Решение № 152 от 13.03.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. София, 13.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Х. при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002101996 по описа за 2024 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано е по жалба на ищеца по делото Б. С. Ч. срещу решение № 39/08.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 3/2024 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстнционното решение № 1508/28.10.2023 г. по гр. дело № 1384/2023 г. на Русенския районен съд, е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Г. П. Ч. иск по чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на решение № 289451/26.11.2019 г. по гр. дело № 63201/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като на касатора-ищец да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на страните Й. Б. Ч., да бъде определено местоживеенето на детето при бащата, на майката да бъде определен режим на лични контакти с детето и майката да бъде осъдена да заплаща издръжка на детето; в тежест на касатора са възложени разноските за въззивното производство по делото.

С постановеното по делото определение № 5915/18.12.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само в частта относно режима на лични отношения между бащата (ищеца) Б. Ч. и детето Й. Ч..

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се отклонил от задължението си да защити най-добрия интерес на 1 детето, като постигането на полезен резултат, като измени мерките на лични отношения на касатора с детето. В този контекст се изтъква, че по делото е установено, че бащата отглежда детето десет и повече дни в месеца от продължителен период от време, като въззивният съд следвало „да узакони“ така създаденото фактическо положение. Изложеното в жалбата се поддържа, чрез процесуалния пълномощник на касатора – адв. С. Б., в откритото съдебно заседание и в писмена защита. Излага се становище, че лаконично формулираният действащ режим на лични отношения между бащата и детето не е съобразен с разпоредбата на чл. 59, ал. 3 от СК и с разясненията, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г. и в трайно установената съдебна практика, и не обезпечава достатъчно широк контакт и не се улесняват правилните отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права, както и с майката.

Изтъква се, че при определянето на този режим съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства и спецификите на всеки конкретен случай с оглед най-добрия интерес на детето. Сочи се, че по делото са доказани ползите от общуването на детето с бащата – спокойствие, сигурност, радост, привързаност, качествено обгрижване на детето, както и че такова общуване е в интерес на детето, което е обективно невъзможно при спазването на такъв ограничен режим. Изтъква се и че при определяне на режима следва да се създаде нормална обстановка за поддържането на контактите, както и че режимът следва да е такъв, че да не предизвиква спорове и конфликти между родителите. В този контекст се поддържа, че въззивният съд е следвало да упражни правомощието си и да се намеси и администрира това правоотношение, тъй като очевидно страните не са успели с постигнатото споразумение да получат адекватен резултат, поради отпадането на привременните мерки.

Сочи се и че въззивният съд е бил длъжен да разреши този въпрос, независимо от волята на страните, като упражни възложеното му от закона правомощие за съдебна администрация.

Насрещната страна – ответницата Г. Ч., чрез процесуания си пълномощник адв. А. Ж., в отговора на касационната жалба и в молба от 25.02.2025 г. излага подробни съображения за неоснователност на жалбата и на предявения по делото иск по чл. 59, ал. 9 от СК. Изтъква се, че фактическата промяна, изразяваща се в продължително пребиваване на детето при бащата, както и несъобразяването от негова страна с вече утвърдения режим на лични отношения, не са станали със съгласието на майката, а въпреки нейното изрично несъгласие, като бащата е взимал детето от детската градина в Русе и го е водил в София. Поддържа се и че утвърденият с решението от 26.11.2019 г. на СРС, режим на лични отношения не бил лаконичен, а нормален и подробно регламентиран, като продължавал да е в интерес на детето и съобразен с учебните му занятия в Русе, както и че всяко допълване на този режим би навредило на детето, тъй като ще се наложи то да прави допълнителни пътувания от Русе до София и обратно.

С посоченото по-горе определение № 5915/18.12.2024 г., касационното обжалване е допуснато, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос за задължението на въззивния съд при разглеждането на иск по чл. 59, ал. 9 от СК служебно да следи за защитата на интереса на детото, като извърши и служебна преценка относно ефикасността на действащия режим на лични отношения между него и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права.

