Решение № 651 от 06.10.2025, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 651 гр. Разград, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: НЕЛИ ГЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело № 20253330100807 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Депозирана е искова молба от Й. И. Д., действащ чрез адв.Д. П. П., с която са предявени обективно съединени искове, както следва: иск срещу „Ази Асет Мениджмънт“АД и „Файненшъл България “ЕООД за установяване нищожността на Договор за паричен заем №3842021 от 02.06.2020 г., сключен между ищеца и „Изи Аест Мениджмънт“АД и Договор за предоставяне на гаранция №3842021, сключен между ищеца и втория ответник поради противоречие с императивните норми на закона, иск срещу „Ази Асет Мениджмънт“АД за връщане на сумата 122,42 лв., получена като недължимо платена при начална липса на основание; иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД за връщане на сумата 325,74 лв., получена като недължимо платена при начална липса на основание; Претендира и за заплащане на разноските по делото. Изтъква, че ищецът по сключения договор за кредит е потребител по смисъла на ЗЗП.

Излага доводи за нищожност на процесния договор за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20, както и чл. 11, ал. 2 от ЗПК, включително заобикаляне на изискванията, посочени в чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което се сочи, че е приложим чл. 23 от ЗПК, при който ищецът дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема. Твърди нищожност на клаузата на чл. 4 от договора за заем във връзка с чл. 3 от договора за предоставяне на гаранция, с довод, че представлява неустойка. Твърди, че умишлено с договора са създадени препятствия пред потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на „възнаграждение на гаранта", която всъщност представлява допълнително и гарантирано вземане, една сигурна икономическа облага, която следва да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва, особено щом е елемент от погасителния му план. Сочи, че действителния ГПР в кредитното правоотношение е

1

366,7476% и той е различен от посочения в договора, а действителния нарушава чл. 19, ал. 1 ЗПК. Отделно твърди, че липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, а именно кои компоненти се включват в него.

Ищецът твърди също, че при изпълнение на задълженията си по Договор за паричен заем № 3842021 от 02.06.2020 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД, неразделна част от който е Договор за предоставяне на гаранция №3842021, сключен с „Файненшъл България ЕООД, е заплатил на ответниците сумата от 1 337,03 лв. съставляваща 888,97 лв. главница, 122,42 лв. договорна лихва и 325,74 лв. възнаграждение за предоставяне на гаранция.

Сочи, че поради недействителността на договора за заем е възникнало задължение за връщане само на чистата стойност по кредита, която е получил по него в размер на 888,97 лв., а не на лихва и други разходи, поради което претендира разликата между заплатената сума от 1 337,03 лв. до дължимата от 888,97 лв. като платена при начална липса на основание и като недължима, подлежаща на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, а именно: от първия ответник „Изи Асет Мениджмънт" АД в размер на 122,42 лв. , а от втория ответник „Файненшъл България" ЕООД в размер на 325,74 лв.

В отговора си ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД изразява становище за недопустимост на първия иск поради липса на правен интерес, т.к. договорът е изпълнен от ищеца, поради което същият може да иска само връщане на сумата с осъдителен иск. Освен това сочи, че вземането е прехвърлено на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ООД с договор за цесия. По същество счита предявените срещу дружеството искове за неоснователни.

Счита, че само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, че уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, че ищецът не е изпълнявал точно задълженията си по договора.Претендира за заплащане на разноските. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

Излага становище за действителност на процесния договор като сключен при спазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Оспорва твърдението на ищеца, че уговорения лихвен процент не отговаря на действителния. Изтъква като невярно твърдението, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява скрита лихва, ненадлежно посочена в договора като лихва. Сочи , че посочения ГПР е определен към момента на сключването му, когато са известни включените възможни и условни разходи. Твърди, че ГПР в процесния договор е изчислен към момента на сключване на договора за потребителски кредит по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Твърди , че в процесния договор са посочени основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР: размер на усвоената сума броя на усвояванията, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и в случая е коректно изчислен съобразно изискванията на закона. Пространно сочи на какво може да се дължи разликата в определянето и изчисляването на ГЛП и ГПР. Изразява мнение, че размерът на ГПР с оглед дадената формула би се равнявал на лихвения процент единствено при хипотеза, в която е уговорено, че цялата дължима сума, включваща главница и начислена върху нея лихва, се плащат еднократно и след едногодишен период. Счита, че не 2 следва да се включва като разход при изчисляването на ГПР възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, тъй като този разход не е бил известен на кредитора. Твърди, че сключването на договора за поръчителство не е условие за сключването на договора за кредит. Оспорва твърдението за неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 и т. 23 и ал. 2, както и чл. 29 от ЗПК, с посочване на конкретни разпоредби от договора.

