Определение № 1922 от 15.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1922 гр. София, 15.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана КА.нова

Членове:

Гълъбина Генчева

НатА.я Неделчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20258002102654 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 190 от 25.02.2025 г. по в. гр. д. № 830/2024 г. на ОС-Варна е обезсилено решение № 209 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 843/2022 г. на РС-Провадия, поправено с решение № 62 от 22.03.2024 г. по същото дело, в частта по предявения от Ю. Ю. А. срещу Д. И. Д. иск по чл.108 ЗС за собственост на реална част с площ от 253 кв. м. от УПИ [№] от кв. 30 по плана на [населено място], [община], стопанска сграда с площ от 70 кв. м. и гараж с площ от 42 кв. м. и е прекратено производството по делото в тази част.

Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен искът по чл.108 ЗС на Ю. Ю. А. срещу А. И. И. за собственост на реална част с площ от 253 кв. м. от УПИ [№] от кв. 30 по плана на [населено място], [община], обл.

В., защрихована със зелен контур на скицата на вещото лице, както и в частта, с която е бил отхвърлен искът на Ю. Ю. А. срещу А. И. И. за собственост на гараж с площ от 42 кв. м., находящ се в същата реална част от УПИ [№].

Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от Ю. Ю. А. срещу А. И. И. иск по чл.108 ЗС за собственост на стопанска постройка от 70 кв. м., намираща се в УПИ [№] от кв. 30 по плана на [населено място] и този иск е уважен.

Спорът по делото е породен от обстоятелството, че с нот. акт № 92/23.10.2012 г. ответницата А. И. И. и съпругът й И. Д. И. са закупили УПИ [№] от кв.30 плана на [населено място], а с нот. акт № 46/11.03.2021 г. ищецът Ю. Ю. А. е закупил съседния УПИ [№]. Според вещото лице спорната площ от 253 кв. м. попада в имота, закупен от ищеца. Върху спорната площ са построени гаражът и стопанската постройка, закупени от ответницата и съпруга й заедно с УПИ [№], които също са предмет на предявения ревандикационен иск.

Въззивният съд е приел, че предявеният срещу А. И. иск по чл.108 ЗС е основателен по 1 отношение на спорната площ от 253 кв. м., тъй като тя е част от имота на ищеца, а А. И. я владее неоснователно. По съображение от чл.200, ал.1 и 2 ЗУТ е прието за неоснователно възражението на ответницата, че е придобила тази площ по давност. Реалната част от УПИ [№] не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен урегулиран поземлен имот. Тя би могла да се придобие по давност от ответницата само при условията на чл.15 ЗУТ, които обаче в случая не са налице.

По отношение на стопанската сграда и гаража е прието следното: Тези две сгради попадат в спорната реална част от земята, която е собственост на ищеца, и по отношение на тях се прилага правилото на чл.92 ЗС. Те обаче са закупени от А. И. и И. И. с нотариалния акт № 92/2012 г. и са владени от тях до прехвърляне на собствеността на сина им през 2019 г.

Приобретателите са добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и от закупуването на сградите през 2012 г. до 2019 г. е изтекъл краткият 5-годишен срок на добросъвестното владение по чл.79, ал.2 ЗС. Гаражът представлява самостоятелен обект на собственост и няма пречка той да бъде придобит по давност. Затова по отношение на него искът за собственост е отхвърлен. Стопанската постройка обаче е несамостоятелен обект, представлява второстепенна сграда, която няма самостоятелно съществуване и затова не може да бъде придобита по давност.

По отношение на Д. И. Д. въззивният съд е приел следното:

Искът по чл.108 ЗС е бил насочен както срещу А. И., така и срещу съпруга й И. И.. В отговора на исковата молба А. И. е заявила, че още през 2019 г. тя и съпругът й са прехвърлили земята и постройките на сина си Д. И. Д., като си е запазила правото на ползване на имотите. С молба от 29.12.2022 г. ищецът е оттеглил иска си срещу И. Д. И. и го е насочил срещу Д. И. Д., наред с А. И. И.. С определение от 11.01.2023 г. първоинстанционният съд е заменил И. И. с Д. И.. В подадения отговор на исковата молба новоконституираният ответник Д. И. Д. е оспорил предявения срещу него иск, като е заявил, че е дарил спорната реална част и постройките на баща си И. И. с договор от 17.11.2022 г.

При тези данни въззивният съд е приел, че искът по чл.108 ЗС е недопустим срещу този ответник поради липса на правен интерес. Не се твърди и няма данни ответникът Д. Д. да упражнява фактическа власт върху процесната реална част и построените в нея гараж и стопанска постройка. Искът по чл.108 ЗС е способ за защита от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик. За ищеца, както сам заявява в уточнителна молба от 21.02.2024 г., не е налице правен интерес от насочване на иска срещу лице, което не упражнява фактическа власт върху вещите-предмет на делото. Затова като резултат въззивното решение, постановено срещу този ответник, е обезсилено.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