2

Съгласно трайно установената практика на ВС и ВКС, при решаването на споровете между родителите относно въпросите по чл. 59, ал. 2 от СК, съдът следва да обсъди и съобрази в тяхната съвкупност множество обстоятелства от най-разнообразно естество, които са от значение за защитата във възможно най-голяма степен на интересите на децата, за което съдът следи служебно. Най-съществените от тези обстоятелства, именно като критерии за извършването на служебната преценка от съда с оглед защитата интересите на децата, са примерно посочени в ППВС № 1/12.11.1974 г., чл. 59, ал. 4 от СК, § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, но без те да са изброени изчерпателно, нито са степенувани в строго определен ред. В решението си съдът следва да обсъди и да вземе предвид желанията и интересите на родителите и децата, но не е обвързан и не е длъжен да се съобразява с тях, а изхождайки именно и изключително от интересите на децата, той е длъжен да разреши спора между родителите единствено на базата на задълбочена и комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства и на цялата съвкупност от всички конкретно установени от тях обстоятелства, които са от значение в конкретния случай за максималната защита на интересите на децата (в този смисъл – и т. VI.1 от ППВС № 1/12.11.1974 г.). Изследвайки цялата съвкупност от тези релевантни факти, съдът следва да съобрази конкретните специфични обстоятелства, които са от най-съществено значение за интереса на конкретното дете, и – специално – такива обстоятелства, ако са установени по делото, които са от естество да поставят детето в риск или да накърнят или застрашат интересите му. Това разрешение е изцяло важимо и при разглеждането на иска по чл. 59, ал. 9 от СК. Под изменение на обстоятелствата, по смисъла на тази разпоредба, се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при новото разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали конкретно установените факти се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки, при която служебна преценка следва също да се изхожда изключително от интересите на детето (т. V, във вр. с т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 г.). В тази връзка следва да се има предвид, че чрез режима на упражняване на родителските права и на лични отношения трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. Право на всяко дете, а и негова естествена потребност е да общува и с двамата си родители. Осъществяването на лични контакти на детето с родителя, при когото то не живее, никога не е в негова вреда, стига поведението на родителя да не е рисково. По тази причина по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулират комуникацията между родителите, когато те трябва да вземат общо решение за детето, като отново се изхожда изключително от интереса на детето – с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата. Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен 3 подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му, а при необходимост да се предвиди преходен период или професионална помощ от експерт за осъществяването му, включително и предписание на други подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 от СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо. Сред правомощията на съда е и да постанови личните контакти да се осъществяват на определено място, както и в присъствието на определено лице, особено ако такива мерки са препоръчани от експерта и съдът ги намира за полезни. В този смисъл са както посочените по-горе задължителни указания и разяснения, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., така и основаната на тях константна практика на ВКС, обективирана в решение № 98/02.05.2019 г. по гр. д. № 4628/2018 г. на ІV-то гр. отд., решение № 65/28.02.2014 г. по гр. д. № 4202/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 331/01.11.2013 г. по гр. д. № 2181/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60286/11.01.2022 г. по гр. д. № 1395/2020 г. на ІV-то гр. отд. и др., като настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на поставения по делото правен въпрос.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, в противоречие с така цитираната практика на ВС и ВКС, въззивният съд по никакъв начин не е обсъдил ефикасността на уговорения между страните в споразумението по чл. 59, ал. 1 от СК, одобрено с решението от 26.11.2019 г. на СРС, режим на лични отношения (контакти) между бащата Б. Ч. и малолетното дете Й., респ. – съдът не е извършил служебна преценка, дали този режим продължава да е в интерес на детето, с оглед установените по делото релевантни обстоятелства. Основателни са оплакванията и доводите на касатора, че като не е упражнил това свое служебно правомощие, възложено му от закона, окръжният съд е допуснал процесуално нарушение, което е съществено, тъй като е довело и до нарушение на материалния закон. Това е така, защото този