Решение № 8561 от 13.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8561 гр. София, 13.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20241110175849 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 143 във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от В. Г.

К. срещу *** за признаването за нищожен като противоречащи на закона и на добрите нрави на договора за паричен заем № *** от 01.02.2024 г., сключен между В. Г. К. и ***, както и за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 1559.49 лв., представляваща недължимо платена по нищожен договора за паричен заем № *** от 01.02.2024 г. В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД от В. Г. К. срещу *** за признаването за нищожна като противоречаща на добрите нрави на договора на клаузата за неустойка по чл. 8 договор за паричен заем № *** от 20.01.2024 г., сключен между В. Г. К. и ***.

Ищецът В. Г. К. твърди, че на дата 01.02.2024 г. сключил с *** Договор за паричен заем № ***, по силата на който получил в заем сумата от 2500,00 лева при месечен лихвен процент по кредита – 3,330 %, ГПР – в размер на 48,103%, при срок за погасяване – 9 месеца, като общата дължима сума от потребителя възлиза в размер на 2934,42 лева. Посочва, че съгласно чл. 6 от Договора се задължил в определен срок /до три дни/ да представи на заемодателя едно от посочените в исковата молба обезпечения, подробно описани в договора.

Изтъква, че в чл. 8 от Договора за заем е било предвидено, че в случай на неизпълнение кредитополучателя ще дължи на кредитора неустойка в размер на 1403,58 лева, която неустойка е включена в погасителния план към Договора за заем и е дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. Поддържа, че общата сума, която ищецът е трябвало да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 2934,42 лева, а значително по – голяма сума, в размер на 4338,00 лева. Твърди, 1 че към момента на депозиране на настоящите искове ищецът е заплатил обща сума в размер на 4059,49 лева, за което представя и платежни нареждания.

Намира клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора за нищожна, тъй като кредиторът се е опитал да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че неустойката е договорена, за да генерира допълнителна печалба, която многократно надвишава размера на възнаграждението за тази дейност, което от друга страна води до неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.

5 от ЗЗП в договорното съдържание. Заявява, че неустойката излиза извън нейната обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Също така счита, че кумулирането на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Заявява, че представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Заявява, че посочената клауза за неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. Заявява, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Поддържа, че размерите на величините, посочени в договора, не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Счита, че е нарушена разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, тъй като размерът на годишния процент на разходите по кредита е в пъти над допустимото. Заявява, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Поддържа, че посочването на по – нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика, тъй като подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Моли съда да уважи предявените искове.

Претендира и разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът *** е депозирал отговор на исковата молба. Изразява становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че превишаването на ГПР не представлява основание за недействителност на целия договор. Заявява, че условието по чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е спазено, като дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са включени в размера на месечната погасителна вноска. Поддържа, че защитата защитата срещу незаконосъобразните клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност, а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит. Твърди, че липсват причини, поради които неправилното посочване на ГПР в договора за кредит да се квалифицира, като основание за неговата нищожност, тъй като представлява нелоялна търговска практика. Намира за 2 неоснователни твърденията, че освен цифровото изражение на ГПР, договорът следва да съдържа и описание на всички разходи, които го формират. Намира за неоснователен и доводът за нищожност на договора за кредит, поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва. Счита, че предявения иск за обявяване недействителността на процесния договор за кредит, се явява неоснователен и като такъв следва да се остави без уважение. Твърди, че ГПР на заема е фиксиран в размер на 48,103 %, като същия не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Поддържа, че процесният договор напълно съответства на изискванията на чл. 10 от ЗПК. Счита, че не е налице твърдяната от ищцата недействителност на договора на основание чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Заявява, че неустойката в чл. 8 от Договора за паричен заем се дължи в пълен размер от момента на възникване на основанието за начисляването й. Твърди, че размерът на неустойката е предварително точно определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното начисление, като страните са действали в рамките на свободата на договаряне.

Поддържа, че процесната неустойка представлява разход, който заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надеждно обезпечение по него. Изтъква, че липсва основание за нищожност на клаузи от процесния договор, както и на същия в цялост. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира и разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа отговора на исковата молба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между В. Г. К. е сключен договор за паричен заем № *** от 01.02.2024 г. за сумата от 2500 лв. Горното се установява и от представения договор за паричен заем № *** от 01.02.2024 г., съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 2500 лв., със срок на връщане от девет месеца, при месечен лихвен процент по заема 3.330 %, годишен процент на разходите на заема 48.103 %. Съгласно чл. 6 от договора е предвидено, че договорът за заем да бъдел обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора за заем и с още едно от посочените обезпечение, по избор на заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящият договор в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ към договора за заем, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на 1403.58 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителни план към настоящия договор за заем.

По делото е представен погасителен към договор за паричен заем № *** от 01.02.2024 г., от който е видно, че общия размер на вноските се начислява и месечна вноска за неустойка в размер на 155.96 лв., поради което месечната 3 вноска е в размер на 482 лв.

По делото е представен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит, както и Общи условия в сила от 27.04.2022 г.

От представения разходен касов ордер от 01.02.2024 г. се установява, че ищеца е получил от ответника сумата от 2500 лв., като за основание е посочено отпуснат кредит.

Съгласно приходни касови ордери от 26.03.2024 г., 30.04.2024 г., 31.05.2024 г. и 01.07.2024 г. се установява, че ищецът е заплатила на ответника сумата в общ размер на 1930 лв., като за основание е посочено вноска кредит.

От удостоверение с изх. № 10209 от 30.07.2024 г. издадено от ответника, се установява, че по договор за паричен заем № *** от 01.02.2024 г., общата сума за погасяване била 4338 лв., като била погасена сума в размер на 1930 лв., дължима оставала сумата от 2408 лв., а при предсрочно погасяване до 06.08.2024 г. дължима била сума в размер на 2129.49 лв.

Съгласно представената разписка № ***7 от 30.07.2024 г. се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 2129.49 лв., с основание предсрочно погасяване на кредит ***.

Настоящият състав намира, че договор за кредит № *** от 01.02.2024 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП .

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

По делото е несъмнено установено, че на 01.02.2024 г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.

Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на който ответното дружество предоставило парична сума от 2500 лв. за срок от 9 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 48.103 %, годишен лихвен процент /ГЛП/ 39.96 %. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към 4 разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.