Решение № 3869 от 31.10.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3869 гр. Варна, 31.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 12 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Десислава Йорданова при участието на секретаря Станислава Ст. Стоянова като разгледа докладваното от Десислава Йорданова Гражданско дело № 20253110105059 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от *** срещу Д. Д. К., с която са предявени искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, чл.9 ЗПК вр, чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за следните парични вземания, дължими по договор за потребителски кредит № ***/12.11.2018г., сключен между*** /заемодател/ и К. /длъжник/, вземанията по който са прехвърлени на заявителя с договор за цесия от 22.03.2024 г., а именно сумата от 394,62лв. (триста деветдесет и четири лева и шестдесет и две стотинки) - представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 536253/12.11.2018г., ведно със законна лихва от 25.11.2024 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 98,47лв. (деветдесет и осем лева и четиридесет и седем стотинки) - договорна лихва за периода от 12.11.2018г.-12.11.2019г., сумата в размер на 683,19 лв. (шестстотин осемдесет и три лева и деветнадесет стотинки) - лихва за забава за периода от 12.11.2019г.-19.11.2024г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК 6659/26.11.2024 г. по гр.д. ***/2024г. по описа на ВРС, 12 състав.

Ищецът поддържа, че ответницата е сключила в качеството на кредитополучател договор за кредит ***/12.11.2018 г. със „С***за сумата от 400лв., който следва да се върне на 12 вноски от по 125,38 лв. срок до 12.11.2019 г., с лихвен процент от 36% и ГПР – 42,57%.

Вземанията по кредита ищецът придобил с договор за цесия от 22.03.2024г., за който твърди, че ответникът е уведомен преди производството, но ако съдът намери, че не е – да се счита уведомен с връчването на исковата молба. Твърди, че заеманата сума е предоставена чрез „еPay“ на 13.08.2018г. Излага съображения за действителността на договора. С уточнителнителна молба излага, че плащанията по кредита са в размер на 150 лв. и с тях са погасени следните по вид и размер задължения: 100 лв.- неустойка, 32,62 лв.- такси и неустойка, 5,38 лв.- главница; 12 лв.- погасени лихви. Сочи, че лихвата за забава е начислена единствено върху главницата на предоставената по договора сума. Посочва, че ответницата не е изпълнила в срок задълженията по договора съобразно претендирания размер, като е настъпил срока на същия. При изложеното се иска уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба чрез назначения му от съда особен представител. Поддържа, че предявените искове са допустими и основателни.

1

Варненския районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Предявени са установителни исковете по реда на чл.422 ГПК с правна квалификация чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр.чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД; чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.

9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл.86 ЗЗД.

По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следното: 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит; 2) че сумата е била предоставена, съответно длъжникът да усвоил реално сумата по отпуснатия кредит; 3) че падежът на задължението за връщане на сумата е настъпил; 4) наличие на валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът е придобил претендираното вземане; 7) ответникът да е надлежно уведомен за извършената цесия.

По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже: 1) че ответникът е поел задължение за плащане на възнаградителна лихва в твърдения размер; 2) че падежът на задължението за плащане на възнаградителната лихва е настъпил; 3) наличие на валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът е придобил претендираното вземане; 4) ответникът да е надлежно уведомен за извършената цесия.

По иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже: 1) изпадането на ответника в забава, 2) размера на лихвата за забава.

В тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираните задължения.

Видно от представения договор за потребителски кредит 536253/12.11.2018г., същият е сключен между „*** / заемодател/ и Д. Д. К. / заемател/. Отпусната е заемна сума от 400 лв., за срок от 12 месеца, с размер на погасителната вноска -125,38 лв., при общ размер на всички плащания – 510,47 лв., фиксиран лихвен процент – 36, ГПР-59,49%. В чл. 6 от договора е уговорено заемната сума да се по избран от клиента начин, посочен в заявлението му за кредит – по банков път или на каса на Easy Pay. В чл.17 от договора е предвидено задължение за заемателя в срок до 3 дни от получаване на заемната сума да осигури физическо лице, отговарящо на посочени в чл. 19 критерии, което да поеме солидарно с него задължението или неотменяема банкова гаранция. В чл.20 от договора е уговорена неустойка при неизпълнението на задължението по чл.17 в размер на 1504,56лв., която се начислява към вноската по кредита и се отразява в погасителния план.

