Решение № 4724 от 08.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4724 гр. София, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Катя Н. Велисеева Въззивно гражданско дело № 20251100509652 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Сити Кеш“ ООД срещу решение №10386 от 03.06.2025 г. постановено по гр.д.

№7726/2025 г. по описа на СРС, 125 състав, в частта с която е признато за установено по предявен от П. С. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ЗЗД вр. чл. 143 и чл.

146 ЗЗП, че сключеният между страните договор за потребителски кредит №830466 от 17.03.2023 г. е нищожен и ответникът е осъден да заплати сторените по делото разноски.

Във въззивната жалба са изложени доводи за недопустимост на обжалваното решение, поради липсата на правен интерес у ищеца за предявяване на установителен иск за нищожност на договора за кредит, тъй като отпусната по кредита сума е била върната в уговорения гратисен период и клаузата, уговаряща такса за експресно разглеждане не е породила действие. Излага, че падежът за връщане на сумата е определен на 01.05.2023 г., а ищецът е върнал единствено предоставената главница на 29.04.2023 г., поради което по договора не се дължат други плащания. Допълва, че прекратяването поради недопустимост на иска при липса на материален интерес в случаи на пълно погасяване на договора за кредит отговаря и на предписанията на СЕС като в Решение на Съда на ЕС от 23 ноември 2023 година по дело С-З21/22, съдът ясно дал указания какви са обстоятелствата, които националните съдилища следва да съблюдават при преценка за допустимост на искове като настоящия. Поддържа, че при постановяване на решението са допуснати и съществени процесуални нарушения, а именно при липса на нарочно произнасяне по искането на ответника за прекратяване на производството поради недопустимост. Моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено като недопустимо.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият ищец е депозирал отговор на въззивната жалба, в който са изложени подробни доводи за наличието на правен интерес от предявяване на установителния иск за недействителност на договора за кредит. Счита, че предвид 1 подробните аргументи в отговора на исковата молба за причините, поради които в размера на ГПР не е включена таксата за експресно разглеждане, се прави признание на иска по чл.

26, ал. 1, т. 1 ЗЗД вр. чл. 10а ЗПК. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и в негова полза да се присъдят разноски за настоящото производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените с въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните намира следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на ТР № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно - постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, изразената в него воля е напълно разбираема и не постановява извършването на нещо физически и фактически невъзможно. Решението е и допустимо – постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск. По наведеното от въззивника възражение за липса на правен интерес у ищеца за предявяване на установителен иск за нищожност на договора за кредит следва да се посочи следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от П. С. Г. установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на сключения със „Сити Кеш“ ООД договор за потребителски кредит №830466 от 17.03.2023 г., евентуално на клаузите в договора на чл. 3, ал. 10 и чл. 3, ал. и чл. 8. Всяка страна, която твърди нищожност на сключен с нея договор има правен интерес да иска прогласяване на нищожността му по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск, доколкото установяването нищожността на процесния договор или клауза със сила на пресъдено нещо може да бъде постигнато единствено чрез предявяване на иск. Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по договор, при основателни съмнения за действителността на който правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на договора и релевиране на последиците на този вид начална недействителност.

За наличие на такава неяснота, създаваща несигурност в правното му положение, отстранима със съдебното решение по установителния иск, е достатъчно титулярът на същото да е направил „разумна субективна преценка”. Наличието на правен интерес от прогласяване нищожността на определен договор, се извежда от твърденията на ищеца, че заедно с ответника са страни по договора, както и на конкретни основания, поради които същият не поражда правно действие, каквито в случая са налице.

В конкретния случай на самостоятелно установяване нищожността на Договор/клауза от него, в хипотезата на пълно погасяване чрез плащане на сумата за главница ищецът също има правен интерес от водене на такъв процес, защото чрез прогласяване на договора за 2 недействителен между страните ще се установи липсата на валидна договорна връзка, която ги обвързва и по която освен чистата стойност на кредита няма да се дължат никакви други задължения, вкл. и законна лихва. По този начин ще се избегне неоснователно разместване на имуществени блага (плащане на недължими суми по нищожен договор). Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по -голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред. Ето защо за ищеца винаги съществува интерес от установяване със сила на присъдено нещо на действителността на правоотношенията, в които е встъпил. Следователно предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения договор, респективно на съдържащи се в него клаузи въззивният съд намира за допустим.

Следва да се отбележи още, че неправилно с въззивната жалба се възприема тълкуването, дадено от СЕС по дело № С-321/2022 г., на което се придава различен смисъл от този, който в действителност има, за да се обоснове от въззивника липсата на правен интерес за ищцата от предявяване на самостоятелен установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит. С актуалната практика на СЕС, намерила израз в решение от 23.11.2023 г. по посоченото дело С-321/2022 на СЕС, явяваща се обвързваща за настоящия съдебен състав предвид нормата на чл. 633 ГПК, е възприето тълкуването, че чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕО, разгледан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска разпоредби от националното право, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на дадената недължима престация. Макар въвеждането на процесуални изисквания за упражняването правото на иск да е легитимно, следва да се държи сметка за принципа за ефективност, доколкото евентуалното прекратяване на производството поради недопустимост поради липса на правен интерес, осъждането на потребителя да заплати разноските и насочването му към по - ефективно правно средство, би довело до затрудняване на потребителя да получи предоставената му с Директива 93/13/ЕО защита, като се въведе източник на ненужни сложност, утежняване, разходи и правна несигурност, които биха могли да го разубедят да предяви правата си, които черпи от тази директива в нарушение на принципа за ефективност.

На следващо място въпросът относно наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск, независимо от наличието на предсрочно изпълнение на задължението чрез плащане на дължимата сума, е разгледан в определение № 601/28.10.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4967/2015 г., III г. о., с което се приема, че при доказване на твърденията си, че е заплатил недължима сума, установителният иск е способът, с който ищецът разполага за защита на своя интерес.

Във въззивната жалба не са изложени оплаквания касателно правилността на решението в обжалваната част, освен тези за процесуалната недопустимост на обжалваното решение, поради което и въззивният съд следва да го приеме за правилно в обжалваната част и да се потвърди. Решението в останалата част като необжалвано е влязло в сила.

По разноските

При този изход на спора разноски се следват на въззиваемия, който претендира такива за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

Въззивникът възразява, че не следва да се присъждат разноски на ищеца за настоящото производство поради нарушаване на принципа закрепен в чл. 3 ГПК относно добросъвестното упражняване на процесуалните права от страните, но съобразявайки, че настоящото производство е образувано по депозирана от ответника въззивна жалба, съдът намира, че в случая не се касае за злоупотреба.

За определяне на възнаграждението, което се следва на адв. М. Д. от САК съдът съобрази, решение на СЕС от 25.01.2024 г. по делото С-438/2022 г., според което съдът има право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, съобразно 3 предвидените в НМРАВ, вкл. и когато тя отразява реалните пазарни размери на адвокатските услуги, защото макар цената на услугата да е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена.

Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени. Ето защо съдът изхождайки от правната и фактическа сложност на делото, както и извършената от процесуалния представител дейност в защита интересите на длъжника и размера на защитавания интерес, счита че възнаграждение в размер на 100,00 евро отразява реалната цена на положения от процесуалния представител на ответника труд за защита интереса на въззиваемия в настоящото производство посредством подаване на отговор на въззивна жалба На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.