Определение № 895 от 07.03.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 895 гр. Варна, 07.03.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Константин Д. Иванов

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Станислав М. Ангелов като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско дело № 20233100501287 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.248 от ГПК.

Образувано е по молба с вх. №228/04.01.2024г. на Г. Б. Е., за изменение, в частта за разноските, на Решение №1417 от 30.11.2024г. по настоящото дело, чрез освобождаване от задължението за държавна такса по насрещните предявени от Е. искове пред ВРС в размер на 522.00лв., както и чрез увеличаване на адвокатското възнаграждение в полза на въззиваемия Е. за пред ВОС „съобразно разпоредбата на чл.7, ал.6 от Наредба №1 на ВАдвС“.

Молбата е обоснована с твърдения за недължимост на държавната такса по насрещните искове на Г. Е. срещу М. М., защото същите са били предявени като евентуални спрямо началните искове на М. срещу Е., както и защото било противоречиво и неправилно да се осъжда Е. за такса по насрещните искове, но да не му се присъжда адв. хонорар за тях. По отношение на адвокатския хонорар се твърди, че правилата на чл.69, т.4 вр. т.2 от ГПК са неприложими, защото изричната разпоредба на чл.7, ал.6 от НМРАВ определя базата за изчисляване на адв. хонорар – пазарната цена на имота, а не данъчната оце. на спорното право. В този смисъл моли за изменение на решението на ВОС в частта за разноските.

С молбата е отправено и искане за изменение на решението в частта относно изменените разноски за адв. хонорар на Е., като ответник пред ВРС, с оглед неправилно приетата от ВОС тяхна прекомерност. Но предвид пълното неизпълнение на дадените с разпореждане №115 от 09.01.2024г. указания по чл.101 ГПК в тази част и липсата на депозирана частна жалба срещу решението на ВОС , в частта му, имаща характер на определение по обжалване на акта на ВРС по чл.248 от ГПК относно прекомерността на адв. хонорар на ответника за пред ВРС, искането в тази част не следва да 1 бъде разглеждано на осн. чл.101, ал.3 ГПК. За това страната беше и изрично предупредена като последица при неизпълнение на указанията по чл.101 ГПК с разпореджането от 09.01.2024г.

Насрещната страна изразява становище за неоснователност на молбата по чл.248 ГПК и за правилност на разпределението на разноските от въззивния съд, като моли за отхвърляне на искането по чл.248 ГПК.

За да се произнесе съдът намира молбата за допустима, а по същество неоснователна, по следните съображения:

Производството пред ВОС е образувано по въззивна жалба на М. Б. М., срещу Решение №559/21.02.2023г., постановено по гр. д. №2927/2022г. по описа на ВРС, 17-ти състав, с което са отхвърлени исковете на М. Б. М. срещу Г. Б. Е., както следва:

- иск с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, за прогласяване за нищожен на договор за покупко – продажба от 11.02.2021г., обективиран в НА № 66, том I; рег. № 740, дело № 59/2021г., с който А. Е.а е продала собствените си 4/6 ид. ч. от правото на собственост върху подробно описания в диспозитива на първоинстанционното решение самостоятелен обект с идентификатор № .............................. по КККР, за сумата от 26 100лв., поради накърняване на добрите нрави;

- евентуален иск с правно основание чл. 30 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко – продажба от 11.02.2021г., обективиран в НА № 66, том I; рег. № 740, дело № 59/2021г., с който А. Е.а е продала собствените си 4/6 ид. ч. от правото на собственост върху подробно описания в диспозитива на първоинстанционното решение самостоятелен обект с идентификатор № .............................. по КККР за сумата от 26 100лв., поради заплашване;

- евентуален иск с правно основание чл.87, ал. 3 ЗЗД за разваляне, до размера на 1/2 ид. ч. от договора, респ. за 1/3 ид. ч. от имота, на договор за покупко – продажба от 11.02.2021г., обективиран в НА № 66 , том I; рег. № 740, дело № 59/2021 г., с който А. Е.а е продала собствените си 4/6 ид. ч. от правото на собственост върху подробно описания в диспозитива на първоинстанционното решение самостоятелен обект с идентификатор № .............................. по КККР, за сумата от 26 100лв., поради неизпълнение задължението на купувача да заплати продажната цена.

