Определение № 1423 от 05.06.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1423 гр. София, 05.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Бонка Дечева

Ваня Атанасова като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело № 20228002104188 по описа за 2022 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. Г. против решение № 547 от 04.05.2022 г. по гр.д.№ 319/2022 г. на Окръжен съд-Варна, с което след частична отмяна на решение № 1504/29.10.2021 г. по гр.д.№ 11516/2020 г. на Варненски РС, касаторката е осъдена да плати на Н. А. Я. сумата 5827 лв., представляваща 1/3 от половината от получените от наследодателя й Венелин Георгиев Свещников ползи от които ищцата е била лишена в качеството и на съсобственик на ½ ид.ч. от отдаване под наем на съсобствени преместваеми обекти за търговия – павилиони за услуги, разположени в имот с иидентификатор ***по КК на / населено място/ за периода 31.07.2018 г. – 31.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 19.09.019 г. до изплащането й.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, липсвало годно правно основание за предявяване на претенцията, павилионите били преместваем обект, а не строеж, в договорите за наем липсвала конкретика относно това кой от тях за кой от обектите е и за кой период се отнася. Съсобственикът следвало да участва и в разходите, а нямало данни ищцата да е участвала в 1 плащането на данъците. Твърди се и неизясненост на спора, неправилно възприемане на фактическата обстановка и поради това необосновани изводи относно елементите на претенцията по чл. 30, ал.3 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл.

280, ал.1, т.1 ГПК, като са формулирани четири въпроса: 1. Може ли движима вещ, трайно прикрепена към земята и не е самостоятелен обект, да бъде придобита от лица, различни от собственика; 2. Следва ли вещите, предмет на договор за наем да бъдат индивидуализирани, за да е налице основание да се претендира обезщетение по чл. 30, ал.3 ЗС; 3.Следва ли съдът да определи размера на обезщетението по пазарна цена, когато не може да се позове на договорите за наем; 4. Следва ли въззивната инстанция да разгледа спора по същество с оглед точното прилагане на процесуалния закон. Твърди се и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, но не е поставен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване поради това, че поставените въпроси са неотносими към настоящия спор.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

Ищцата Н. А. Я. и В. Г. С. са били в брак от 24.02.1996г. до 01.02.2016г.

Бракът е прекратен с развод. В. С. е починал на 20.07.2019 г. и е наследен от трите си деца – С., касаторката В. и Г., които са ответници по предявения иск по чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на ползи от отдаването под наем на преместваеми обекти за периода 31.07.2018 т. .- 31.07.2019 г., от които ищцата е била лишена. Този иск е предмет на настоящия спор.

Установено е, че с н.а. № *** г. – преди сключване на брака, В. С. е купил дворно место с площ 400 кв.м., ведно с построена в него жилищна сграда. През 2007г. – след склучване на гражданския брак с ищцата, му е 2 разрешено да изгради в собственото си дворно место бетонова площадка с площ 150 кв.м. за изграждане на преместваеми обекти, а на 04.01.2013г. му е издадено разрешение за срок от 5 години за поставяне на преместваем обект за търговия – 10 модула по 15 кв.м на основание чл.7, ал.3 НРПО по чл.56 ЗУТ, вр. с § 5, т.80 ЗУТ, като на 23.01.2018г. е издадено ново разрешение, с което е продължен срока на първото. Върху бетоновата площадка с положен теракот са поставени осем модула с метална конструкция, закрепена посредством анкерни болтове с вътрешни преградни стени от гипсокартон и така са оформени осем магазина в един универсален обслужващ търговски комплекс в центъра на кв.Виница, който включва: 1.пункт за застраховки „Мусала“, 2.оптичен магазин, 3. Магазин за домашни потреби,4. Магазин на „Виваком“, 5. Магазин-обменно бюро, 6.магазин за дрехи и обувки; 7.

Магазин за цветя, 8. Магазин „Easy Pay“. Представени са договори за наем на търговски обекти за търговски услуги – помещения, находящи се в имот в гр.Варна, кв. Виница, както следва: от 01.11.2017г. с „Гали стил“ДЗЗД за периода 01.11.2017г. до 31.10.2018г. с наемна цена 100лв. месечно; с „Триптиха“ ЕООД за периода 01.08.2017г. – 31.12.2017г. с наемна цена 100лв.; с БТК за периода 01.06.2017г. за срок от три години с месечна наемна цена в размер на 660лв.; безсрочен договор за отдаване под наем на помещение за магазин за цветя срещу месечен наем в размер на 350лв.; договор с „ЕСПИ“ ЕООД без определен срок срещу наем в размер на 500лв.; договор с „Иншурънс брокер“ООД срещу заплащане на наем в размер на 300лв., без определен срок; договор с „М.Фемили“ООД за отдаване на помещение под наем за периода 01.10.2016г. – 01.10.2018г. срещу наем в размер на 150лв. месечно; с „Нели 61“ срещу наемна цена в размер на 170лв., без определен срок на договора; договор с Оптика Радушеви от 03.12.2013г. без определен срок срещу наем в размер на 200лв.; с „Алма Тур“ за периода 01.11.2017г. – 31.12.2018г. срещу наем в размер на 100 лв. месечно; договор от 03.01.2018г., с „Шелба М“ЕООД срещу наемна цена в размер на 500лв. за срок до 31.12.2018г. Разпитани са като свидетели и някои от наемателите и според показанията им, наемите били около 200-300лв. По висок бил само наема на „Виваком“. Показанията на свиздетелите най-общо се потвърждават освен от договорите и от годишната данъчна декларация по чл.50 ЗДДФЛ, за 2018г., подадена от наследодателя на ответниците В. С., в която са посочени получените доходи от наем в общ размер 34 960 лв. и са приложени и 3 служебни бележки за размера на получените доходи от наем, от всеки от наемателите на обектите.

