Решение № 127 от 19.04.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Варна, 19.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Магдалена Кр. Недева

Членове:

Диана Д. Митева

Даниела Д. Томова при участието на секретаря Ели К. Тодорова като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело № 20233001000079 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба на „ОМЕГА-НН“ ЕООД с р е щ у решение №

536/28.11.2022, постановено по ТД31/2022г на

ВОС(електронно дело 20223100900031) в частите, с които са били уважени исковете на Я. Й. Ч. за присъждане на дължима възнаградителна лихва в размер на 75 166.67лв., начислена за ползване на главница, предоставена в заем по договор от 05.2.2013г. в периода 01.03.2013г. – 31.12.2019г., както и обезщетение за забавено връщане на същата главницата в размер на 19861.12лв., начислено за периода 01.01.2020г. до 15.12.2021г. и са му били възложени разноски.

Предварителните въпроси и допустимостта на производството са разгледани от въззивния съд в определение № 120/09.02.2023г., и докладвани наред с оплакванията по обжалваните части от първоинстанционния акт.

Въззивникът „ОМЕГА-НН“ ЕООД, чрез пълномощника адв. В. сочи необосновани изводи по възраженията за недействителност на уговорка за размера на възнаградителна лихва, като се обосновават установени в практиката критерии за справедливост като морален принцип, ограничаващ договорна свобода и несъответствието на преценката на съда с тези критерии(съпоставяне на размера с този на законната лихва, която обаче не е възнаградителна, а мораторна и затова има санкционен характер; нисък кредитен риск поради дадени обезпечения в полза на кредитора и явно 1 неизгодните уговорки за начина на връщане на главницата и олихвяване на годишна база, които гарантират на кредитора значително преимущество за сметка на заемателя). Сочи се оплакване и срещу извода за установена забава на длъжника без да му е връчена покана за изпълнение на дълг без уговорен ден за изпълнение, както и по преценката на действието на сключените анекси. Въззивникът счита за необосновани и изводите за прекъсване на погасителната давност за вече изискуема възнаградителна лихва с неясно договорено признание в следващ анекс.

Доводите за нищожно договаряне на възнаградителната лихва по ползван кредит в нарушение на добрите нрави се поддържат и в писмено становище по същество. Въззивникът моли за отхвърляне на претенцията на кредитора в цялост след отмяна на неправилното осъдително решение.

Въззиваемата страна Я. Й. Ч., чрез упълномощения адв. Р. в срока по чл. 263 ГПК е оспорил оплакванията с доводи за правилно установени факти и законосъобразна преценка на последиците от договорки на страните за падежа и изискуемостта на лихвата, включително и като признания, прекъсващи давността и фиксиране на конкретен ден за изпълнение, изключващ нужда от нарочна покана. Оспорват се и оплакванията за преценката на съдържанието на клаузата за размера на лихвата като съответно на добрите нрави и обосновано с икономическите условия към момента на договаряне, с допълнително позоваване и на общоизвестни статистически данни.

В пледоарията по същество същите доводите се поддържат за обосноваване на основателната претенция за възнаградителна лихва, възникнала по валидна уговорка като задължение с фиксиран размер, признавано при всяко продължаване на конкретно определен срок за ползване на главницата. Пълномощникът моли за потвърждаване на правилното решение, с което просроченото и непогасено по давност вземане е било присъдено.

Насрещните страни са заявили и претенции за разноски, конкретизирани в списъци по чл. 80 ГПК(л.18 и 20), като пълномощникът на въззивника е оспорил като прекомерни посочените от насрещната страна разходи за адвокатски хонорар.

За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС).

Предявеният иск е бил основан на твърдения за договаряне на заем, предоставен след уговарянето му на 05.02.2013г., на ответното търговско дружество като главница от 100 000 лева, обезпечен с ипотека, учредена в полза на заемодателя срещу заплащане на уговорена лихва от 12 % годишно за първоначален срок на ползване до 31.07.2013г., който е бил продължен неколкократно с общо четири споразумения. Тъй като последно уговорения срок за ползване е изтекъл на 31.12.2019г., но главницата не е била върната, заемодателят претендира да получи плащане на спорна сума, изчислена като остатък над признати като изплатени длъжника през 2014г. суми в размер на 6833.33лв, до сбор от 104 500лв, съответен на целия период, в който е ползвана главница (01.03.2013г. до 15.12.2021г.). В исковата си молба ищецът 2 изрично е посочил, че предявява тази основна претенция като иск на заявител-кредитор, търсещ присъждане само на изискуемо задължение за възнаградителна лихва в размер на 96 666,67лв., начислена за целия период на ползване на кредита до подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, за който дълг не е получил поискано изпълнително основание (чл. 415 ал. 3 ГПК). В хода на производството тази претендирана сума е увеличена на 98 650.54лв. Допълнително към този иск, предявен в рамките на указан от заповедния съд срок по чл. 422 ГПК, ищецът е съединил и други, също осъдителни претенции под процесуално условие на отричането на заявеното първоначално основание на вземането за част от общия размер на сумата и съответно отхвърляне на този иск за период, в който действието на договорено ползване е било прекратено. Уточнените изрично като предмет на евентуалните искове вземания като размери са съответни на евентуални твърдения за различни периоди(които биха били установени от съда при разглеждане на основния иск) на действие на заемния договор, както и съответни остатъчни периоди при настъпване на различни крайни падежи за връщане на главница, за които кредиторът претендира мораторни обезщетения на друго основание(допусната забава на заемателя).

Отхвърлянето на част от търсената възнаградителна лихва за периода, в който е отречено действие на договора за заем изцяло покрива интереса на ищеца от разглеждане на евентуалното искане за присъждане на вземането на другото посочено основание и затова и двете осъдителни части от произнесеното съдебно решение са допустими като резултат от надлежно сезиране съответстват на процесуалното поведение на страните.

