Решение № 241 от 26.05.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. Варна, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ралица Каменова при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова като разгледа докладваното от Ралица Каменова Търговско дело № 20253100900773 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявени от Я. Г. М. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 67 101,21 евро, представляваща главница по Договор за банков кредит Динамо № 200-578954 от 19.02.200 г., Анекс № 1-31.01.2010 г., Анекс № 2/17.03.2010 г. и Анекс № 3/10.06.2010 г. към него, сумата от 117,31 евро, представляваща неизплатен остатък от такса за управление в размер на 845,75 евро за периода 30.12.2010 г. – 29.12.2012 г., както и сумата от 4596,51 евро (левова равностойност 8990 лв.) – законна лихва върху главницата, считано от 06.03.2013 г. до 31.08.2025 г., за които суми са издадени Заповед за изпълнение № 1502/26.04.2013 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 410/2013 г. по описа на Районен съд – Силистра, за събирането на които е било образувано изпълнително дело № 427/2014 г. на ЧСИ Г. Г., рег. № 767 на КЧСИ, прекратено с постановление за прекратяване от 21.12.2023 г., влязло в законна сила на 11.01.2024 г., поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение на вземанията.

Твърди се в исковата молба, че през лятото на 2025 г. ищецът започнал да получава множество телефонни обаждания от служители на ответника с твърдения за наличие на задължения по договор за банков кредит от 19.02.2009 г. със страни „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД и кредитополучател „Скалар“ ООД, по който ищецът бил поръчител и съдлъжник. На 29.09.2025 г. ищецът се снабдил със справка от ЦКР на БНБ, в която било вписано негово задължение към 31.08.2025 г. в размер на 140 458 лв. В началото на м. октомври 2025 г. ищецът получил удостоверение от ответника в качеството му на цесионер по договор за цесия от 18.12.2024 г., с което бил уведомен за негово задължение в размер на 141 572,05 лв., произтичащо от въпросния договор за кредит и бил поканен да заплати сумата по посочена банкова сметка на ответника. Ищецът приема, че с получаването на удостоверението е уведомен надлежно за извършената цесия.

Излага се, че през 2009 г. ищецът поръчителствал по договор за банков кредит от 19.02.2009 г. в полза на кредитополучателя „Скалар“ ООД, който кредит станал предсрочно изискуем и през 2013 г. „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД се 1 снабдило със Заповед за изпълнение № 1502/26.04.2013 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 410/2013 г. по описа на Районен съд – Силистра срещу всички длъжници за сумата от 67 101,21 евро, представляваща главница по Договор за банков кредит Динамо № 200-578954 от 19.02.200 г., Анекс № 1-31.01.2010 г., Анекс № 2/17.03.2010 г. и Анекс № 3/10.06.2010 г. към него, сумата от 386,06 евро – наказателна лихва за периода 06.02.2013 г. – 26.02.2013 г., законна лихва върху главницата от 06.03.2013 г. до изплащане на същата, такса за управление в размер на 845,75 евро за периода 30.12.2010 г. – 29.12.2012 г., заплатени застрахователни премии за застраховка върху ипотекирано имущество в размер на 303,48 евро, разноски за вписване и пристъпване към изпълнение по ЗОЗ в размер на 846,99 евро и разноски по делото в размер 2717,95 лв. за внесена държавна такса. Пояснява се, че спрямо ищеца заповедта за изпълнение е влязла в законна сила на 14.10.2016 г. Въз основа на така издадения изпълнителен лист било образувано изпълнително дело № 875/2014 г. на ЧСИ З.Д., преместено през 2014 г. при ЧСИ Г. Г. под № 427/2014 г., което пък било прекратено с влязло в сила постановление за прекратяване от 21.12.2023 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

От направена справка ищецът установил, че към датата на депозиране на исковата молба изпълнителният лист се намира в оригинал по архивираното изп. дело. Видно от отбелязванията върху гърба на изпълнителния лист, на взискателя била изплатена сумата от 21 142,25 лв., с която са погасени част от задълженията.

Поддържа се, че последното изпълнително действие спрямо който и да е от длъжниците по делото е било извършено на 12.06.2018 г., което обстоятелство било отбелязано върху гърба на изпълнителния лист и от този момент нататък взискателят не е предприемал действия по смисъла на чл. 116 ЗЗД. Ищецът счита, че към датата на предявяване на иска е изтекъл срокът по чл. 110 ЗЗД. Обосновава правния си интерес от водене на настоящия иск с обстоятелството, че вписването в ЦКР на активно задължение на негово име възпрепятства кредитирането му от други институции и представлява засягане на правната му сфера. При тези съображения моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото съдебни разноски.

