Решение № 617 от 28.12.2024, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 617 гр. Пещера, 28.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евелина Н. Генинска като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20245240100601 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от М. П. К. с която е предявен иск срещу „Кеш Пойнт България“ ЕООД.

Твърденията на ищцата са, че е сключила с „Кеш Пойнт България“ ЕООД договор за потребителски кредит № 955108/31.10.2023г., по който е получила заемна сума от 700 лв., която е върнала на кредитора, заедно с възнаградителна лихва - 126,18 лв. и неустойка - 503,82 лв. Сочи се, че вземането за неустойката е било платено на ответното дружество на основание чл. 11, ал.1 от договора – заради непредставяне от страна на кредитополучателя на някое от договорените в чл. 5, ал.1 обезпечения – банкова гаранция или поръчителство. С доводи, че плащането на сумата от 503,82 лв. няма нито характерната за неустойка обезщетителна функция – тъй като не е свързано с вреди от неизпълнението на основното задължение по договора, а би се дължало и при редовно и точно плащане на погасителните вноски; нито обезпечителна или санкционна функция – тъй като такова задължение е уговорено за след като кредиторът вече е поел риска от евентуално неизпълнение на договора, и то не е условие за сключването му, се поддържа, че конкретното плащане представлява допълнителна печалба за кредитора, която, под предлог, че е неустойка, не е включена при изчислението на годишния лихвен процент /ГПР/ по кредита, и така е постигнато заобикаляне на закона (по смисъла на чл. 26, ал.1 ЗЗД), и по-конкретно – на забраните по чл. 19, ал.4 и чл. 33 от ЗПК. Твърди се и че чрез изключително завишения размер на задължението по чл. 11, ал.1 от договора за кредит и прекомерните изисквания към посочените в чл. 5, ал.1 от договора алтернативи на обезпечения се накърняват 1 добрите нрави и се нарушава принципа на добросъвестност и равнопоставеност на страните, като ищцата-потребител не е имала възможност да влияе на съдържанието на тези предварително изготвени клаузи. При тези съображения се поддържа, че клаузата на чл. 11, ал.1 от договора за кредит е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1, и ал.2, т.5 от ЗЗП. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на клаузата на чл.11, ал.1 от сключения между страните договор за потребителски кредит № 955108/31.10.2023г. и да се осъди ответното дружество да заплати на ищцата получената от него по тази клауза сума от 503,82 лв.

Претендират се деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД оспорва предявените срещу него искове като неоснователни.

Поддържа, че в съответствие с чл. 11. ал.1 т.10 ЗПК - в процесния договор за кредит е коректно посочен ГПР, отговарящ по размер на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, като предвиденото в чл. 11, ал.1 от договора плащане на неустойка би било дължимо след, а не към момента на сключването на договора, затова не се включва при изчислението на ГПР. Твърди се, че клаузата, уреждаща неустойката по договора, е действителна - под предлог, че по аргумент от чл. 11, т.18 от ЗПК се допуска такава; а при посочване на законово гарантираното правомощие на ищцата (по чл. 29, ал.1 от ЗПК) - да се откаже от договора в 14-дневен срок, се прави извод за равновесие между страните и защита в пълна степен на правата на потребителя. Възразява се с неустоечната клауза да е нарушен и принципът на добрите нрави, като се изтъква, че съответното вземане е имало „предварително определен начален и краен момент“ и е било с фиксирани параметри за срока на договора, ясно отразени и в погасителния план. Оспорва се и ищцовото твърдение за неравноправност на клаузата, при съображения - че тя не се припокрива с хипотезите на чл. 143 ЗЗП, индивидуално уговорена е, и е съставена по прозрачен начин. На база твърдения за сключени от ищцата в периода 2023г.-2024г. общо 12 броя договори за идентични кредитни продукти със свързани с ответника небанкови финансови институции се поддържа, че тя е била наясно с условията за предоставяне на обезпечение или плащане на неустойка, като от фактът, че въпреки съзнаването на икономическите последици на съответните уговорки, ищцата е продължила да ги сключва, се извежда нейна недобросъвестност и цел „да се обогати за сметка на ответника“ чрез завеждане искове като процесните. Обстоятелството, че по всичките твърдяни за сключвани от ищцата 12 договора за идентични кредитни продукти били налице и идентични на претендираната от нея за нищожна калузи за неустойка, се счита за доказващо наличието на индивидуално договаряне на тези клаузи. Предвид изложеното се твърди, че всички платени от ищцата суми по договора за кредит са получени на валидно правно основание, с оглед което се моли за отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендират се разноски.

2

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Срещу ответника са предявени два иска с правни квалификации съответно - по чл. 124 ГПК вр. с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП, и по чл. 55, ал.1 ЗЗД.

С оглед твърденията на страните с доклада по делото без възражения е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата М. П. К. и ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № 955108/31.10.2023г., по който тя е получила заемна сума от 700 лв., и е погасила задълженията си по кредита, изплащайки на „Кеш Пойнт България“ ЕООД сумата от общо 1330 лв., от които 503,82 лв. – вземане за неустойка, уговорено в чл. 11, ал.1 вр. с чл.5, ал.1 от договора за кредит.

С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК.

Неустоечната клауза на чл. 11, ал.1 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът й е съизмерим с отпуснатия заем (близо 3/4 от размера му). Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля 3 риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В случая в чл.11, ал. 1 от договора във вр. чл. чл. 5, ал. 1 само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок (чл.5, ал.2 от договора) да му предостави един или двама поръчители, които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов договор, за изключително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг договор, да нямат неплатени задължения, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител или даже двама, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение.

Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за два пъти цялото задължение, валидна 6 месеца след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя и по житейски логичната по причина, че лице, което разполага със средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция.

Налага се извод, че и двете опции по чл.5 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са неизпълними, а дори и да бъдат изпълнени кредитодателят, без да се мотивира може отново едностранно да начисли неустойка. След като това е така, във всички случаи 4 вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. На същия извод сочи и уговарянето й като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.

При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера й от 503,82 лева на база целия размер на заемната сума – 700 лева, се потвърждава извода, че неустойката излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата.

В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.

В допълнение следва да се посочи, че така и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 503,82 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.