Определение № 507 от 12.09.2024, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 507 гр. Монтана, 09.09.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в закрито заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Александра Нанова като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно частно гражданско дело № 20241600500396 по описа за 2024 година Производството е въззивно и e по реда на чл. 274-278, във връзка с чл.

274, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 121 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на частна жалба подадена от Кооперация „Р.“, ЕИК *, представлявана от председателя Т. Г., действаща чрез процесуалния си представител адвокат В. К., последният с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Определение № 936 от 22.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1813/2024 г., по описа на Районен съд-гр.

Монтана, 5-и състав, с което производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд-гр. Монтана в качеството му на първоинстанционен съд.

В частната жалба се твърди, че обжалваният акт е неправилен. В цялост се преповтаря съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба. По същество се изразява становище, че са предявени три иска, в условията на обективно кумулативно съединяване, за причинени имуществени вреди от пропуснати ползи за три стопански години 2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г., поради лишаване на жалбоподателя от възможността да ползва три земеделски имота, които са едни и същи за всяка стопанска година. Счита се, че за всяка отделна стопанска година е налице самостоятелен иск. На основата на средния добив за съответната година, изчислен от жалбоподателя съобразно площта и засадената култура, се 1 поддържа, че вредите от неползване, в резултат от противоправно лишаване от това, за стопанската 2020/2021 г. са в общ размер на 14825,53 лв., за стопанската 2021/2022 г. са в общ размер на 17817,31 лв. и за стопанската 2022/2023 г. са в общ размер на 15396,62 лв. Обосновава се, че всяка от претенциите за съответната година е можело да бъде предявена и самостоятелно, поради което се формира извод, че са налице три иска, всеки с цена на иска под 25000,00 лв. Предвид това за неправилно се намира заключението на съда, че искът е един и цената му, след извършено действие по събиране на претедираните суми, надхвърля допустимата, за да бъде родово подсъден като първа инстанция на районния съд.

Въз основа на изложеното от частния жалбоподател се прави искане съдът да отмени определението и делото да бъде върнато на районния съд за разглеждането му по същество. Претендира се за присъждане на разноски.

По въпроса за допустимостта на обжалване на определение по подсъдността в гражданскопроцесуалната доктрина се сочи, че „Във връзка с подсъдността съдът се произнася с определение, което подлежи на обжалване (чл. 121). Легитимирана да обжалва е заинтересованата страна-ищецът, когато сезираният съд прекратява делото и го изпраща по подсъдност…“ (С., Ж.

Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, София, Сиела, 2012, с. 144). На основата на тези общи теоретични положения настоящият въззивен състав намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения по чл. 275, ал. 1, изр. 1 от ГПК едноседмичен срок за обжалване, от процесуално легитимирана страна-ищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата е редовна и отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание съгласно чл. 275, ал. 2, във връзка с чл. 260 и 261 от ГПК. Разгледана по същество въззивният съд намира частната жалба за неоснователна.

Окръжен съд-гр. Монтана, след подробно запознаване със съдържанието на исковата молба, приложенията към нея, постановеният от съда процесуален акт и изложеното в частната жалба, при съобразяване на разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа 2 и правна страна:

Производството по гражданско дело № 1813/2024 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, е образувано на 18.07.2024 г. по повод на искова молба подадена от Кооперация „Р.“, представлявана от председателя Т.Г., в качеството й на ищец, действаща чрез процесуалния си представител адвокат В. К., срещу И.Ц., в качеството му на ответник.

В обстоятелствената част на исковата молба най-напред се излага, че е налице влязло в сила решение на Районен съд-гр. Монтана, с което е признато, по отношение на лицето посочено в нея като ответник, че договор за аренда на земеделска земя, имащ за предмет индивидуализираните в нея три поземлени имота, всичките представляващи ниви, не е едностранно прекратен, наред с което на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК вписването на обстоятелството за едностранното прекратяване е отменено. Отделно, в отношенията между кооперацията ищец и посочения ответник е признато за установено действието на договора за аренда за стопанската 2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г.

Позовавайки се на това решение, ищецът твърди, че ответникът, през стопанската 2020/2021 г., 2021/2022 г. и 2022/2023 г., поради неправомерното прекратяване на договора за аренда е ползвал сам трите имота и не е допуснал кооперацията ищец да ползва и обработва имотите. Така последната счита, че са й причини имуществени вреди. Същите тя остойностява на база средния добив за съответната стопанска година в зависимост от засятата площ и култура. Всички тези нейни подробни изчисления се съдържат в исковата молба със съответния числов израз. Достига до извод, че причинените й вреди за стопанската 2020/2021 г. са в размер на 14825,53 лв., за стопанската 2021/2022 г. са в размер на 17817, 31 лв. и за стопанската 2022/2023 г. са в размер на 15396,62 лв., или както сама сочи общо, за периода обхващащ тези три стопански години, причинената имуществена вреда е в размер на 48039,46 лв., без лихвите за отделните стопански години.

В частта касаеща петитума кооперацията ищец прави искане за осъждане на ответника да заплати всяка от посочените три суми, за всяка от трите стопански години, поотделно, по отношение на имотите, които са едни и същи, при твърдение обаче, че вредите са настъпили от едно и също неправомерно действие.

