Решение № 150 от 22.06.2011, Районен съд - Свиленград
- Съд
- Районен съд - Свиленград
- Дело
- Гражданско дело 581/2010
- Вид
- Решение № 150
- Подписан
- 22.06.2011
- В сила
- 26.10.2011
- Състав
- ИВА ТОДОРОВА ГОГОВА
Цитирани разпоредби
- чл.164, ал.1, т.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.214, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл.128, т.2 · Кодекс на труда
- чл.214 · Кодекс на труда
- чл.224 · Кодекс на труда
- чл.224, ал.1 · Кодекс на труда
- чл.242 · Кодекс на труда
- чл.359 · Кодекс на труда
- чл. 62, ал. 1 · Кодекс на труда
- чл.5 · Наредба за служебните командировки в страната
- чл.6, ал.1, т.2 · Наредба за структурата и организацията на работната заплата
Р Е Ш Е Н
И Е
№ 22.06.2011г. гр.Свиленград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Свиленградски районен съд гражданска колегия на осми юни две хиляди и единадесета година в публичното заседание в следния състав :
Районен съдия: Ива
Димитрова секретар: В.И. прокурор като разгледа докладваното от съдията И.Димитрова гр.д.№ 581 по описа на РС-Свиленград за 2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове по чл.128, т.2 вр. чл.242 от КТ и по чл.128, т.2, вр. чл.242 от КТ, вр. чл.13, ал.1, т.4, вр. чл.6, ал.1, т.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.
Производството по делото е образувано по искова молба на И.Н. ***, ЕГН:********** против „ТРИМЕКС” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.Свиленград, ул. „Иван Вазов”4, ап.3, представлявано от управителя Христо Сотиров Панов. Ищецът твърди, че сключил с ответника трудов договор №110 на 18.02.2003 година, като бил назначен на работа на длъжност шофьор на минимална работна заплата. С допълнително споразумение от 03.01.2007 година бил увеличен размера на месеченото му трудово възнаграждение на 200 лева, както и считано от 01.01.2008 година бил увеличен на сумата от 287 лева месечно. Сочи, че работата му като шофьор включвала извършването на международен транспрот, поради което се договорили за заплащане на допълнително възнаграждение за курсовете в чужбина, което се определяло на база на изминатите километри, като при завръщането му от курс, въз основа на изминатите километри и представения отчет следвало да му заплаща по 18 ст. на километър, а за 2008г. – 12 % от цената на навлото. Пътните листове и отчетите представял на лице на име Ж.Т., който определял и допълнителното възнаграждение. Но работодателят не изпълнил поетите от него задължения, като не му изплатил уговорените възнаграждения по трудов договор, както следва: за периода м.януари 2009г. – месец април 2009г. вкл. месечно възнаграждение от по 287,20 лв. на месец, за м.април 2009г. – 68,36 лв., както и обезщетение на основание чл.224 КТ-76,00 лв. Трудовият му договор бил прекратен на 08.04.2009г. Задължението на работодателя към момента възлизало на 149,98 лв. съгласно трудовия договор и 76 лв. като обезщетение по чл.224 КТ, тъй като с пощенски запис му била платена сумата от 780 лв. – заплата за м.януари – м.април вкл. 2009г. Не му било платено и допълнителното възнаграждение в общ размер на 4475 лв. за 2008г. и 2106,72 лв. за 2009г. Така работодателят му дължал общо сумата от 6807,70 лв., от които 225,98 лв. по трудов договор с включено обезщетение за неползван отпуск за 2009г., а разликата до пълния размер, като представляваща допълнителни възнаграждения за международни курсове.
С оглед на изложеното моли за постановяване на решение, с което да бъде осъден ответникът „ТРИМЕКС” ЕООД да му заплати сумата от 149,98 лева, представяща общия размер на дължимото му се трудово възнаграждение за периода 01.01.2009-07.04.2009 година, сумата от 76 лв. обезщетение по чл.224 от КТ и сумата от 6 518,72 лева по допълнителната уговорка за положения от него допълнителен труд, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.
С Разпореждане на съда от 28.09.2010г. са разделени предявените с обща искова молба по гр.д. №581/2010г. по описа на РС-Свиленград искове, като по предявения иск по чл.224, ал.1 от КТ е образувано отделно съдебно производство под нов номер и е постановено производството по гр.д. №581/2010г. по описа на РС-Свиленград да продължи по предявения от ищеца против ответника иск по чл.128, т.2 вр. чл.242 от КТ.
