от 2316,23 лв и такса в размер от 150 лв. При така включените разходи по формулата за ГПР се генерира стойност от 65% = съотвества на вписаната стойност на ГПР в т.9 от Приложение №1 към Договор за кредит № 689621 от 12.07.2024г. Вещото 2 лице изчислява ГПР в размер на оскъпяване от 278,78% при включване на неустойката. Общата платена сума от ищеца по кредита е в размер от 600 лева.

Платените суми по Договор за кредит № 689621 /12.07.2024г. са разпределени по пера от кредитодателя/ ответник по следния начин:

В случая предвидената неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му, който е изключително кратък, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции.

В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая е видно, че размерът на неустойката в погасителния план значително надхвърля главницата по кредита.

От горното следва, че действителният ГПР значително надхвърля законовоустановения максимален процент на разходите, което прави договора за кредит нищожен.

На следващо място в Определение № 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК е прието, че „договорът за потребителски 3 кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи (включваща общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (в конкретния казус в размер на 48, 24%, при уговорена ставка на възнаградителната лихва от 41, 07%) договорът за потребителски кредит е нищожен – с аргумент и от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.“

Видно от приложенията по договора не е посочена структурата на ГПР ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Посочен е единствено като процентно изражение, но без да посочен компоненти, от които се състои.

С оглед на горното не става ясно как е формирана стойността на ГПР. В него не е посочена методиката за изчисляването, нито са посочени конкретни лихвени и нелихвени разноски, от които се състои. – в този смисъл също Определение № 602 от 29.11.2023 г. по ч.гр.д. 356/2023 г. на ОС – Монтана.

Ищецът е представил плащане към ответника в размер на 600 лева.

По делото ответникът е изложил твърдения единствено за наличието на 4 процесния договор за кредит.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед на горното съдът намира, че следва да се присъди единствено главницата, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК Главницата по кредита е в размер на 4 000 лева, като насрещният осъдителен иск следва да бъде уважен за пълната предяване сума от 3400 лева.

По разноските:

При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на чл.78, ал.1 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 1 ЗАдв. ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат Е. И. адвокатско възнаграждение.

Цената на иска е в размер на 12335,92 лева, а съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ минималното възнаграждение в размер на 1510,23 лева без ДДС или 1812,27 лева с ДДС

След постановяването на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, съдът има възможността да не приложи предвидените в НМРАВ минимални адвокатски възнаграждения, а да определи възнаграждение под тези предели, като условие за това е насрещната страна да е повдигнала въпроса за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, настоящата инстанция, счита че следва да вземат предвид следните критерии: фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, вида и обема на извършените процесуалните действия, както и продължителността на производството. По делото е назначавана експертиза и е проведено едно съдебно заседание, на което и двете страни не са се явили и не са изпратили процесуален представител.

Съобразно горното, съдът намира, че производството не е било с правна и фактическа сложност. Същото е решено на базата на представените с 5 исковата молба и отговора към нея доказателства, насрещна искова молба и отговор по нея, като в първото съдебно заседание процесуалните представители на страните не са се явили. В него съдът е приел проектодоклада за окончателен и е счел делото за изяснено, като е обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Отчитайки тези факти, настоящата инстанция намира, че справедливото адвокатско възнаграждение по процесния иск е 800 лева. /в този смисъл Решение № 116 от 18.04.2024 г. по в.гр.д.97/2024 г. на МОС/.

След като ищецът е била освободен от разноски в производството по реда на чл.83, ал.2 ГПК, то дължимата държавна такса и възнаграждение за вещо лице следва да се присъди в тежест на ответника.

По насрещния иск ответникът е сторил разноски в размер на 700 лева, 287,50 лева депозит за вещо лице и 102 лева държавна такса, които следва да бъдат оставени в тежест на ответника.

Мотивиран от гореизложеното, РСМ

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Д. С., ЕГН **********, срещу АЙ ТИ ЕФ ГРУП АД, ЕИК ххх, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, нищожността на Договор за кредит с № 689621 /12.07.2024 г., на основание вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА, чл. 79, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), Н. Д. С., ЕГН **********, да заплати на АЙ ТИ ЕФ ГРУП АД, ЕИК ххх, сумата от 3400 лева, представляваща главница по Договор за кредит с № 689621 / 12.07.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до 11.06.2025 г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, ЕИК ххх, да заплати на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, на ЕАД Е. И., Булстат хххх, сумата от 880 лева адвокатско възнаграждение с ДДС.