Решение № 662 от 31.10.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 662 гр. София, 31.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20231001000659 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 29.05.2023 г. на ответника „Г.И.Д – 7“ ЕООД срещу решението от 13.04.2023 г. по гр. д. № 9341/2021 г. на Софийския градски съд, І-1 състав, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца „Уникредит Лизинг“ ЕАД на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 347, ал. 2 ТЗ сумата 84 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване за периода м. 11.2015 – 12.10.2020 г., ведно със законната лихва от 13.10.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата 3 710 лв. – съдебни разноски.

В жалбата се твърди, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че всички дължими лизингови вноски по процесния договор за финансов лизинг са платени още през 2014 г., като в нарушение на чл. 8 от договора ищецът не прехвърлил собствеността върху двете лизингови МПС върху ответника. Неправилно било прието и, че нотариалните покани от 27.10.2018 г. и 14.09.2020 г. били редовно връчени на ответника по реда на чл. 50 ГПК, като не било отчетено, че не били лично връчени на управителя на дружеството, а на лицето И.

С., който не бил легитимиран да получава книжа. Сочи се, че размерът на присъденото обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД бил неправилно и немотивирано определен. Не било посочено защо се кредитира заключението на приетата съдебна експертиза, според което пазарния наем за всеки автомобил бил в размер на 700 лв. поотделно, но експертизата не отчела, че автомобилите били произведени през 2009 г. и наемът за стари автомобили бил 1 по-нисък. Експертизата била изготвена само въз основа на справки в Интернет за рента кар услугите, които били за нови автомобили, като била своевременно оспорена от ответника.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.

Въззиваемият „Уникредит Лизинг“ ЕАД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е единствено уваженият с обжалваното решение осъдителен иск по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за процесния период. В останалата част /по отношение на отхвърлените искове по чл. 345, ал. 1 ТЗ и по чл. 57, ал. 2 ЗЗД/ първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано от ищеца.

1. Не е спорно, а това се установява и от събраните по делото доказателства, че: 1) по силата на договор за финансов лизинг № 97681/20.03.2013 г. ищецът е придобил и предоставил за ползване на ответника два автомобила марка „Фолксваген Кади“ за срок до 2.09.2014 г., а последният се е задължил да заплаща лизингова цена в общ размер на 13 119,75 евро на лизингови вноски съгласно погасителен план; 2) в договора е уговорено /чл. 8/ право на лизингополучателя да придобие лизинговите обекти след изтичане на срока на договора и пълното изплащане на лизинговите вноски; 3) уговорено е и, че при изтичане на срока на договора, както и при разваляне и прекратяване, лизингополучателят следва да върне лизинговия обект в 3-дневен срок /чл. 20/; 4) с нотариални покана от 8.10.2018 г. и 14.09.2020 г. ищецът е поканил ответника да върни лизинговите МПС поради прекратяване на договора поради изтичане на срока му, като поканите са връчени съответно на 27.10.2018 г. и 28.09.2020 г. на И. И. С. – съпруг на управителя на ответното дружество Г. М. С.. При тези факти спорен е въпросът за дължимостта и размера на претендираното обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на автомобилите за периода след прекратяване на договора поради изтичане на срока му.

2

2. Съобразно чл. 347, ал. 2 ТЗ за договора за лизинг се прилагат съответно правилата на договора за наем с изключение на чл. 229, ал. 3, чл. 231, ал. 1 и 2, чл. 233, ал. 1, чл. 235, чл.

236, ал. 1, чл. 237, чл. 238 и чл. 239 от ЗЗД. Не е част от тези изключения разпоредбата на чл.

236, ал. 2 ЗЗД, според която ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.

Доколкото при договора за лизинг е изключено приложението на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, т.е. мълчаливото продължаване на срока на договора, то и предвиденото в ал. 2 обезщетение е дължимо, независимо от наличието или липсата на противопоставяне на лизингодателя. По тази причина е ирелевантно дали ищецът е поканил ответника да върне лизинговите МПС, а от там – без значение се явява дали процесните нотариални покани са връчени на надлежно лице с право да получава такива от името на ответника. Договорът за лизинг е прекратен с изтичане на срока му, без значение от наличието на изявление на лизингодателя.

3. Ирелевантно към дължимостта на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е и това, че собствеността на двете МПС не е била прехвърлена от ищеца на ответника след изтичане на срока на договора. Евентуалното неизпълнение на това задължение води до други правни последици – до договорна отговорност на лизингодателя, както и до възможност на лизингополучателя да предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Друг е въпросът, че придобИ.ето на собствеността е възможна, но не задължителна последица на договора, като право на лизингополучателя е да упражни същата. В случая не се установява, че ответникът е изявил желание за това, нито че ищецът е отказал да прехвърли собствеността.

4. Що се отнася до размера на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, то съгласно трайната съдебна практика минималният размер на същото се съизмерява с уговорената наемна цена, освен ако ищецът докаже, че средната пазарна наемна цена за същия период е надвишавала уговорения наем /вж. напр. решение № 215/20.09.2013 г. по т. д. № 967/2011 г., ВКС, ІІ т.о. и др./, т.е. в интерес на ищеца /а не на ответника/ е да доказва, че средната пазарна наемна цена е била по-висока от уговорената в договора между страните. В случая в обжалваното решение обезщетение е присъдено на база минималния размер – според уговорените лизингови вноски по договора. По тази причина е без значение какъв е средният пазарен наем на автомобилите за процесния период, тъй като обезщетението не може да бъде помалко от уговорените вноски по договора. Същевременно, липсва жалба на ищеца срещу така присъдения размер. При това положение искът е основателен до пълния предявен размер.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите от ответника разноски за въззивното производство. Същият е доказал разноски в 3 размер на 8 760 лв. за – за заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивната инстанция по представената фактура № 1535/4.08.2023 г. и преводно нареждане от 7.08.2023 г. Ищецът е направил възражение за прекомерност на тези разноски, което е неоснователно.

Изчислено според материалния интерес по делото /84 000 лв./ минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 7 370 лв. без ДДС или 8 844 лв. с ДДС, което е по-малко от претендираните разноски от ищеца в размер на 8 760 лв. Ето защо същите следва да се присъдят в пълния размер.

Така мотивиран Софийският апелативен съд,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.04.2023 г. по гр. д. № 9341/2021 г. на Софийския градски съд, І-1 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Г.И.Д – 7“ ЕООД с ЕИК – 121444707, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Спас Гинев“ № 1, да заплати на „Уникредит Лизинг“ ЕАД с ЕИК – 121887948, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Гюешево“ № 14, ет. 3, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 8 760 лв. – разноски за исковото производство пред САС.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.

280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Преписи от решението да се изпратят на пълномощниците на ищеца и ответника само чрез профилите им в ЕПЕП и ССЕВ на осн. чл. 50, ал. 5 и чл. 51, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4