С първоинстанционното решение не са разгледали насрещните искове на Г. Б. Е., срещу М. Б. М., както следва:

- ако искът за нищожност по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД на договора за покупко-продажба от 11.02.2021 г. бъде уважен – иск с правно осн. чл. 55, ал.

1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 13 050 лв., претендирана като дадена при начална липса на основание, до размера на ½ идеална част от платената на наследодателя А. Е.а продажна цена, цялата в размер на 26 100 лв.;

- евентуално ако искът за унищожаемост по чл.30 от ЗЗД на договора за 2 покупко-продажба от 11.02.2021 г. бъде уважен – иск с правно осн. чл. 55, ал.

1, предл. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 13 050 лв., претендирана като дадена на отпаднало основание, до размера на ½ идеална част от платената на наследодателя А. Е.а продажна цена, цялата в размер на 26 100 лв., тъй като насрещните искове са изрично предявени като евентуални, само при уважаване на съответен от първоначално предявените искове.

Предмет на въззивното производство е също и частна жалба на М. М., срещу Определение №4195/05.04.2023г. по гр. д. №2927/2022г. на ВРС, 17-ти състав, с което е оставена без уважение молбата от 14.03.2023г. на М. М. за изменение на Решение №559/21.02.2023г. по дъщото дело на ВРС в частта за разноските, чрез намаляване на размера на присъдения с решението адв.хонорар на ответника, като прекомерен, на осн. чл.248 от ГПК.

С необжалвано от страните и влязло в сила към момента Решение № 1417/30.11.2023г. по настоящото дело на ВОС е обезсилено решението на ВРС само в частта, с която са разгледани исковете по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и по чл.30 от ЗЗД, за разликата над допустимата ½ част от предмета на договора за покупко – продажба от 11.02.2021г., обективиран в НА № 66 , том I; рег. № 740, дело № 59/2021г., поради липса на правен интерес; като в останалата част решението на ВРС е потвърдено. С въззивното решение, по производството по частната жалба срещу определението на ВРС по чл.248 от ГПК, са ревизирани още и разноските в полза на ответника Г. Е., като прекомерни. Освен това с въззивното решение е осъден ответникът Г. Е. да заплати в полза на БСВ, по сметка на ВОС, сумата от 522.00лв. – дължима и неплатена държавна такса по насрещните предявени пред ВРС искове, на осн. чл. 77 ГПК, както и е осъдена въззивницата М. М. да заплати на въззиваемия Г. Е. сумата 1 564.62лв. – разноски за адв. хонорар в производството пред ВОС, на осн. чл. 78, ал. 3 и ал. 5 ГПК.

По оплакванията за недължимостта на държавната такса по насрещните искове на Г. Е.: Съгласно чл.73, ал.3 ГПК държавната такса се събира при предявяване на искането за защита или съдействие и при издаване на документа, за който се плаща такса, съгласно ТДТ по ГПК. От граматическото тълкуване на посочената разпоредба следва ясно, че държавна такса се дължи за самото предявяване на исковете, в това число насрещните, без значение дали съдът ги е разгледал или не, в който смисъл е и еднозначната практика на съдилищата. Посочената в молбата по чл.248 от ГПК практика на ВКС няма отношение към настоящия случай, защото тя касае недължимост на таксата за евентуални искове спрямо главен, но когато са предявени с една искова молба, от един ищец срещу един ответник.

