Решение № 3214 от 30.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3214 гр. София, 30.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория Недева Въззивно гражданско дело № 20231100514104 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 8797/28.05.2023 г. по гр. д. № 63606/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 54 състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че К. Н. К. дължи „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 17,97 лева, представляваща цена на услуга дялово разпределение, предоставена в периода от м. 11.2017 г. до м. 04.2019 г. във връзка с имот, представляващ апартамент № 13, находящ се в гр.

София, ул. „****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.12.2020 г. до окончателно изплащане на задължението, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 61530/2020 г. по описа на СРС, 54 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу К. Н. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че К. Н. К. дължи „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 3,97 лева, представляваща мораторна лихва, начислена за периода от 31.12.2017 г. до 25.11.2020 г. върху цената на услугата дялово разпределение, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 61530/2020 г. по описа на СРС, 54 състав. Страните са осъдени да заплатят разноски съразмерно с уважената и отхвърлената част от исковете.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач „Техем сървисис“ ЕООД.

1

Срещу горепосоченото решение, в частта, с която е уважен искът за цена на услугата дялово разпределение за периода от м. 11.2017 г. до м. 04.2019 г., е депозирана въззивна жалба от К. Н. К., чрез адв. Д. С.. В жалбата са изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и нарушение на материалния закон. Оспорват се изводите на районния съд за наличие на облигационно правоотношение между страните по силата на законовата разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, тъй като договорът за доставка на топлинна енергия е двустранен потребителски договор от разстояние, за валидността на който е предвидена писмена форма, както във вътрешното ни право (чл. 298 ТР, чл. 147а ЗЗП), така и в правото на ЕС (чл. 6 и чл. 7 от Директива № 2011/83/ЕС), което е автономен правопорядък, правещ неприложима всяка противоречаща му разпоредба от вътрешното право, в случая – чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Поддържа се, че чл. 150, ал. 3 ЗЕ, по силата на който не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителите, противоречи на Конституцията на Република България, на Регламент 2006/2004 на ЕО, на Директива ЕО 93/13 и на ЕКЗПЧОС. Поддържа се, че тази уредба влиза в колизия със Закона за защита на потребителите. От друга страна, обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот влизало в колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Неправилно било прието, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Посочената разпоредба въобще не трябвало да се прилага поради колизията й с актове от по-висок ранг. Поддържа се още, че общите условия на ищеца били нищожни на основание чл. 26 ЗЗД, тъй като нямали характеристиката на нормативен акт. Освен това се счита, че съдържат неравноправни клаузи. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ, съгласно която цената на услугата за дялово разпределение следвало да бъде за доставчика. По тези съображения въззивникът моли за обезсилване на обжалваното решение, евентуално за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на иска.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. Р.М., с който се излага становище за неоснователност на жалбата и се иска потвърждаване на решението на СРС в обжалваните му части.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно. В частта, в която е отхвърлен искът по чл. 422, ал.

1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението е влязло в сила, а в обжалваната му част същото е допустимо.

За прецизност следва да се посочи, че коректната правна квалификация на исковата претенция е чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 139 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД 2

Софийски градски съд, след като взе предвид изложените в жалбата доводи за неправилност на постановеното решение, намира следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ (ДВ, бр. 54/2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. По силата на дефиницията, закрепена в § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (след 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно това лице е задължено да монтира средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).

Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Безспорно е на етапа на въззивното производство, че oтветникът-въззивник е титуляр на правото на собственост върху недвижим имот: апартамент № 13, находящ се в гр. София, ул. „****. Това обстоятелство не е било оспорено от ответника, а и се установява и от представените по делото доказателства - нотариален акт за дарение № 120/19.05.1986 г., том XVII, дело № 2923/1986 г. и нотариален акт за дарение № 71/15.07.1993 г., том LXXXXI, дело № 18285/1993 г., с всеки от които Силвия Иванова Желкова е дарила на сина си К. Н.

К. по ½ ид. ч. от имота.

От материалите по делото се установява, че на 18.09.1999 г. ответникът е подал молба-декларация до топлоснабдителното дружество за откриване на партида, като се е легитимирал като собственик по силата на горепосочените нотариални актове и е декларирал, че ще използва имота за битови нужди.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от (чл. 150, ал. 2 ЗЕ). В случая е несъмнено, 3 че приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива.

Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Жалбоподателят не се е възползвал от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.

Предвид изложеното, налице е специален закон, който изключва приложимостта на чл. 16 ЗЗД и на ЗЗП по отношение на необходимостта от изрично приемане на договорните клаузи и общите условия.

Неоснователно е възражението, че разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ, установяващи задължението на собствениците да заплащат доставената в имотите им топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия, които са приети от държавен орган, ограничават правото на собственост. Основните права, уредени в Конституцията на Република България, са гарантирани на гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 КРБ – това са правата на останалите правни субекти и нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 КРБ (чрез гарантирането на стопанската инициатива) принцип за забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем. Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за топлоснабдяване е собственикът. Това е правило за разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение 4 на правото на собственост.

Освен това в мотивите на решението от 09.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС се приема, че член 3, параграф 5 от нея Директива № 2011/83 не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в тази директива. В това отношение в съображение 14 от Директивата се уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора.

Следователно обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от правни актове с по-голяма юридическа сила.