В законоустановения срок по чл.131 от ГПК не е постъпил писмен отговор по иска от ответника.
В съдебно заседание ищецът И. чрез процесуалния си представител адв.Й. поддържа предявения иск и моли да се уважи като основателен.
В съдебно заседание ответникът
„Тримекс” ЕООД чрез процесуалния си представител адв.Р. признава претенцията относно основното договорено трудово възнаграждение, но намира за неоснователна претенцията на ищеца за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за международен транспорт.
В съдебно заседание на основание чл.214, ал.1 от ГПК е допуснато изменение на иска, като претенцията за неизплатени трудови възнаграждения е увеличена на сумата от 3051,28 лв., а претенцията за допълнителни трудови възнаграждения е намалена на сумата от 3211,79 лв.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно по делото се установява от приетия като доказателство трудов договор №110/18.02.2003г., допълнителни споразумения към него, вкл. от 01.01.2009г., че страните по делото са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищецът И. е заемал длъжността „шофьор” при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 160,00 лв., увеличено, считано от 01.01.2009г. на 350 лв. месечно.
Трудовият договор е прекратен, считано от 08.04.2009г. със Заповед №4/07.04.2009г. по взаимно съгласие, видно от приложената Заповед №4/07.04.2009г., издадена от ответника.
Приети като доказателства бяха и платежни ведомости за 2008г., 2009г. и 2010г., от които част от представените за 2008г. бяха оспорени от ищеца досежно автентичността им, но, макар и да са събрани доказателства от съда, няма да се изследват, тъй като исковата претенция е предявена за друг различен период, а именно от 01.01.2009г. до 07.04.2009г.
Приложени по делото са и пътни листове, както и Разписка за изплатена сума от 791,98 лв. като трудово възнаграждение за м.01.2009г. – м.04.2009г.
Събрани бяха и гласни доказателства, като св.Ж.Т. сочи, че той е предавал в счетоводството пътните листове и отчетите, давани му от шофьорите. Св.Г. Х. Г., който обяснява, че за курсовете извършени през 2009г. първоначално се уговорили устно с работодателя да им заплаща по 0,19 лв. на изминат километър, но впоследствие станало ясно, че им се начисляват по 0,18 лв. на километър, а за курсовете през 2008г. се договорили да им заплаща по 10 % от навлото.
За изясняване на делото от фактическа страна бе изслушана съдебно-икономическа експертиза, заключението и допълнителното такова по която се възприема като обективно изготвено съобразно поставената от съда задача от компетентно вещо лице. Вещото лице Б. е констатирало, че дължимото и неизплатено от работодателя трудово възнаграждение по работна заплата възлиза на сумата от 3051,28 лв. за периода от м.март 2008г. до месец април 2009г., приспадайки изплатена с пощенски запис от 17.09.2010г. сума от 780 лв. като трудово възнаграждение. Като общо платени трудови възнаграждения са установени 1204,26 лв. за същия период. В таблицата представена в допълнителното заключение сумата от 3211,79 лв. е посочена като дължима за периода от месец 01.2008г. до месец 04.2009г. вкл. Вещото лице е определило 3211,79лв. като сума за допълнително възнаграждение, изчислено като 12 % от навлото за 2008г. и за пропътувани километри за 2009г. по 0,18 ст. на км и съобразно пътните листове.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.242 от КТ положеният труд е възмезден, а съгласно чл.128, т.2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа, което е негово основано задължение по трудовото правоотношение, предвидено в Глава шеста „Основни задължения на страните по трудовото правоотношение” от КТ.
По несъмнен начин се доказа (трудов договор №110/18.02.2003г., допълнителни споразумения към него вкл. и от 01.01.2009г. и др.), че ищецът И. е работил при ответника „Тримекс” ЕООД по трудов договор №110/18.02.2003г. на длъжността „шофьор”, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 350,00 лв., считано от 01.01.2009г., прекратено със Заповед №4/07.04.2009г., считано от
08.04.2009г., което и не се оспорва и от страните. Следователно за всяка една от страните по трудовия договор съществуват задължения – на работника/служителя да изпълнява трудовите си задължения, а на работодателя да заплаща дължимото се за извършеното трудово възнаграждение и др.
