Решение № 402 от 09.02.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 402 гр. Варна, 09.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Моника Жекова при участието на секретаря Христина Ив. Христова като разгледа докладваното от Моника Жекова Гражданско дело № 20233110110893 по описа за 2023 година

За да се произнесе взе предвид следното :

Ищцовото дружество „ Е. П. П.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление : г***, представлявано от П. С., Я. Д., Д. Д., чрез процесуален представител - юрисконсулт Н.

И., е сезирало РС Варна на 25.08.2023 г. с искова молба предявена против ответника В. М.

П., ЕГН: **********, с адрес: ***.

Предявения по делото специален положителен установителен иск е с правна квалификация чл. 422 ,ал.1 , вр. чл. 415 , ал.1 ГПК и чл. 86 ,ал.1 ЗЗД.

Исковата си молба ищцовото дружество основава на следните твърдени факти и обстоятелства:

В. М. П., имал качеството клиент на „Е. П. П.“ АД с клиентски номер кл.№ ***, във връзка с продажба на ел.енергия за обект на потребление, заведен с абонатен номер ***, гр/с. ***. Тези облигационни отношения се регламентирали от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е. Б. П.“ АД и Общи условия за продажба на електрическа енергия на „Е. П. П.“ АД, приети на основание чл. 98а от Закона за енергетиката и одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране(КЕВР към момента). Съгласно чл. 17, т. 2 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на Е. Б. П. АД /ОУДПЕЕ/, приложими към настоящия момент, цитира ищцовата страна: „потребителят се задължава да заплаща стойността на използваната в имота електрическа енергия в сроковете и по начина, определени в тези Общи условия“.

Сроковете били регламентирани в чл. 26 от ОУДПЕЕ, като в ал.6 на същия член изрично било посочено, че потребителят се счита за надлежно уведомен, че дължи плащане на 1 използваната ел. енергия в посочените срокове, независимо дали е получил предварително писмено уведомление за размера на задължението. При това положение потребителя изпадал в забава след настъпване на падежа на съответната фактура, без да е необходимо изпращането на изрична покана за заплащане на дължимите суми. Съгласно чл. 38 от ОУДПЕЕ , цитира още ищцовата страна : „Потребител, който не изпълни задължението си за плащане в срок на дължими към „Е. П. П.“ АД суми, дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки просрочен ден“.

Предвид горното и на основание чл. 410 от ГПК, във връзка с чл. 107 от Закона за енергетиката, в Районен Съд - Варна, 51-ви състав било подадено Заявление за издаване на Заповед за изпълнение срещу В. М. П., в резултат на което и образувано ч.г.д. №8249/2023.

Към момента на подаване на заявлението потребителят на електрическа енергия имал неизплатени задължения в общ размер на 2170.22 лв.(две хиляди сто и седемдесет лева и двадесет и две стотинки ) за обекта на потребление, заведен с абонатен номер *** в с. ***.

В посочената сума били включени неплатените задължения за лихва за забава в размер на 2170.22 лв. (две хиляди сто и седемдесет лв. 22 ст.), начислена върху платена главница за консумирана ел.енергия от ответника по фактура № 0267011333 издадена на 01.06.2018г. с падеж 29.06.2018г.

Периодът на лихвата за забава бил изчислен от датата следваща падежа на горепосочената фактура - 30.06.2018 г. до датата на пълното плащане - 10.06.2020 г., посочени подробно в извлечение от сметка на ответника по кл. № ***, към същата дата. ( За улеснение на съда ищцовата страна прилага таблица, към която препраща ). Върху горе цитираните суми сочи ищцовата страна, че били заплатени 2% държавна такса.

Длъжникът направил възражение в срока по чл.414 ГПК, в резултат на което и в срока по чл. 415 ГПК ищцовото дружество предявява иска си за установяване на оспореното вземане, като е довнесло и дължимата държавна такса.

Сочи се още, че след подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, гореописаният длъжник подал възражение с мотива, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. След настъпване на изискуемостта на задължението до момента на сезиране на съда с исковата молба, твърди „ Енерго - Продажби“ АД , че стойността на задължението за лихви за забава не било заплатено.

На следващо място , в исковата молба се сочи, че с влязло в сила съдебно решение № 4751/22.11.2018г. по гр.д. № 10919/2018г. по описа на ВРС бил отхвърлен предявения от ответника отрицателен установителен иск за недължимост на сумата в размер на 11405,51лв., начислена за консумирана електроенергия от ответника по фактура № 0267011333 издадена на 01.06.2018г. с падеж 29.06.2018г. с период на консумация от 05.04.2018г. до 04.05.2018г. за Аб. № *** , гр/с. *** и кл.№: ***.

Съдебното решение влязло в сила на 16.04.2020г., когато с Определение № 324 от същата дата не било допуснато до касационно обжалване съдебно решение № 322/14.03.2019г. по в.г.д.259/2019г. на ВОС, с което било потвърдено съдебно решение 2

№4751/22.11.2018г. по гр.д. 10919/2018г. по описа на ВРС.

Задължението за консумирана електроенергия в размер на 11405.51лв. по фактура №0267011333 издадена на 01.06.2018г. с падеж 29.06.2018г. ,твърди ищцовото дружество, че било окончателно погасено, чрез пълно плащане на 10.06.2020г., като оставала неплатена лихвата за забава върху платената фактура за периода от 30.06.2018 г. до 10.06.2020 г.