Представителят на ответника е упражнил в отговора по исковата молба както възражение за изсрочване на вземанията за лихви(както възнаградителната, така и евентуално претендираната мораторна лихва) по давност, така и възражение за недействителност на уговорката за размера на възнаграждение на заемодателя, поради противоречието й с правилата на морала и целяща постигане на забранен от закона резултат, които са били разгледани от първата инстанция.

Въззивният съд констатира служебно, че за главницата по същия заем, ведно със законна лихва от 17.12.21г. в полза на ищеца е била издадена незабавно изпълняема заповед за изпълнение № 7241/22.12.2021г. по ЧГД 18043/2021г на РС – Варна, която е била връчена на пълномощник на длъжника „ОМЕГА-НН“ ЕООД на 22.02.2021г. и в рамките на едномесечен срок за възражение по тази заповед няма данни за предприето оспорване от този длъжник, съответно не е очертан и спор по дължимост на лихвоносната главница, чието приключване би представлявало пречка за разглеждане на настоящия спор. Въззивният контрол може да се проведе по същество.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото не се спори, а и от представените в производството писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за заем от 05.02.2013г., с който въззивното дружество е приело да получи по банковата си сметка сума от 100 000 лв., предадени за ползване от въззиваемото физическо лице, като заемополучателят се е задължил да учреди за своя 3 сметка ипотека на притежавано от него вещно право на строеж и да върне цялата главница, заедно с лихва в размер на 12 % годишно в срок до 31.07.2013г. В това начално съглашение е уговорено и съгласие на заемодателя да приема изпълнение и на части(чл. 5 ал.2 от договора), като изрично е признато право на заемателя да предлага предсрочно погасяване, а предсрочна изискуемост е била договорена само в случай на неплатежеспособност, несъстоятелност или ликвидация на заемателя(чл.8 от договора). На същата дата главницата е била наредена от въззиваемия съответно на уговорката за предоставяне на заема с банково платежно нареждане от 05.02.2013г., а на 25.03.2013г., замополучателят е учредил и уговореното вещно обезпечение, като в с нотариалният акт са възпроизведени горепосочените уговорки като характеристика на обезпечения дълг.

В отговора си по исковата молба ответникът изрично е признал и договарянето на нови падежи по договора с поредица от анекси, както следва: с Анекс №1 от 30.07.2013г. срокът на договора е удължен до 31.12.2013г.; с Анекс №2 от 31.12.2013г. – до 31.12.2016г., с Анекс №3 от 11.07.2018г. до 31.12.2018г. и с последния Анекс №4 от 18.11.2019г. са се съгласили, че главницата е платима до 31.12.2019г. Спор относно общата волята, изразена от страните в тази поредица от споразумения не е очертан, като и двете насрещни страни сочат предназначението им да променят падежа на задължението за връщане на главницата.

Няма спор и по признатите от ищеца получени плащания с нареждания от 04.04.2014г. за сумата от 3000лв.; 11.04.2014г. за сумата от 2000лв. и 22.05.2014г. за сумата от 1833.33лв., които заемателят е насочил към сметката на Я. Ч. с посочване на основание за плащане „лихва по договор“. Според изчисленията на назначеното по делото вещо лице, при възприемане на 12 % лихва на годишна база, договорната лихва за периода 01.03.2013г. до 15.12.2021г. възлиза на 105 483.87лв., а за периода 01.03.2013г. до 31.12.2019г. само 82000лв., като след приспадане на извършените плащания остатъкът не надхвърля 75166.67лв. Законната лихва върху главницата от 100 000лв. за периода 01.01.2020г. до 15.12.2021г. е 19861.12лв.

Пред въззивният съд не са изложени оплаквания по така установените факти, а само по правните им последици.

На първо място, спорът по валидността на уговорения първоначално и непроменян в последствие размер на възнаграждението на заемодателя изисква съпоставка на икономическия интерес на страните като основание на престациите, поети от насрещните страни. В тази връзка следва да се зачете налична задължителна практика на ВКС (ТРОСТК №1/2009 г.), според която добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, съответно в случая следва да намерят приложение именно защото при сключването на договор за търговско кредитиране няма специален нормативен акт, който да лимитира размер на възнаградителните лихви. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава на принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и 4 защитава всеки признат от закона интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала изискване чрез договорите да не се злоупотребява. В случая заемната сделка е сключена между физическо лице, разполагащо със свободен паричен ресурс, за което по делото няма никакви данни да реализира някакъв свой професионален интерес от сделката и дружество, търсещо нужно за своята търговска дейност финансиране.

Заемополучателят-търговец е в състояние при полагане на съответна на професионалиста грижа, да съпостави оферта на насрещната страна както с пазарни стойности на кредитен ресурс, като израз на положителния кредиторов интерес на този заемодател, така и с личния си кредиторов интерес от тази сделка като остойности своя предвидима печалба след приспадане на очакваните разходи по изпълнението на сделката (във вид на поискани от насрещната страна лихви) с очакваните приходи, извлечени чрез влагане на привлечения финансов ресурс в собственото си производство. За разлика от него, гражданинът, който предоставя собствените си спестявания не би могъл без професионална подготовка да надхвърли преценката на своя личен кредиторов интерес, изчерпващ се с предвидими доходи, които тези налични спестявания биха му носили при други, достъпни за гражданите форми на инвестирането им. Затова в такъв вид договаряне не се очертава несъмнено преимущество на заемодателя нетърговец, което фактически да е наложило приемане на една явно неизгодна за търговеца оферта отправена от непрофесионалиста в нарушение на изискванията на справедливостта.