В заявлението, подадено от ответницата е посочен начин за плащане чрез Easy Pay.

Видно от представения с договор за цесия от 22.03.2024 г. вкл. приложение 1 към договора, в който са индивидуализирани прехвърлените вземания, **** / /цедент/ е прехвърлил на ***/цесионер/ вземанията си по договора за кредит с ответницата.

Представено е пълномощно от цедента в полза на цесионера да уведоми длъжниците за извършената цесия. Към исковата молба е представено уведомление на длъжника за цесията от ***. Съгласно установената съдебна практика /Решение № 114/ 07.09.2016 г., т. д.

№ 362/ 2015 г., II т. о. на ВКС; Решение № 78/ 09.07.2014 г., т. д. № 2352/ 2013 г., II т. о. на ВКС; Решение № 3/ 16.04.2014 г., т. д. № 1711/ 2013 г., I т. о. на ВКС./ установеното в чл. 99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу лице, което не е носител на вземането. Изискването на закона е уведомяването за цесията да изхожда от цедента, но няма законова пречка той да упълномощи друго лице, включително и самия цесионер, да извърши това правно действие от името на цедента.

Доколкото като приложение към исковата молба е представено копие от уведомление за цесията, адресирано до ответника, връчено заедно с препис от исковата молба и възприетото в редица решения на ВКС /напр., Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.; Решение № 78 от 9.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г.; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. и др./, за приемане, че уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, съдът намира към момента на приключване на съдебното дирене длъжникът е редовно 2 уведомен за цедирането на задълженията и на основание чл. 99, ал. 4 ГПК договорът за цесия е породил действие спрямо нея, което обстоятелството следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Този извод не се променя от факта, че ответникът е представян от особен представител.

При изложеното, ищецът се легитимира като кредитор на ответника за вземания по договора за кредит.

Процесният договор за заем има характеристиките на такъв за потребителски кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а в съответствие с чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи.

Договореното като неустойка вземане по чл. 20 от договора за кредит несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а единствено с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК) – така и Решение № 468 от 8.03.2021 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 3671/2020 г. Тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция по чл. 16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти.

На следващо място, включването на тази клауза за неустойка представлява скрито оскъпяване на кредита без обаче да се изпълни изискването по т. 10 на чл. 11, ал. 1 от ЗПК и да се посочат ясно и разбираемо "годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин".

В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от 59,49% / посочен в договора, а в погасителния план е посочен различен ГПР-42,57%, който факт води допълнително до неяснота за потребителя/.

С оглед посочения ГПР и съотношенията на плащанията за неустойка спрямо вноската състояща се от главница и лихва, видно от погасителния план, съдът счита, че начислената на основание описаните по-горе нищожни клаузи сума за "неустойка", чийто общ размер от 1504,56 лв. надхвърляща почти 4 пъти кредита от 400 лв. не е включена в ГПР по кредита. Това е в нарушение както на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на законовата лихва и се получава значително нарастване кредита. Заплащането на така наречената неустойка е предвидено предварително и то без да е обвързано с неизпълнение на главното договорно задължение, което я превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита. Предвид изложеното клаузите на чл.17 вр чл. 20 от от договора за кредит са нищожни поради противоречие с императивни разпоредби на ЗПК.

Наред с това неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, поради което и противоречи на добрите нрави.

Нарушаването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК води до недействителност на договора за кредит на осн. чл.22 ЗПК.

3

При недействителност на договора, потребителят, на осн. чл.23 ЗПК дължи да върне чистата стойност на кредита, т.е. сумата от 400 лв. Ищецът е посочил, че е платена сума от 150 лв., с която следва да се погаси именно част от задължението за главница, а не вида задължения / неустойка и лихва/ погасена от ищеца. Неплатена е останала сумата от 250 лв. представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 536253/12.11.2018г. Искът за главница за разликата над 250 лв. до пълния претендиран размер от 394,62лв. подлежи на отхвърляне. Следва да се отхвърлят и изцяло исковете за лихва- сумата в размер на 98,47лв.