А. И. обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл.108 ЗС е уважен за спорните 253 кв. м. и стопанска постройка. Поддържа, че от мотивите не ставало ясно дали кратката придобивна давност е изтекла и за спорните 253 кв. м. По делото не участвал собственикът на спорните имоти И. И. и той не могъл да защити правата си. Съдът не отчел обстоятелството, че преди обособяването на две отделни УПИ-та – [№] и [№], собственикът 2 им бил един и същ и той определил къде минава границата между тях, като сам поставил разделителна ограда. Според вещото лице при разделянето на общия имот на два парцела през 1981 г. гаражът и стопанската постройка не били заснети и затова не били взети предвид при определяне на границата между парцелите. Приетата експертиза не е имала за задача да изследва спазването на чл.19 ЗУТ и затова съдът не можел да се произнася по този въпрос. Изключението на чл.200, ал.2 ЗУТ било приложимо в случая, тъй като спорната площ се присъединявала по реда на чл.17 ЗУТ към урегулирания поземлен имот на И. и те са могли да я придобият по давност. Продажбата, от която черпят права А. и И. И., включвала както спорните 253 кв. м., така и построените върху тях сгради – гараж и стопанска постройка. Затова двамата купувачи станали собственици на тези сгради не на основание придобивна давност, а по силата на разпоредителната сделка. Въззивното решение било и неизпълнимо, тъй като ответницата А. И. била осъдена да предаде на ищеца владението са спорната площ от 235 кв. м. и построения върху нея гараж, на който тя била само ползвател, а собственикът бил друг – И. И.. Стопанската постройка също била собственост на И. И., който я е придобил чрез прехвърлителна сделка, а не по давност.

Съдът не дал указания да се посочат доказателства за самостоятелния характер на стопанската постройка.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по възраженията, изложени във въззивната жалба и спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата.

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения във въззивната жалба относно основанията за уважаване на иска от първоинстанционния съд;

2. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като е приел, че предявеният иск срещу ползвател на имота, без участие на собственика, е допустим и правните последици обвързват и неучаствалия по делото собственик /неконституиран като ответник/;

3. Установено ли е по делото дали процесната реална част от 253 кв. м. отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ и приложима ли е разпоредбата на чл.17 ЗУТ;

4. Допуснал ли е съдът нарушение, като е приел за доказани факти и обстоятелства, които не са били спорни между страните и за които не са давани указания за представяне на доказателства. В този смисъл следва ли за стопанската постройка от 70 кв. м., придобита чрез възмездна сделка, да се доказва придобивна давност от ответника-ползвател;

5. Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като се е произнесъл по въпрос, по който не е сезиран и е изложил мотиви по твърдения, каквито липсват във въззивната жалба.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, като се сочи определение № 60860 от 30.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1972/2021 г., IV г. о.

Ищецът Ю. Ю. А. оспорва въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение срещу ответника Д. И. Д. и в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от него иск по чл.108 ЗС за спорния гараж. Поддържа, че съдът трябвало да 3 признае собствеността му върху спорните имоти по отношение на ответника Д. И. Д., а да отхвърли иска по чл.108 ЗС срещу него само в осъдителната част, тъй като той не владее имотите. Съдът действал в противоречие с т.2А на ТР № 4/2014 г. ОСГК. Неправилно бил отхвърлен и искът му за гаража, тъй като по делото нямало никакви доказателства ответницата да е ползвала този гараж в срока на кратката придобивна давност, считано от датата на закупуването му. Счита, че той е придобил стопанската сграда и гаража по силата на приращението по чл.92 ЗС. Счита, че поради допуснати от двете инстанции съществени процесуални нарушения той е бил лишен от възможността да докаже собствеността си върху гаража.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При установяване, че ответникът-прехвърлител на процесния имот преди вписване на исковата молба за ревандикирането му не го владее, следва ли съдът да се произнесе по търсената защита с установителен диспозитив по отношение на него и да отхвърли иска в осъдителната част, или следва да прекрати производството по делото като недопустимо поради липса на правен интерес;

2. Може ли да се придобие от приобретател правото на собственост върху сграда изградена в поземлен имот на трето лице, който не е предмет на сделката, с кратката давност, считано от датата на нотариалния акт; Годно основание ли е за добросъвестно владение описването на сграда в нотариален акт за прехвърлянето му в поземления имот, предмет на сделката, но на практика намиращ се в съседен УПИ, който не е предмет на сделката;

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, както и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като посочи в мотивите си въз основа на какви доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени;

4. В случай, че въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, което се свързва с виждането, че ответницата не е могла да придобие с кратката придобивна давност гаража, който според нотариалния й акт се намира в закупуваното от нея дворно място, а в действителност се оказва, че той се намира в чуждо дворно място.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на 4 касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

По касационната жалба на А. И. И.:

Първият от поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е за задължението на въззивния съд да обсъди възраженията във въззивната жалба, както и всички относими и допустими доказателства. Въпросът кореспондира с тезата, развита както във въззивната, така и в касационната жалба на А. И., че преди обособяването на две отделни УПИ-та – [№] и [№], собственикът им бил един и същ и той е определил къде минава границата между тях, като сам поставил разделителна ограда; че регулационната граница не е отразена правилно, тъй като в кадастралния план не били нанесени гаражът и стопанската сграда.