Решение № 91 от 04.09.2026, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 91 гр. Дряново, 04.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Е. Дишева при участието на секретаря Кремена Димитрова като разгледа докладваното от Е. Дишева Гражданско дело № 20254220100187 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от И. В. А. от гр. ***ул. „***“ № ***, чрез пълномощник Еднолично адвокатско дружество Е. И., представлявано от адв. Е. И., съдебен адрес гр. *** ул. „***“ № ***, срещу "ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК 203811241, със седалище на управление гр. София, ж.к. Младост 4, бул. Александър Малинов № 79В, ет. 5, съдебен адрес гр. София, ул. Отец Паисий № 15, офис Б.

В исковата молба и уточняващите такива се излага, че между страните бил сключен договор за кредит, екземпляр от който ответното дружество не предоставило на ищцата. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен поради неспазване на разпоредбите на ЗПК и потребителят дължал връщане на чистата стойност на кредита. По договора ищцата извършила плащания в размер на 90 лв. над главницата, поради което тази сума били платена без основание и подлежала на връщане.

Направено е искане ответникът да бъде осъден да възстанови на ищцата сумата от 90,00 лв., заплатената без правно основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество„Лендиво“ ООД, чрез пълномощник адв. Х. М., съдебен адрес гр. София, ул. „Отец Паисий“ № 15, офис Б, е депозирало отговор, с който оспорва предявения иск, като неоснователен.

Твърди се, че плащанията били извършени на валидно договорно основание - 1 сключен между страните договор за кредит, по силата на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 400 лв., който следвало да върне ведно с договорна лихва и при условията и сроковете по договора. Договорът отговарял на изискванията на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се разноски.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, а това се установява и от събраните по делото писмени доказателства, че на 09.10.2024 г. между ответника „ЛЕНДИВО“ ООД, в качеството му на заемодател и ищцата, в качеството й на заемател, е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 85798, по силата на който й е предоставен кредит в размер на 400 лв., при лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите от 30,60 %. Съгласно договора кредитът следва да бъде върнат в срок от 30 дни, като общо дължимата сума е 409 лв.

Съгласно представения погасителен план е дължима 1 вноска с падеж 08.11.2024 г., като са посочени два варианта относно размера на вноската. Първият – 409 лв., включваща отпуснатия заем от 400 лв. и лихва от 9,00 лв., вторият – 490 лв., включващ и неустойка в размер от 81,00 лв.

Съгласно чл.17 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение, потребителят следва, в срок до 3 (три) дни от сключване на настоящия договор, да: 1. осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.

В чл. 27 е уговорено, че при неизпълнение на задължението по чл. 17 кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното 2 обезпечение, като неустойката се заплаща заедно с всяка погасителна вноска.

Съгласно заключението на назначената по делото експертиза, изготвено от вещото лице Е. Д., което съдът цени като правилно и обосновано, ако при изчисляването на ГПР е взета предвид само договорната лихва, то ГПР е 31,09 %, а не обявените 30,60 %.

Ако уговорената неустойка по чл. 27 в размер на 81.00 лв. бъде включена като разход по кредита при изчисляване на ГПР, при кредит от 400 лв. със срок на погасяване 30 дни, то реалният годишен процент на разходите ще бъде 1081,20 %.

По договора ищцата е извършила плащания в общ размер от 490 лв., както следва: 120 лв. на 11.11.2024 г.; 120 лв. на 12.12.2024 г. и 250 лв. на 17.01.2025 г., с които изцяло са погасени главница от 400 лв.; възнаградителна лихва от 9 лв. и неустойка по чл. 27 от договора от 81 лв.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за сумата от 90 лв., представляваща недължимо платена сума над главницата по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 85798/ 09.10.2024 г.

Съгласно трайната практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД за дадено без основание, съдът е длъжен да провери действителността на договора.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит № 85798, сключен на 09.10.2024 г. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което ползва кредита извън рамките на своята търговска или професионална дейност, потребител е по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и се ползва от защита относно неравноправните клаузи в договора. По отношение на действителността на договорите за потребителски кредит, са приложими и специалните разпоредби на ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски 3 кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК “Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

Съдът счита, че уговорената в чл. 27 от договора за заем клауза за заплащане на неустойка е неравноправна. Същата не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.

146, ал. 2 от ЗЗП, тъй като се касае за еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

Тук следва да се посочи, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит.

На следващо място неустойката не е за неизпълнение на основното задължение по договора, а за неизпълнение на акцесорно такова, несвързано пряко с претърпени вреди за кредитора, поради което е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигане на неоснователно обогатяване. Задължението за представяне на обезпечение относно изискванията за вида и срока за представянето му, при отпуснат заем от 400 лв., е уговорено по начин, който създава значителни затруднения при 4 изпълнението му до степен изцяло да го възпрепятства, като създава единствено предпоставки за начисляване на неустойка в размер на 81 лв., представляваща 20,25 % от размера на отпуснатия кредит от 400 лв., необосновано висока е, освен това е включена към погасителната вноска, което води до очевидно оскъпяване на договора за заем, неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя и на практика с неустоечна клауза се прикрива неуговорена възнаградителна лихва, начислена при сключването на договора.

Въпреки, че плащането на неустойката е било известно на кредитора още при сключването на договора и е включено в общия дълг и месечната вноска, същото не е отразено като разход при формирането на посочения в договора ГПР от 30.60 %, който е грешно посочен дори и ако при изчисляването му се вземе предвид само договорната лихва.

С посочването на ГПР от 30.60 % формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и посоченият размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този размер обаче не отразява действителният такъв. Съгласно заключението на вещото лице, ако неустойката по чл. 27 се вземе предвид като разход, то годишният процент на разходите по договора за потребителски кредит възлиза н а 1081,20 %, който освен че не е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК – надхвърля над 21 пъти законово установения максимум, е и грешно посочен в договора.

СЕС последователно поддържа в практиката си, че правилното посочване на ГПР в договора за кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. В т. 55 от решение по дело С-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което потребителят е получил по него.

С оглед на изложеното, неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПК представляват такива, винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам и до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.