Съдът намира за доказано неизпълнението на основното задължение на работодателя по чл.128, т.2 от КТ за заплащане на дължимото трудово възнаграждение на ищеца И., но за сумата от 149,98 лв., което се установи и доказа съгласно заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза, при която вещото лице Б. е извършило проверка на ведомостите за начислени и изплатени заплати при ответника и е констатирало за периода от месец януари 2009г. до месец април 2009г. като дължими следните суми: за месеците януари, февруари и март на 2009г. по 287,20 лв., а за месец април 2009г. – 68,38 лв., или всичко общо за процесния период 149,98 лв. останали дължими и неплатени от страна на работодателя, след приспадане на платената част от тези възнаграждения в размер на 780 лв. с пощенски запис от 17.09.2010г. Това заключение не бе оспорено от страните и прието от съда, поради което съдът намира за доказано неплащането на сумата от 149,98 лв. Безспорно тази сума следва и да му бъде присъдена чрез осъждане на ответника-работодател да я заплати като дължима и договорена по трудовия договор. Ответната страна „Тримекс”
ЕООД не ангажира никакви доказателства установяващи заплащането на този остатък от дължимите заплати, като също призна дължимостта на вземането. Ответникът „Тримекс” ЕООД не доказа изпълнението на това свое задължение за заплащане на дължимите се трудови възнаграждения на ищеца за процесния период, възлизащи на 149,98 лв., поради което следва да бъде осъден да заплати дължимата сума, ведно със законната лихва, на която има право ищецът съгласно чл.86 от ЗЗД, считано от предявяване на иска на 27.09.2010г. до окончателното плащане на вземането.
Искът за разликата над 149,98 лв. до пълния предявен размер от 3051,28 лв., до който бе допуснато изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК в съдебно заседание на 08.06.2011г., следва да се отхвърли като неоснователен, тъй като липсва предявена претенция за дължими трудови възнаграждения за периода от м.01.2008г. до м.12.2008г. Допуснатото изменение чрез увеличаване размера на иска до тази сума не означава и прибавяне на този нов период (от м.01.2008г. до м.12.2008г.), което е недопустимо в последното съдебно заседание по делото. Въвеждането на претенция за неизплатени заплати и за този период представлява изцяло нов иск, предявен на ново фактическо основание, който не може да се приеме за разглеждане в последното по делото съдебно заседание съгласно чл.214, ал.1, изр.1 от ГПК. Именно и заради това бе допуснато единствено изменение на размера на иска за първоначалния период, заявен с исковата молба (от м.01.2009г. до м.04.2009г.), което е допустимо съгласно същата разпоредба. Но тъй като не се доказа за този период от м.01.2009г. до м.04.2009г. да се дължи сумата от 3051,28 лв., то за разликата над 149,98 лв. до пълния предявен размер искът следва да се отхвърли, като неоснователен.
Що се отнася обаче до претенцията за изплащане на сумата от 3211,79лв., претендирана от ищеца като договорено с работодателя допълнително възнаграждение, изчислено на базата на 12 % от навлото за 2008г. и на базата на пропътувани километри 2009г. при уговорка от по 0,18 лв. на км, съдът намира, че тази претенция, също почива на разпоредбата на чл.128, т.2, вр. чл.242 КТ, вр. чл.13, ал.1, т.4, вр. чл.6, ал.1, т.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, предвиждащи възмездност на труда и заплащането му от работодателя. Не е приложима разпоредбата на чл.214 КТ, регламентираща заплащането на командировъчно обезщетение, тъй като в случая не се твърди от страна на ищеца командироването му по надлежния ред с писмена заповед на работодателя за съответните периоди съгласно чл.5 от Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, нито пък се и доказаха подобни факти по делото. Изхождайки от твърденията на ищеца, съдът счита, че същият претендира допълнително трудово възнаграждение, договорено с работодателя и дължимо по реда на чл.128, т.2, вр. чл.242 от КТ, вр. чл.13, ал.1, т.4, вр. чл.6, ал.1, т.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Това допълнително възнаграждение обаче съдът намира за недължимо по следните съображения: Действително съгласно чл.6, ал.1, т.2 и чл.13, ал.1, т.4 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата е допустимо да се договарят с индивидуалния трудов договор между страните по трудовото правоотношение и други допълнителни трудови възнаграждения, каквито и претендира ищеца, като дължими съответно за курсовете за 2008г. и 2009г. Видно обаче от приложените доказателства по делото, а именно трудовия договор и допълнителните споразумения към него, никъде в тях не е посочена подобна писмена уговорка между ищеца И. и ответника „Тримекс” ЕООД за заплащане на допълнителни трудови възнаграждения за изминати километри за курсове извън страната и/или като процент от навлото, нито пък начина на определянето им, условията, при които се дължат и сроковете на изплащането им.
Разпечатката съдържа 32 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3d9154a0-03f4-4dbe-97c0-19a66a8b4319