Решение № 4401 от 25.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4401 гр. София, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20251100501555 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Е. Г. Б., подадена чрез назначения й по делото особен представител адв.С. С., срещу решение № 20394 от 11.11.2024 г., постановено по гр.дело № 40935/2023 год. по описа на СРС, Г.О., 182 състав, в частта, с която е осъдена Е. Г. Б. - С.и, ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 2866,36 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2020 г. - 30.04.2022 г. за топлоснабден имот с адрес: гр.София, ул.“********, абонатен номер № ********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 21.07.2023 г. до окончателното плащане; сумата от 426,37 лева - мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, изчислена за периода 15.09.2021 г. - 04.07.2023 г.; сумата от 14,26 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода 01.06.2020 г. 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 21.07.2023 г. до окончателното плащане.

Въззиваемата страна - ищец „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, чрез своя 1 процесуален представител юрк.Д.Д. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирана по делото на 20.02.2026 г. писмена молба. Моли жалбата да бъде отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

2

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София срещу ответницата Е. Г. Б. осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, с която същите са уважени. При правилно разпредЕ. доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

В жалбата на ответницата Е. Г. Б. не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателката, чрез назначения й особен представител адв.С. С., единствено е посочила общо в жалбата, че решението на СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В практиката на ВКС - определение по ч.гр.дело № 12/09 г. на І г.о., определение по ч.гр.дело № 289/12 г. на ІV г.о., решение по гр.дело № 1740/11 г. на ІV г.о. и др., се приема, че правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл.260, ал.1, т.3, 4, 5 и 6 ГПК, чл.266 ГПК и чл.269 ог ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само по релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 от ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост само в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Недопустимо е предметът на въззивното производство да бъде променян чрез 3 въвеждане на нов предмет и ново искане, извън преклузивния срок за обжалване.

Подадените в срок от същата страна жалби се считат част от първата /сезиращата съда жалба/, а постъпването на останалите е правно ирелевантно - те също се прилагат към делото, без по тях да се извършват каквито и да било процесуални действия.

За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.

Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми.

Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, в което разрешение по действащия ГПК се проявява разликата в сравнение с въззивното обжалване по отменения процесуален закон, при което въззивният съд при проверката на правилността на първоинстанционното решение не беше обвързан от оплакванията в жалбата при разглеждане на спора по същество и при условията на пълен въззив. На 4 тези правомощия на въззивния съд по действащия ГПК по отношение правилността на обжалваното решение кореспондира и уредбата в него относно съдържанието на жалбата. При подадена в срок въззивна жалба, макар и в същата да не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено, тъй като по аргумент от чл.262 ал.1 от ГПК, във вр. с чл.260 ал.1 т.3 от ГПК непосочването в жалбата в какво се състои порочността на решението /т. 3/ не обуславя нейната нередовност. Поради това и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовността й, съгласно чл.262 от ГПК.

Жалбоподателят може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение, включително и да ги доуточнява и конкретизира чрез допълнителна молба. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, но само доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба, с оглед неговите правомощия на съд по същество на спора, като обратното представлява съществено нарушение на чл.269 и чл.272 от ГПК. Недопустимо е обаче въззивникът след изтичане на срока за въззивно обжалване с допълнителна молба/ допълнение към въззивна жалба/ да допълва подадената в срок въззивна жалба, като въвежда нов предмет, тъй като това процесуално действие, като извършено след предвидения в закона срок, не може да се вземе предвид от въззивният съд - чл.64 ал.1 от ГПК, респективно съдът не дължи произнасяне по доводите в тази допълнителна молба/ допълнение към въззивна жалба/.

В процесния случай във въззивната жалба подадена от ответницата не са изложени каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор и относно неправилността на обжалваното решение. Относими доводи във връзка с неправилността на обжалваното решение и предмета на спора съдът намира, че не са изложени във въззивната жалба. В процесния случай съдът приема, че обжалваното решение следва да се потвърди в обжалваната от ответницата част, тъй като е валидно и допустимо и тъй като във въззивната жалба липсват посочени конкретни основания за неправилността на това решение.