Настоящият случай е друг – предявени са насрещни искове от ответника срещу началния ищец и затова за предявяване на първия насрещен иск безусловно се дължи такса. Защото предявяването на насрещен иск е по общия режим на глава XIII, раздел I от ГПК и исковата молба по насрещния иск следва да отговаря на всички изисквания на чл.127 ГПК и на чл.128 ГПК (така и мотивите по т.7а от ТР №7/2013г. на ОСТГК на ВКС) . В този 3 смисъл е без значение дали насрещният иск на ответника срещу ищеца е заявен като евентуален по отношение на първоначалния иск на ищеца; в двата случая по насрещния иск се дължи отделна държавна такса за предявяването м у (така и Определение №314/17.06.2015г. по ч.т.д. №143/2015г. на ВКС, и други). Ситуацията е сходна с обратния иск по чл.219, ал.3 ГПК, който винаги е евентуален по характер, но за предявяването на който също винаги се следва заплащане на държавна такса. В случая първият насрещен иск е за сумата от 13 050лв. и дължимата такса по чл.1 от ТДТ ГПК възлиза на 522лв., за колкото е осъден ответникът от ВОС на осн. чл.77 от ГПК. Доводите за неправилност на това произнасяне са неоснователни, а аргумените за различния режим на адв. хонорар и на държавната такса – неотносими към решаващите въпроси.

По оплакванията за неправилно неприлагане на чл.7, ал.6 НМРАВ като база за определяне на минималния хонорар по чл.7, ал.2 от Наредбата: Както беше ясно мотивирано във въззивното решение, предвиденото в чл.7, ал.6 от Наредбата не намира приложение в случая, първо защото противоречи на императивни правила на процесуалния закон. След като последният в чл.69, т.4 ГПК вр. т.2 ГПК регламентира начина за определяне на цената на иска в случая – данъчната оце., а само ако няма таква - пазарната оце. на имота, след което нормира и държавната такса като функция от така определената цена на иска, релевантна и за подсъдността на спора, то буквалното прилагане на чл.7, ал.6 от Наредбата (че адв. хонорар се присъждал според пазарната цена, а ако няма такава по данъчната оце.) противоречи на законовата регламентация. Делегираната дискреция на ВАдвС да определя минимални размери на адв. възнаграждения не дерогира йерархията на нормативните актове съобразно ЗНА, поради което Наредбата не се прилага с приоритет над правилата на ГПК, в това число спрямо тези по чл.78 ГПК. Ето защо приложението на чл.7, ал.6 от Наредбата следва да се ограничи само до тези от случаите по чл.69 от ГПК, при които пазарната цена е определящата за цената на иска и на разглеждания интерес по делото. На второ място дори хипотетично да би се приело друго, при приложение на чл.7, ал.6 от НМРАВ под „пазарна цена“ следва да се има предвид договорената между страните цена на имуществото, прехвърлителната за което сделка е оспорена като нищожна или унищожаема по делото, но не и последващо индикирана такава от материали по делото. Последното следва и от обстоятелството, че оспорената в случая сделка (продажба от 11.02.2021г.) в крайна сметка е установена по делото като действителна и така – обвързваща страните по нея.

И тъй като уговорената цена на практика съвпада с данъчната оце. към момента на сделката, то най-много договорената цена би могла да се ползва като база по чл.7, ал.2 от НМРАВ при хипотетично приложение на чл.7, ал.6 от НМРАВ. На трето място следва да бъде отбелязано, че според задължителното за българските съдилища Решение от 25.01.2024г. по дело C‑438/ 22 на СЕС, Наредба №1/2004г., при начина й на приемане от ВАдвС, като съсловна организация, води до ограничаване на конкуренцията, като принцип на правото на ЕС, при което Наредбата е непротивопоставима на насрещната страна по делото, а съдът не е длъжен да я прилага при преце. на 4 размера на адв. възнаграждение, което загубилата делото страна следва да плати (така Определение №343/15.02.2024г. по т.д. №1990/2023г. на ВКС, и други). От тази принципна постановка и предвид вида и обема на извършените от пълномощника на въззиваемия действия по въззивното производство (отговор на жалба, касаеща само предявените от ищеца по делото искове, отхвърлени от ВРС, и защита в едно о.с.з. без събиране на доказателства) следва, че адвокатския хонорар на ответника-въззиваем следва да бъде редуциран до минималния по Наредба, в актуалната й редакция, на база интерес от 12 940.27лв., а именно до сумата от 1564.62лв., колкото е и присъдена. Възраженията за неправилност на така приетото са неоснователни по изложените съображения.

По тези групи съображения молбата по чл.248 от ГПК следва да бъде оставена без уважение.