В срока по чл. 367 ГПК ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕАД е депозирал отговор на исковата молба, с който не се оспорват наведените от ищеца фактически твърдения и се прави признание на предявените искове. Сочи се, че в нито един момент задълженото лице не е възразило пред кредитора извънсъдебно за наличието на изтекла погасителна давност, на което да е получило негативен отговор от кредитора, както и че няма висящо изпълнително производство или предприемане на действия за образуване на такова, които обстоятелства според ответника водят до извод за липса на правен интерес у ищеца за водене на настоящото производство. Наличието на вписано задължение на ищеца в ЦКР също не обосновавало такъв правен интерес. Излага се, че за кредитора съществува задължение на основание чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009 г. за предоставяне на информация за кредитната задлъжнялост на всички негови клиенти, което задължение не отпада дори и при липсата на притезателно право на принудително изпълнение. Твърди се, че издаденото на задълженото лице удостоверение от 01.10.2025 г. има единствено информативен характер за размера на задължението, както и че същото е било предмет на цесия между „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД и „ЕОС Матрикс“ ЕАД. Посочва се съдебна практика, която според ответника е в подкрепа на застъпената от него теза за недопустимост на производството.

Навежда се довод, че ответникът не дал повод за завеждане на иска и с оглед направеното признание, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК направените по делото разноски следва да останат в тежест на ищцовата страна, акцентирайки върху извънпроцесуалното поведение на ответника и неговото бездействие в качеството му на кредитор. Сочи се съдебна практика в тази връзка.

В открито съдебно заседание, проведено на 13.05.2026 г., процесуалният представител на ищеца отправя искане до съда за постановяване на решение при 2 признание на иска, предвид направеното признание на исковете от ответника в отговора на исковата молба, като настоява за присъждане на разноските по делото.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени заедно и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените кумулативно обективно съединени установителни искове са с правно основание чл. 439 ГПК и са процесуално допустими. Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, който съобразно ал. 2 може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Така – Решение № 50041/10.05.2023 г. по т.д. № 20/2022 г. на ВКС, I т.о.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК, когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Такава е и настоящата хипотеза. Ответното дружество в отговора на исковата молба, чрез процесуален представител с надлежно учредена изрична представителна власт по делото, вкл. и да извършва разпореждания с предмета на делото, както и да признава исканията на другата страна – арг. чл. 34, ал. 3 ГПК, категорично заявява, че признава предявените срещу него искове, като признатото право не противоречи на закона и на добрите нрави.

С оглед направеното признание съдът приема, че предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК са основателни и следва да бъдат уважени изцяло.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на сторените от него разноски в размер на 4427,48 евро, представляващи сбор от заплатени държавна такса в размер на 2893,48 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 1534 евро. Съдът намира за неоснователно своевременно релевираното от ответника възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатения от ищеца адвокатски хонорар. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия, съдът намира, че адвокатското възнаграждение от 1534 евро е съобразено с обема и съдържанието на предоставената от адвоката правна защита и съдействие. Така договореният и заплатен размер на адвокатското възнаграждение е справедлив, обоснован и съответства на достойнството на професията. Определяне на по-ниско възнаграждение не би изпълнило целта на закона за адекватно възмездяване на положения от адвоката труд. Действително следва да се съобразява решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2024 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловната организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и тези размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото. Процесуалният представител на ищеца е положил дължимата грижа за изпълнение на поетата работа, като е подал исковата молба, уточняваща молба, както и осъществил процесуално представителство в проведеното по делото открито съдебно заседание. Следва да бъде отчетено, че според чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2024 г. за процесуално представителство, защита 3 и съдействие по настоящото дело ориентировъчният размер на адвокатския хонорар възлиза на 5250,11 евро, или приблизително 3,5 пъти по-високо от заплатения от ищеца хонорар от 1534 евро. Определяне на по-ниско възнаграждение от договореното между ищеца и процесуалния му представител не би изпълнило целта на закона за адекватно възмездяване на положения от адвоката труд.

Досежно позоваването от ответника на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК съдът намира следното:

В съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 2807/ 08.10.2025г. по ч.т.д. № 1477/25г. на II т.о. на ВКС, Определение № 1220/5.12.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1809/2023 г., II т. о., ТК и определение № 2367/15.05.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 759/2024 г., IV г. о., ГК, определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на I г.о., определение № 71/21.01.2014 г. по ч.т.д. № 17/2014 г. на III г.о., и определение № 242/31.05.2018 г. по ч. гр.д. 2062/2018 г. на IV г.о., е посочено, че предпоставките за недължимост на разноските от ответника, когато искът е уважен, са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета по конкретното дело.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е в смисъл, че ответникът не трябва да понася съдебните разноски, когато неговото извънсъдебно поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца.