Решение № 4208 от 18.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4208 гр. София, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100512993 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 9693 от 27.05.2025 г., постановено по гр.дело № 24377/ 2023 год. по описа на СРС, Г.О., 170 състав е признато за незаконно и отменено уволнението на М.

А. Б., с ЕГН **********, извършено на основание чл.190, т.2 КТ, със заповед № 3/ 08.03.2023 г., като незаконосъобразно, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. С решението на съда е възстановен М. А. Б., с ЕГН **********, на заеманата преди уволнението длъжност "шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона", на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ; осъдено е "Транклайн къмпани България" ООД, с ЕИК 202182087, да плати на М. А. Б., с ЕГН **********, сумата 469,86 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. и 2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба- 09.05.2023 г., до окончателното плащане на сумата, на основание чл.224 КТ и сумата 1900 лева, представляваща обезщетение при командироване за периода 01.12.2022 г.- 22.12.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба- 09.05.2023 г., до окончателното плащане на сумата, на основание чл.215 КТ. С решението на съда е отхвърлен предявения иск за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 1

2021 г. и 2022 г. над сумата 469,86 лева до сумата 598 лева, като неоснователен. С решението на съда е осъдено "Транклайн къмпани България" ООД, с ЕИК 202182087, да плати на М. А. Б., с ЕГН **********, сумата 780 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, както и е осъдено "Транклайн къмпани България" ООД, с ЕИК 202182087, да плати по сметка на Софийски районен съд сумата 254,79 лева, представляваща държавна такса и сумата 400 лева, представляваща разноски за възнаграждение на вещо лице, на основание чл.78, ал. 6 ГПК.

Срещу решението на СРС, 170 с-в, е постъпила въззивна жалба от “ТРАНКЛАЙН КЪМПАНИ БЪЛГАРИЯ“ ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Ц. И., с искане същото да бъде отменено в частта, с която са уважени предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ и чл.215 от КТ и вместо него да бъде постановено друго с което така предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло, като неоснователни. Твърди се, че решението е неправилно, тъй като съдът не е възприел правилно фактическата обстановка и е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. В жалбата се излагат кратки доводи, че уволнението на ищеца се явява изцяло законосъобразно при стриктно спазване на всички законови изисквания. Служителят не се е бил явил на работа много повече от три дни, което наложило всякаква кореспонденция с него да се извършва по куриер. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец М. А. Б., чрез пълномощника си адв.Т. Д. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предмет на разглеждане във въззивното производство са предявените от ищеца М. А. Б. срещу ответника “ТРАНКЛАЙН КЪМПАНИ БЪЛГАРИЯ“ ООД, гр.София, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ и чл.215, ал.1 от КТ.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по 2 делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, в обжалваната от ответника част, с която са уважени предявените от ищеца срещу ответника обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ, и с правно основание чл.215, ал.1 от КТ. Фактическите и правни констатации на настоящия въззивен съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатаци. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.

Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се 3 определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Ищецът М. А. Б. оспорва правилността и законосъобразността на издадената от ответника заповед, като твърди, че не е извършил нарушение на трудовата дисциплина, обосноваващо наложеното му от работодателя дисциплинарно наказание "уволнение". В случай на оспорване на дисциплинарното наказание от страна на работника или служителя, доказателствената тежест за установяване законосъобразността на наложеното наказание тежи върху работодателя. Трайно установената практика на Върховния касационен съд приема, че по иск за отмяна на дисциплинарно наказание в тежест на работодателя е да докаже, че работникът/служителят е извършил описаното в заповедта нарушение на трудовите задължения и/или на трудовата дисциплина, за което е била ангажирана дисциплинарната му отговорност. В настоящия случай работодателят- ответник не е ангажирал безспорни и категорични доказателства, установяващи вмененото на ищеца М. А. Б., с процесната заповед нарушение на трудовата дисциплина, визирано в цитираната в заповедта разпоредба на чл.190, ал.1, т.2 от Кодекса на труда/КТ/, обосновали налагането на дисциплинарно наказание- уволнение и прекратяване на основание чл.330, ал.2, т.6 от Кодекса на труда на трудовото правоотношение на ищеца. Съвкупният анализ на събраните в процеса доказателства не може да обоснове извод на въззивния съд за законосъобразност на наложеното на ищеца дисциплинарно наказание. Противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай не се установява по несъмнен начин обстоятелството, че ищецът е извършил посоченото в процесната заповед нарушение на трудовата дисциплина- неявяване на работа от 29.12.2022 г. до настоящия момент/ очевидно датата на издаване на заповедта08.03.2023 г./, което да е основание за налагане на дисциплинарно наказание по чл.188, т.3 от КТ- уволнение. Описаното в процесната заповед действие, квалифицирано от работодателя- ответник като извършено от ищеца дисциплинарно нарушение, не може да бъде подведено под диспозицията на цитираната по- горе нормативна разпоредба и съответно- да бъде квалифицирана, като дисциплинарно нарушение по смисъла на чл.186 от КТ, определящ дефинитивно, че нарушение на трудовата дисциплина е виновното неизпълнение на трудовите задължения, и по смисъла на чл.187 от КТ, в 4 който са посочени конкретните дисциплинарни нарушения, обосноваващи ангажирането на дисциплинарна отговорност. Ангажираните от работодателяответник в тази насока доказателства не са годни и достатъчни да установят наличието на горепосочената дисциплинарна простъпка. В процесния случай от страна на работодателя- ответник не са ангажирани по делото никакви доказателства от които да се установи по несъмнен начин обстоятелството, че ищеца М. А. Б. не се е явявал на работа, считано от 29.12.2022 г. до 08.03.2023 г./ датата на издаване на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание- уволнение/. В този смисъл, като неоснователно следва да се прецени основното изложено във въззивната жалба бланкетно възражение на ответника, че ищецът не се е явявал на работа много повече от три дни.

Константна е съдебната практика на ВКС, която възлага тежестта на доказване на дисциплинарното нарушение върху работодателя, който следва да установи безспорно извършването на дисциплинарно нарушение, което е дало основание за налагане на дисциплинарното наказание. Т.е., в процесния случай именно ответникаработодател е този, който следва да установи безспорно извършването на дисциплинарно нарушение, което е дало основание за налагане на дисциплинарното наказание - уволнение на ищеца. В процесния случай установената по делото фактическа обстановка и законосъобразно прилагане на правилото за доказателствена тежест налагат обоснован извод, че ответника не е установил безспорно извършването на твърдяното дисциплинарно нарушение, което е дало основание за налагане на дисциплинарното наказание- уволнение на ищеца. Доказателствената тежест за установяване на дисциплинарното нарушение обаче е върху работодателя, поради което с оглед данните по делото следва да се приеме, че работодателят не е установил извършването на дисциплинарното нарушение от страна на ищеца, че същия не се е явил на работа от 29.12.2022 г. до настоящия момент/ така както е посочено в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание уволнение издадена на 08.03.2023 г./. С оглед на което не е налице основание за налагане на ищеца дисциплинарно наказание- уволнение. Противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай не се установява по несъмнен начин обстоятелството, че ищецът е извършил посоченото в процесната заповед нарушение на трудовата дисциплина, което да е основание за налагане на дисциплинарно наказание по чл.188, т.3 от КТ- уволнение. В настоящия случай работодателят- ответник не е ангажирал безспорни и категорични доказателства, установяващи вмененото на ищеца М. А. Б., с процесната заповед нарушение на трудовата дисциплина, визирано в цитираната в заповедта разпоредба на чл.190, ал.1, т.2 от КТ, обосновало налагането на дисциплинарно наказание уволнение. Изложеното води до заключение, че ищеца М. А. Б. не е допуснал нарушение на трудовата дисциплина, за което му е наложено от ответника дисциплинарно наказание - уволнение. Заповедта за налагане на ищеца на дисциплинарно наказание -уволнение е незаконосъобразна. Исковете по чл.344, ал.1, 5 т.1 и т.2 от КТ са основателни и като такива правилно са уважени от първоинстанционният съд. В тази връзка, първоинстанционният съд, след като е достигнал до същия краен правен извод и е уважил предявените от ищеца искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден в посочената му част на основание чл.271, ал.1 от ГПК.