Решение № 3824 от 27.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3824 гр. Пловдив, 27.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20265330100110 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. З. К. против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № *****/16.06.2025 г., сключен между страните, е недействителен, поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 16.06.2025 г. страните по делото са сключили договор за кредит № *****, по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата в размер на 1200 лева при ГПР в размер на 62,71 % и ГЛП от 50 %, платимо разсрочено на 8 месечни вноски. Посочва се, че страните уговорили договорът за кредит да бъде обезпечен с поръчители, които следвало да отговарят на на няколко кумулативни условия, като в случай на неосигуряване на обезпечение, кредитополучателят дължал заплащане на неустойка в размер на 1007,90 лева, дължима в пълен размер от деня след изтичане на предоставения срок за предоставяне на обезпечение.

Към договора за кредит било подписано Споразумение за консолидиране на плащания № *****, съгласно което в случай на начисление на неустойка, задълженията на кредитополучателя по договора за кредит и за заплащане на неустойка, ще се консолидират и ще се изплащат разсрочено на 8 равни месечни вноски, всяка в размер на 314 лв., с което общото задължение възлизало на 2512 лева.

От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, доколкото възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР, по който начин се достигало до заобикаляне на чл. 19, ал.4 ЗПК. Посоченото възнаграждение по своята 1 същност представлявало скрита лихва, която осигурявала допалнителна печалба на кредитора и същата следвало да бъде включена в ГПР. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Претендира се настоящото производство и това по гр. д. № 16347/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив да бъдат съединени, доколкото е налице злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца. По същество на спора се излагат съображения, че договорът за кредит е действителен, като отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В същия бил посочен правилния ГПР, като в него не следвало да се включва неустойката, доколкото същата не била начислена към момента на сключване на договора. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 6982 от 04.06.2026 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *****/16.06.2025 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1200 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 50,00 % и ГПР в размер на 62,71 %, че в чл. 6 от договора е било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника обезпечение, което следва да отговаря на изискванията на общите условия, като при неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 7, ал.5 от договора, била уговорена неустойка в размер на 1007,90 лева, която не е включена в ГПР по договора.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и Д.К. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за 2 потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 6.1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1007.90 лева. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО ( директИ.та адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на 3 договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 62.71 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 7.5 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и отделеното за безспорно, че в тя бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне много над установения в чл. 19, ал.

4 ЗПК минимум. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от ДиректИ. 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетото по-горе и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договорът за 4 потребителски кредит № *****/16.06.2025 г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид гореизложените мотиви, предявеният иск следва да бъде уважен като основателен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. Р. Р.. Ищцата е сторила разноски за държавна такса в размер от 47.63 евро, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.