Доколкото бил налице влязъл в законна сила съдебен акт по предявен отрицателен установителен иск от потребителя срещу енергийното дружество, то на осн. чл. 299 ГПК спорът спрямо визираните обстоятелства, обобщава „Е. П. П.“ АД, че не подлежи на пререшаване. Във връзка с което, в Решение № 160/2019г. от 21.01.2020г., постановено по гр.д. № 1555/2019г. по описа на ВКС, II - ро г.о., препращащо изрично към мотивите и постановките, развити в Решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на I-во г.о., Решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на II-ро г. о. и Решение № 68/18.06.2019 г. по гр. д. № 3931/2018 г. на II-ро г.о., било прието, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск, като отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочено право, формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на правото.

Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсвал погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен, като от прекъсването, започвала да тече нова давност и новият срок е всякога 5 години на осн. чл. 117 ЗЗД . Срокът имал за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на отрицателния установителен иск за вземането.По повод изложените констатации се заключавало, че с предявяването на отрицателния установителен иск от страна на потребителя , спряла да тече давността за вземането по първоначално издадената фактура и давността била прекъсната до размера на вземането, за който е отхвърлен искът, на осн. чл. 115, ал. 1, б. ,,ж“ ЗЗД и чл. 116, б. ,,б“ ЗЗД. По аргумент от чл. 117, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД от прекъсването, започнала да тече нова 5-годишна давност, а именно - от приключване на съдебното дирене пред касационната инстанция. Без значение било дали висящият процес е иницииран от длъжника, а буквалното тълкуване на разпоредбата било правилното погасителната давност не течала, докато трае процесът относно вземането, като това основание за спирането на погасителната давност не изисквало други условия.

Във връзка с наведеното оспорване за изтекла давност и относно акцесорното вземане за лихви, ищцовото дружество се позовава на постановките, развити с Решение № 53/27.06.2022г. постановено по възз.търг.д. № 25/2022г. по описа на Апелативен съд Бургас, съгласно което спирането и прекъсването на давността във връзка с главното вземане пренася своя ефект и върху вземането за лихви. Доколкото акцесорното вземане следвало съдбата на основното вземане, то за лихвата за забава върху главницата следвала нова 5-годишна давност от влизане в сила на съдебното решение за отхвърляне на отрицателно установителния иск за недължимост на главното задължение.Позовавайки се на 3 цитираното Решение на Бургаски Апелативен съд , ищцовата страна моли съда да приеме, че гореизложените твърдения касаят и оспорването във връзка с изтекла погасителна давност на лихвите. С оглед процесуална икономия, в настоящата част на изложението, ищцовото дружество изрично препраща към правните мотиви визирани по-горе.

При така изложеното по -горе, ищцовото дружество е обосновало правния си интерес от водене на специалния положителен установителен иск , предявен в рамките на преклузивния процесуален срок по чл.415 ГПК против длъжника в заповедното производство за установяване съществуването на оспореното парично вземане предмет на издадената в полза на енергийното дружество Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в заповедното производство.

Отправеното до исковия съд искане е да бъде постановено съдебно решение , по силата на което да бъде прието за установено между страните, със СПН, че ответника В. М.

П., ЕГН: **********, дължи на „Е. П. П.“ АД заплащане на сумата в общ размер на 2170.22 лв. (две хиляди сто и седемдесет лева и двадесет и две стотинки) за обект на потребление, заведен с абонатен номер Аб. № *** , гр/с. *** - неплатените задължения за лихва за забава в размер на 2170.22 лв. (две хиляди сто и седемдесет лв. 22 ст.), начислена върху платена главница за консумирана ел.енергия от ответника по фактура № 0267011333 издадена на 01.06.2018 с падеж 29.06.2018г. , с период на лихвата за забава от датата следваща падежа на горепосочената фактура - 30.06.2018 г. до датата на пълното плащане -10.06.2020 г., посочени подробно в извлечение от сметка на ответника по кл. № ***, към същата дата- т.е. паричното вземане за което заповедният съд е издал Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

Претендират се и разноските сторени в заповедното дело, като е отправено и искане в полза на ищцовото дружество да бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с Наредба за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4 от 06.01.2006 г. (независимо от непрецизното изписване на петитум и искания за присъждане на разноски).

В подкрепа на изложеното и на искането, ищццовата страна е направила доказателствени искания.На последно място процесуалният представител на ищеца моли, ако не се яви в първото открито заседание по делото, същото да се гледа в отсъствие на представител на ищеца. На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, още с исковата си молба, процесуалният представител на ищеца е направил възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна възнаграждение за адвокат.

В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез надлежно упълномощен процесуален представител адвокат П. М. от АК Варна е депозирал писмен отговор на исковата молба.

Ответникът счита, че предявеният иск е допустим, но по същество - неоснователен, поради което моли искът да бъде отхвърлен изцяло по следните съображения:

С оглед отделяне на спорното от безспорното, ответникът потвърждава истинността на изнесената в исковата молба фактическата обстановка по делото, наличието на 4 облигационни отношения между страните, провеждането на съдебен процес и заплащането на оспорената в него сума на 10.06.2020 г.

Независимо от това, настоящата парична претенция, оспорва ответника, че се явява неоснователна поради погасяването й по давност на основание чл.111, т. 3 от ЗЗД.

Ответника намира, че е видно от приложените съдебни решения, че предмет на първоначалния правен спор била конкретно и само главницата по фактура № 0267011333/01.06.2018г. в размер на 11 405,51 лв.

Акцесорното вземане за лихва не било включено в обхвата на производството от нито един от процесуалните противници, като по този начин останал и извън пределите на силата на пресъдено нещо на решението. Ищецът застъпвал тезата, че поради производния си характер въпросното притезание „следва съдбата на основното вземане", поради което спирането и прекъсването на давността по отношение на последното „пренася своя ефект" и върху добавъчното такова. Становището на търговеца се базирало на разпоредбите на чл.