Твърди действителност на клаузата, предвиждаща предоставяне на обезпечение, както и уговарянето й индивидуално. Сочи, че с предоставения СЕФ потребителят е информиран за изискванията към обезпечението, включително срока, в който следва да го предостави.

Вторият ответник счита исковата молба за нередовна поради непредставяне на пълномощно на подписалия адвокат. Счита, че в исковата молба не са посочени твърдения по отношение на този ответник. Счита, че не е легитимиран да отговоря по този иск, т.к. задълженията на ищеца по двата договора за прехвърлени на трето за делото лице. По същество счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не следва да се включва при изчисляване на ГПР, както и че платената от „Файненшъл България “ЕООД на „Ази Асет Мениджмънт“АД сума по процесния договор за гаранция надвишава размера на получената от ответника като възнаграждение сума от 225,53 лв. Претендира за заплащане на разноските.

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.

„Файненшъл България “ЕООД излага становище за неоснователност на предявения иск. Сочи, че сключения договор отговаря на изискванията на закона за валидност и за форма, в съответствие с принципите на добросъвестност и справедливост. Сочи, че твърденията за нарушение на чл.

19, ал. 4 ЗПК не се отнасят до втория ответник, доколкото договора за гаранция е сключен по инициатива на ищеца. Твърди, че договорът е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна.

След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното от фактическа страна:

На 02.06.2020 г. ищецът е сключил с „Изи Асет Мениджмънт" АД Договор за паричен заем № 3842021, по силата на който е получил сумата от 1000 лв., при годишен лихвен процент от 40% и ГПР в размер на 49,04 %. Страните уговорили, че заемателят ще погаси кредита на 8 месечни вноски от по 144,47 лв. с включена договорна лихва и главница и в размер на общо дължима сума по погасителния план в размер на 1155,76 лв. С чл. 4 от Договора за заем е уговорена клауза за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването му-алтернативно: 1 две физически лица - поръчители, отговарящи на определени условия; 2 банкова гаранция с бенефициер заемодателя или 3 одобрено от заемодателя дружество поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Страните не спорят, че на същата дата е сключен Договор за предоставяне на гаранция №3842021, по силата на който "Файнешъл БЪЛГАРИЯ" ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред "Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията му по договора за заем. С договора потребителят е възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане за изпълнение на парични задължения в полза на „Изи Асет Мениджмънт" АД с наредител потребителя с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички 3 последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, включващо задължение за връщане на заемната сума, задължение за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари. Договорът за представяне на гаранция не е приложен по делото, но в отговора на исковата молба ответникът"Файнешъл БЪЛГАРИЯ" ЕООД признава, че страните са уговорили възнаграждение за гаранта в размер на 225,53 лева, По този начин цялата сума, подлежаща на плащане от ищеца общо по двата договора възлиза на 1 381,29 лева.

С оглед твърденията в ИМ, съдът при проверка в Търговския регистър съдът установи, че към датата на сключване на описаните по-горе договори, а и сега, ответникът „Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на втория ответник "Файненшъл България" ЕООД.

Вторият ответник твърди, че е платил на първия всичко дължимо по договора за заем, общо сумата от 1011,29 лева.

Видно от представената по делото от първия ответник справка /л.62/ ищецът му е заплатил сумата 144,47 лв.

В полза на твърдението на ответниците за прехвърляне на вземането срещу ищеца по двата процесни договора не бяха представени доказателства.

Въз основа изложеното от фактическа страна, съдът прецени следното от правна страна:

Исковете са допустими, тъй като са налице положителните и липсват отрицателни процесуални предпоставки. Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът е следвало да предяви само осъдителни искове.

Кредитополучателят винаги разполага с интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността на договор, страна по който е същият, доколкото уважаването на предявените искове ще внесе правна сигурност в отношенията между страните и/или ще бъде предпоставка за връщане на платеното по нищожните договори. За наличието на правен интерес, респективно за да е допустим предявен иск за прогласяване нищожността на определен договор, е достатъчно ищецът да е страна по договора, или по друг начин да е засегнат от договора, какъвто несъмнено е настоящият случай.

По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:

Процесният договор за заем е потребителски, тъй като страни по него са потребител по смисъла на §13, т. 1 от ЗЗП и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на §13, т. 2 от ЗЗП. Според чл. 9 от Закона за потребителския кредит въз основа на договора за такъв кредит, кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за дейности, свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем са използвани за цели извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на ЗПК и чл. 143 - 147б ЗЗП. За наличието на неравноправни клаузи съдът освен по твърдение на 4 ищеца, следи и служебно.