3

Районен съд-гр. Монтана, в производство по реда на чл. 118, ал. 2 от ГПК, е приел, че с исковата молба е предявен само един иск, а не три обективно кумулативно съединени иска. Аргументите, които се сочат в подкрепа на този извод са, че в случая твърдяната за причинена имуществена вреда, по отношение на три имота, предмет на договор за аренда на земеделска земя, е в резултат на едно и също основание, а именно недопускане от страна на ответника ищецът да ползва и обработва индивидуализираните имоти. На основание чл. 69, ал. 1, т. 1, във връзка с чл.

68 от ГПК е счел, че цената на иска е 48039,46 лв., следователно искът е родово подсъден като първа инстанция на окръжен съд. Тези него изводи са послужили за постановяване на определението, което се обжалва в настоящото производство, с подадената на 31.07.2024 г. частна жалба.

Спорно в случая е дали са предявени три обективно кумулативно съединени иска, или е налице един иск, от отговора на който въпрос зависи това дали делото е родово подсъдно като първа инстанция на районен съд, или на окръжен съд.

В гражданскопроцесуалната доктрина се приема, че обективно кумулативно съединяване на искове е налице тогава, когато ищецът се позовава на две или повече различни основания (С., Ж. Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, София, Сиела, 2012, с. 430). В практиката на върховната съдебна инстанция по граждански дела е утвърдено разбирането, че критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете (тази множествена форма е използвана в Решение № 50088 от 10.02.2023 г., постановено по гр. д.

№ 4409/2021 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение № 97 от 08.02.2013 г., постановено по т. д. № 196/2011 г., т. к., І т. о. на ВКС). Прави впечатление, че думата основание е употребена в множествено число. Това не е случайно, защото за да бъде налице изобщо такова съединяване трябва всеки от предявените искове да има свое отделно основание, а не едно и също.

Предвид това и исковете са винаги кумулативно обективно съединени, когато могат да съществуват едновременно основанията (източниците) на всички 4 вземания, предявени в исковата молба срещу един ответник (Решение № 133 от 15.01.2018 г., постановено по т. д. № 60339/2016 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).

Така по правило ищецът може да предяви срещу ответника с исковата молба повече от един иск. Ergo обаче, за да е налице въобще обективно съединяване на искове, то е необходимо всеки един от съединените искове да има свое собствено основание.

Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК исковата молба трябва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, т. е. основанието на иска. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска.

Това основание представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято защита търси в исковия процес. Трябва да е налице изложена фактическа обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава претенцията си (в този смисъл е Решение № 142 от 14.01.2021 г., постановено по гр. д. № 3067/2019 г., КГ, IV г. о. на ВКС). Основанието на иска, т. е. обстоятелствата на които се основава същият обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право (в този смисъл са Определение № 4406 от 20.12.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 4239/2022 г., ГК, III г. о. на ВКС и Определение № 1060 от 7.03.2024 г., постановено по к. ч. гр. д. № 453/2024 г. на ВКС и С., Ж. Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, София, Сиела, 2012, с. 200). Предвид това основанието на иска са правопораждащите факти, на които се позовава ищецът (в този смисъл са Определение № 619 от 18.03.2024 г., постановено по к. ч. т. д. № 200/2024 г. на ВКС и Решение № 50082 от 14.07.2023 г., постановено по гр. д. № 2989/2022 г., ГК, III г. о. на ВКС). Фактът, от своя страна, „… може да се състои в човешко действие, …“ (П., М. Гражданско право обща част, второ преработено и допълнено издание, Софи-Р, 2002, с. 415). Когато юридическият факт е от вида на юридическите действия и се твърди, че е в резултат от „… активно поведение-действия в тесен смисъл и бездействия-са обективирани външно проявление на съзнателна волева дейност на разумни човешки същества“ (П., М. Гражданско право обща част, второ преработено и допълнено издание, Софи-Р, 2002, с. 417-418) следва да се посочат и 5 конкретните действия. Предвид това, в обстоятелствената част на исковата молба, ищецът следва да изложи обстоятелствата, които според него са причинили твърдяната вреда (човешко поведение-действия или бездействия), както и връзката им с ответника (деяния на самия ответникфизическо лице). Ищецът може, но не е длъжен да изложи и доводи за противоправност на поведението на ответника. Така фактите и обстоятелствата, при осъществяването на които правният субект е претърпял вреда, определят основанието, от което тя произхожда (в този смисъл е Решение № 547 от 23.07.2010 г., постановено по гр. д. № 1025/2009 г., ГК, IV г. о. на ВКС).

Предвид изложеното от съществено значение в случая е това дали е налице едно основание или се твърдят няколко такива. Съгласно чл. 210, ал. 1 от ГПК ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. Всеки от съединените искове, обаче се индивидуализира със страни и предмет. При първоначалното обективно съединяване на искове страните са идентични, но предметът на всеки от тях е различен, индивидуализира се и/или с различни обстоятелства, и/или с различно искане. Съдът има процесуално задължение за определяне на основанието на предявения иск, въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, респ. съдът е този, който извършва преценка има ли съединяване на искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно наличието на такова. В случая съдът е бил сезиран с осъдителен иск, основан на твърдения, че ищецът неправомерно не е допуснат от ответника да ползва и да обработва три ниви за период от три стопански години.

Разпечатката съдържа 30 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3d807fcc-5c64-4181-81ab-8b483c9880fa