разписан в споразумението между страните, действащ режим на лични контакти между бащата и детето е крайно лаконичен и необосновано ограничен: „Всеки месец, през седмица, считано от 01.04.2020 г., от 17 ч. в петък до 17 ч. в неделя, с преспиване“, като той не отговоря на посочените по-горе, установени в материалния закон и от съдебната практика, критерии и изисквания за закрила интересите на малолетното дете на страните и на правото му на пълноценно общуване и с двамата родители. Неоснователни са доводите на ответницата, че този режим бил нормален и подробно регламентиран, като продължавал да е в интерес на детето и съобразен с учебните му занятия в Русе, тъй като тя погрешно счита, че в него се включват подробно регламентираните в споразумението привременни мерки, чието действие е отпаднало, също считано от 01.04.2020 г., съгласно текста на споразумението. Именно пестеливата регламентация на действащия режим, както и силно влошените отношения между двамата родители и липсата на достатъчна комуникация между тях са довели до неспазването на този режим от страна на бащата и до неговото фактическо разширяване след месец юни 2022 г., при което детето е пребивавало при бащата и той го е отглеждал по десет и повече последователни дни в месеца. Неоснователни са и доводите на касатора-ищец, че съдът следвало „да узакони“ така създаденото фактическо положение, доближаващо се до съвместно упражняване на родителските права от двамата родители, тъй като съгласно т. 2 и 4 разясненията в мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2016 от 03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС, това е възможно само при постигнато между родителите споразумение именно за такова съвместно упражняване на родителските права, каквото споразумение в настоящия случай очевидно няма. Неефективността на действащия от 01.04.2020 г. режим на лични отношения между бащата и детето, както и неблагоприятните последици за детето от последвалото от това и от неразбирателството и непримиримостта между двамата родители относно отглеждането и възпитанието му, фактическо разширяване на режима, са обсъдени и в приетото по делото заключение на съдебно-психологичната експертиза. Вещото лице сочи, че след като се променя динамиката и продължителността на срещите на бащата с детето (две седмици при майката в Русе и повече от десет дни при бащата в София), Й. реално губи представа за това къде е неговият дом, съответно няма ясни граници за дом, семейство, правила и модел на родителстване, което води до преживяване на несигурност и тревога у него. Експертът счита също така, че е необходимо родителите в по-голяма степен да се съобразяват с възможностите на детето да понесе непрекъснатите промени, които те внасят в живота му (развода и преместването на детето в Русе през 2019 г.; посещаването на детска ясла, по-късно на масова (общинска) детска градина и преместване след това в частна детска градина; тренировки по плуване в Русе през 2021 г. и тренировки по плуване в София през 2022 г.; интензивна работа с логопеди както в Русе, така и в София; прекарване поравно време с майката и с бащата в различни домове и населени места от лятото на 2022 г.; посещения на занималня в София през октомври 2022 г.; тренировки по карате; срещи с психолог; явяване на събеседване за прием в училище в София и т.н.) – всички тези усилия задоволяват до голяма степен желанието и потребностите на родителите (и техните семейства), но не са щадящи за детето; на практика Й. е поставен в ситуация да прави невъзможен избор – при кого от двамата родители живее. Вещото лице дава и препоръка, че за да може да се поддържа добра връзка на детето, с който и да е от двамата родители, водещи трябва да са потребностите на детето, което предполага срещите с родителя „в режим на лични отношения“ да се осъществяват при ясен регламент както за двамата родители, така и за детето, който да е постоянен за продължителен период от време и да не натоварва детето. Същевременно експертът сочи, че Й. (понастоящем 7-годишен) е в период на своето развитие, в който са значими и двамата родители; за него е важно да се осигури среда, в която е гарантиран психологически комфорт и спокойствие, и в която да са представени фигури, осигуряващи както „майчината“, така и „бащината“ позиция. В откритото съдебно заседание вещото лице отново сочи, че Й. има затруднено социално включване и в същото време той непрекъснато се сблъсква с много нови ситуации, при които се чувства дискомфортно, като експертът отново изтъква, че детето трябва да бъде щадено, че трябва да има комуникация между двамата родители, както и че решението на съда трябва да регламентира ясни граници за детето, в които то да се впише. В тази връзка вещото лице пояснява, че и двамата родители могат да полагат грижи – когато детето е при бащата, това също ще бъде дом, в който то ще е вписано, но ще има ясни граници, ясни правила, като същото ще е и при майката.