Определение № 486 от 16.11.2026, Окръжен съд - Смолян
- Съд
- Окръжен съд - Смолян
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 449/2026
- Вид
- Определение № 486
- Подписан
- 16.11.2026
- В сила
- 16.11.2026
- Състав
- Тоничка Димитрова Кисьова, Полина Петрова Бешкова, Ивайло Стефанов Стефанов
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 69, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19 и 23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 486 гр. Смолян, 16.11.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Тоничка Д. Кисьова
Членове:
Полина П. Бешкова
Ивайло Ст. С.ов като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно частно гражданско дело № 20265400500449 по описа за 2026 година Производство по реда на чл. 274 и сл. ГПК.
Постъпила е частна жалба от Р. Р. А., чрез адв. С. П., против Определение № 323/24.09.2026 г., постановено по гр. д. № 344/2025 г. на PC - Девин, с което е отхвърлена молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото Решение № 104 от 11.08.2026 г. в частта му за разноските, като се намали присъденото в полза на „Макроадванс“ АД адвокатско възнаграждение по насрещния иск от 204.52 евро на 100 евро поради прекомерност спрямо ниския материален интерес по насрещния иск (178.00 лв.) и се увеличи определеното на адв. С. П. възнаграждение за безплатна правна помощ по главния иск от 204.52 евро на 313.81 евро.
В частната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на определението. Търси се отмяната му и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК изцяло.
Ответникът по частната жалба - „Макроадванс“ АД, изразява становище за нейната неоснователност по подробно изложени съображения. Търси потвърждаване на определението.
Страните не претендират разноски за настоящото производство.
Смолянски окръжен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна.
Пред районния съд е предявен главен установителен иск от потребителя срещу дружеството по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т.
10 и т. 11 ЗПК за недействителност на договор за кредит с цена 1 000 лв – стойността на договора съобразно размера на предоставения заем.
Едновременно с това ответното дружество е предявило срещу потребителя насрещен реституционен иск по чл. 23 ЗПК за връщане на чистата стойност на кредита в остатъчен размер от 178 лева, ако главният 1 установителен иск бъде уважен.
В отговора си по чл. 131 ГПК ищецът оспорва насрещния иск на ответника.
С постановеното по делото решение, чието изменение в частта за разноски съдът е отказал, е прогласена нищожността на процесния договор и е уважен насрещният реституционен иск. Съответно, на процесуалния представител на ищеца по уважения главен иск е определено адвокатско възнаграждение съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за ВАР в размер на 204.52 евро за оказана правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА, а в полза на ответника по уважения насрещен иск е присъден хонорар в същия размер.
С обжалваното определение съдът е оставил молбата на ищеца без уважение изцяло, като е изложил мотиви за правилно определяне размера и на двете адвокатски възнаграждения.
Определението е правилно, като по доводите в жалбата въззивният съд намира следното:
Възнаграждението по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е законосъобразно определено.
Няма спор, че признатият за недействителен договор за кредит е за сумата от 1 000 лева, като общата дължима от потребителя сума е по – голяма.
Доколкото се претендира недействителност на целия договор за кредит, цената на иска се определя от стойността на договора по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Тази стойност не е паричното изражение на всички права и задължения, възникнали въз основа на договора, т.е. общата сума, дължима от потребителя. Определянето на стойността на договора се основава на неговото съществено съдържание – минимално необходимите правни последици, без които той не би бил договор от даден вид. Това на практика е общият размер на кредита - заемната сума, която кредиторът се е задължил да предостави на потребителя, а той да върне при условията на договора. Според практиката на ВКС /така напр. определение № 134 от 22.01.2024 г. по ч. т. д.
№ 1958/2023 г., I т. о., ТК, определение № 790 от 18.11.2013 г. по ч. т. д.
2946/2013 г., I т. о. и др./, която настоящият състав споделя, съдържанието на понятието "стойност на договора", когато няма за предмет вещни права, се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената цена /респ. възнаграждение, комисионна, навло и др./. В случая предмет на договора за кредит е сумата от 1 000 лева, която е била предоставена на ищеца за разпореждане, като върху нея са начислени всички акцесорни по договора за кредит вземания на кредитора, които макар и сумарно да надхвърлят тази сума, не влизат в понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Не водят до друг извод разпоредбите на чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото те са с материалноправен характер и регламентират реда за определяне на ГПР по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не дерогират императивни процесуалноправни правила.
