Решение № 2569 от 23.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2569 гр. Пловдив, 23.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20265330100431 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 от ЗЗД.

Ищецът „Кредит Инс“ АД, ЕИК: 205997727, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Лъвски рид“ № 3, ет. 1, офис 2, представлявано от изпълнителния директор *****, чрез пълномощник адв. Р. Д., е предявил против К. Д. Й., ЕГН: **********, с настоящ адрес:*****, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената по частно гр. дело № 1029/ 2025 г. на РС- Белоградчик, II гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК рег. № ***** г., сума в размер на 102, 26 евро- главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № ***** г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда- 05.11.2025 г., до окончателното й погасяване.

В исковата молба е посочено, че ищецът бил вписан в регистъра на БНБ и отпускал онлайн краткосрочни потребителски заеми, при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ. Описва се процедурата по кандидатстване, размяната на електронни изявления и документи, начинът на получаването им, волеизявленията на страните, както и сключеният от разстояние договор за кредит. На лицето била предоставена в заем сума от 200 лева, изплатена му на каса в Изи пей. Ответникът не бил заплатил нито една от трите вноски, които падежирали, въпреки изпращаните му напомнителни имейли и смс-и. Предвид невръщане на дадената в заем сума, за събирането й било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 1029/ 2025 г. на РС- Белоградчик, II с-в, се издала заповед за изпълнение, срещу която обаче длъжникът 1 подал писмено възражение, поради което в срок се предявявал и настоящият установителен иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноските в настоящия процес. В съдебно страната не се представлява, като пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Твърди се, че не се установявало наличието на валидно сключен договор от разстояние по реда на ЗПФУР, в каквато връзка не били представени доказателства. Не се установявало, че ответникът е получил електронно писмо, ако е подал заявка за кандидатстване, нито пък, че е получил линк за потвърждение. Липсвал електронен подпис, както и негово изявление за съгласие. Без представянето на съответните доказателства ищецът не установявал изпълнение на задълженията си по ЗПФУР. Също така не се доказвало и превеждане на сумата в полза на лицето, а нямало и данни, че тя е реално получена. Ако пък се приемело, че договорът е валидно сключен, се твърди, че бил в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в ГПР не била включена сумата за неустойка и така договорът се явявал нищожен. Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание страната също не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение рег. № ******г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 1029/ 2025 г. на РС- Белоградчик, II гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сума в размер на 102, 26 евро- главница по договор за потребителски кредит „Екстра“ № ****** г., сума в размер на 18 лева- договорна лихва за периода 25.08.2025 г.- 25.10.2025 г и сума в размер на 3, 40 лева- законна лихва за периода 26.08.2025 г.- 05.11.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда- 05.11.2025 г., до окончателното й погасяване, както и разноските по заповедното производство в общ размер на 1 021, 25 лева, както следва: държавна такса- 21, 25 лева и адвокатско възнаграждение- 1 000 лева.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който в срок е подал възражение по образец, като в тази връзка съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за потребителски кредит „Екстра“ № ****** г., ищецът е предоставил на ответника в заем сумата от 200 лева, със срок на връщане- 3 месеца, при лихвен %- 36 % и ГПР- 49, 70 %. Предвидена е и неустойка при непредставяне на гаранция в размер на 68, 25 лева.

Като писмени доказателства са приети копия от договора, ведно с общите условия към него, заявка за кандидатстване за кредита.

2

Представени са още банково извлечение- отчет по сметка и извлечение от онлайн банкиране за превеждане на заемната сума на ответника в размер на 200 лева, както и справка от регистъра на БНБ за банковите сметки на лицето.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Според чл. 18 ал. 2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за комуникация от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена чрез електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем.

За този тип кредити се прилагат общите изисквания на ЗПК, според чл. 10 от който договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. По делото са налице електронни записи, от които се установява по безспорен начин, че волеизявленията на страните са насочени към сключване на договора, като е спазено изискването за съхраняването му на траен носител. Електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано, като писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ. Според съдебната практика (решение № 70/ 19.02.2014 г. на ВКС по гр. дело № 868/ 2012 г., IV г. о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК), електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕП- за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Когато е създаден подписан електронен документ, неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, а ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Ответникът се е съгласил да получи изявлението в електронна форма и той е направил такова като страна по представения договор. В достатъчна степен представените по делото електронни документи съдържат индивидуализиращи белези и данни, установяващи по категоричен начин кой е техният автор, какво е тяхното съдържание и каква е била целта да бъдат отправени. За да е налице валиден договор сключен от разстояние, е необходимо електронните документи да съдържат електронни изявления на двете страни, отправени една до друга, изразяващи волята си за сключване на договора, който да е представен на хартиен носител. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му, нито пък сочи до липсата на такъв. Съгласно чл. 184 ал. 1, изречение първо от ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната.

Горните съображения са достатъчни, за да се приеме, че договорът за кредит е 3 сключен във валидна електронна форма, съгласно изискванията на специалния закон.

Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. С представените към молбата на ответника за първото с.з. писмени доказателства- банково извлечение- отчет по сметка и извлечение от онлайн банкиране, е видно, че ищецът е превел по банков път на ответника заемната сума в размер на 200 лева. Банковата сметка като номер е посочена в договора, а според справката от БНБ именно тя е открита на името на ответника. В банковия превод е посочено основанието за извършеното плащане- конкретния номер на договора за кредит, което е в пълно съответствие с постигнатата уговорка, защото именно в условията на договора е записано, че заемната сума ще бъде получена от лицето по конкретната му банкова сметка.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ответникът е усвоил заетата сума. Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

По делото от ответника е поддържано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 70 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на 4

ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 7.1 е в размер на 68, 25 лева. Непредставянето на гаранция принципно не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.