Следователно, цената на предявения главен установителен иск е 1000 лева. „Интересът“ по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за ВАР е съизмерим с цената на иска. В този смисъл е и разпоредбата на § 1а, ал. 1, т. 2, според която по смисъла на тази наредба при определяне размера на възнаграждението за адвокатска работа "интерес" е: при други права – пазарната цена на вещта или правото, но не по-малко от стойността на договора. Именно съобразно стойността на договора, респ. цената на иска, размерът на адвокатското възнаграждение по предявения против ответника установителен иск с цена 1000 лева е 204.52 евро, точно колкото е присъдил и районният съд.
Действително, както се приема и в определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г., I т. о. на ВКС, постановено след решение на Съда на ЕС 2 от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, посочените в Наредбата за адвокатските възнаграждения размери служат само като ориентир при служебно определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв . , без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая не би могло да се приеме, че делото е с фактическа и правна сложност, доколкото по повдигнатия материалноправен спор има обилна безпротиворечива съдебна практика при дължима от съда служебна проверка за неравноправност на клаузите и без да са повдигнати възражения в този смисъл, като в случая исковото производство е протекло без отклонения от типичното развитие на тази категория потребителски спорове, както правилно е приел и районният съд.
Едновременно с това настоящата инстанция споделя и разрешението, дадено в определение № 3476 от 20.12.2024 год. на ВКС по ч.т.д. № 1945/2024г, препращащо към определение по т.д. № 682/23 г. І т.о. на ВКС, че макар фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения да не са задължителни, няма пречка да се изхожда от тях като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.
Поради това в случая - с оглед на процесуалните и доказателствени усилия на страните, конкретното развитие на спора по главния установителен иск не обоснова хонорар над минималния нормативен праг.
Законосъобразно е определен и размерът на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение, което също изцяло съответства на минималния нормативен праг, обичайната фактическа и правна сложност и конкретното развитие на спора по предявения реституционен иск.
Освен казаното по – горе, което на общо основание важи и тук, следва да се посочи също, че справедливото и обосновано остойностяване на адвокатския труд не следва да изхожда само от конкретиката на случая при пълно игнориране на нормативния минимум на хонорара, тъй като подобен подход би създал риск от субективизъм и непредвидимост на произнасянето на съда, респ. до присъждане на различен размер на възнаграждението дори при еднотипни спорове, което, създавайки правна несигурност, е обществено неприемливо. В този смисъл за по - разумен и балансиран следва да се възприеме подходът установените в наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения да служат като принципна база за определяне на пазарната стойност на положения от адвоката труд с възможност за намаляването им според спецификите на конкретния спор. В случая според цената на иска размерът на възнаграждението и тук се определя по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за ВАР без значение какво е съотношението между материалния интерес по делото и размера на хонорара.
Дори цената на иска да е по – малка от хонорара, както се оказва в случая, това само по себе си не обезценява адвокатския труд. Обичайно защитата по тези искове, процесуалните и доказателствени усилия са сходни, без значение точния размер на реституционната претенция. В случая от конкретното развитие на процеса по насрещния иск не би могло да се приеме, че възнаграждение, ориентирано около нормативния минимум, е прекомерно.
Още повече че ответникът по насрещния иск го оспорва въпреки наведената от него недействителност на кредитното правоотношение, чиято закономерна последица е именно дължимият остатък от чистата стойност на заема, като тази му позиция е породила необходимост от активно процесуално поведение на насрещната страна в подкрепа на реституционната й претенция.
Същевременно, възражението в частната жалба за недължимост на разноски с позоваване на практиката на СЕС и на ВКС, е неоснователно по 3 следните съображения:
В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяването на нищожността на договорната клауза поради неравноправния й характер искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Така, според т. 87 от цитираното р еш ен и е не се допуска национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, ако за него е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото му на връщане на сумите, защото това може да го възпре да упражни предоставените му от Директива 93/13 права. Изрично обаче се допуска възможността потребителят да понесе част от разноските, когато недобросъвестно упражнява реституционното си право.
Действително, даденото разрешение съобразно нормата на чл. 633 ГПК следва да бъде съобразено от националните съдилища, независимо че е постановено по преюдициално запитване, отправено от друга юрисдикция /в този смисъл определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I т.о./.
В горния смисъл е и националната практика - Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д. № 1085/2022г., I т.о. на ВКС, която обаче намира приложение само в случаите, когато потребителят е предявил осъдителна претенция за връщане на неоснователно платени суми по нищожни клаузи в договор за потребителски кредит и този иск е доказан по основание, но не и по размер, т.е., при частично отхвърляне на реституционната му претенция.
Разпечатката съдържа 39 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3d694037-a2d5-4248-8cf7-dadfca6bc75a