С влязло в сила решение по приложеното гр.д.№ 2163/2018 г. на Варненски окръжен съд е уважен иск, предявен от същата ищца против наследодателя В. С., починал в хода на процеса, да й плати сумата 45 332, 50 лв., представляваща съразмерна на притежаваната от нея част от ползата, от която тя е била лишена в качеството на съсобственик с 1/2 ид.част, от отдаването под наем от ответника на съсобствения им преместваем обект за търговия – павилион за услуги, с площ от 150 кв.м., разположен в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр.В. за предходен период от 01.02.2016г. до 31.07.2018г. По това дело със сила на пресъдено нещо е прието между страните, че магазините представляват движима вещ по аргумент от § 182 ПЗРЗУТ, а не недвижим имот по смисъла на чл.110 ЗС, тъй като същите може да бъдат демонтирани и отново монтирани при незначителна загуба, че павилионът, състоящ се от осем магазина е придобит като движима вещ по време на брака на бившите съпрузи в резултат на съвместен принос и бил изцяло съпружеска имуществена общност, поради което съгл. чл.28 СК, след прекратяването на брака дяловете на бившите съпрузи са равни. Възражението на ответника за вложени негови лични средства при придобиването на вещта е прието за неоснователно.

По настоящото дело, за да постанови обжалваното решение въззивната инстанция е квалифицирала спора по чл. 30, ал.3 ЗС, тъй като се касае за претенция за реализирани граждански плодове от движимите вещи /павилиони/, а не за лично ползване от съсобственик и че припадащата се част на другите съсобственици се дължи без покана от датата на реализиране на вземането. Приела е, че осемте модула са самостоятелни движими вещи – търговски обекти за услуги, придобити по време на брака на ищцата и наследодателя на ответниците, поради което на осн. чл. 19 СК /отм/, респ. чл.

21 СК са станали СИО/, а след прекратяване на брака са останали съсобствени при равни дялове на бившите съпрузи, а всеки от ответниците наследява по 1/3 от половината на Свещников. За доказано е прието, че през процесния период магазините са се отдавали под наем на различни лица и наследодаелят на ответниците е реализирал доход от договорите за наем в размера, посочен и в данъчната декларация - 34 960 лв. Касаторката и всеки 4 от другите ответници е осъден да плати по 5827 лв., които съответстват на притежаваната от него ид.ч. – 1/6. За недоказан е приет довода, че е реализиран по-висок наем от отразения в договорите, поради което не е възприето заключението на СТЕ за определяне на средния пазарен наем, защото по чл. 30, ал.3 ЗС се дължат действително реализираните ползи.

По първият въпрос се твърди противоречие със съдебната практика – Решение № 30/07.02.2012 г. по гр.д.№ 401/11г. на І гр.о. С това решение е дадено тълкуване, че предмет на придобиване на вещни права са само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи, а принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ, съгласно чл.98 от ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго. В случая павилионите или модулите, от които са направени са придобити по време на брака и не представляват принадлежност към терена – индивидуална собственост на наследодателя на ответниците. Дори магазините да са недвижима вещ, което е отречено с влязлото в сила решение между страните имащо задължителна сила за тях, нормата на чл. 63 ЗС изрично допуска собственикът на постройката да е различен от собственика на земята.

Прикрепянето им към земята няма за последица приложение на принципа на чл. 92 ЗС. Тя се прилага, когато не е установено друго. Изграждането на магазините по време на брака има за последица придобиването им в режим на СИО / т.4 ПП-5-72 г./ - приложима е презумпцията на чл. 19, ал.1 СК /отм/, респективно чл. 21 СК. Безспорно е установено, че модолите са сглобени и прикрепени към земята по време на брака на бившите съпрузи и приноса на ищцата се предполага, а тази презумпция не е оборена. Така независимо дали модулите са движими или недвижими вещи, щом са придобити по време на брака, те са СИО и този извод не зависи от това кой е собственик на земята, върху която са монтирани или изградени. Поради тези съображения не е налице противоречие с цитираното решение и не е налице основание за допускане до касация по първия поставен въпрос.

Вторият въпрос е свързан с мотивите на РС за отхвърляне на иска, които не са възприети от въззивната инстанция, която е приела, че от представените договори и декларация по чл. 50 ЗОДФЛ е достатъчно ясно какви ползи от съсобствените движими вещи е реализирал наследодателя на 5 ответниците. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 119/11.03.2010 г. по гр.д.№ 3204/2008 г. на ВКС, І гр.о. Това решение се отнася за претенция по чл. 31, ал.2 ЗС, а не за такава по чл. 30, ал.3 ЗС.

Разглеждан е въпроса за необходимостта от връчване на писмена покана и това вещта да е годна за ползване – въпроси, които са неотносими към настоящия спор и към този въпрос.

Отделно от това, на основание чл. 30, ал.3 ЗС не се дължи обезщетение, а реално получените граждански плодове от съсобствената вещ. Съдебната практика никога не е изисквала пълна индивидуализация на наетата вещ. В случая това и не е необходимо при безспорно установеното, че декларираните доходи от наследодателя на ответниците са само от доходите от наем на процесните осем павилиона. В този смисъл поставеният трети въпрос не е определящ за изхода от спора и не обуславя допускане до касационен контрол.

Тъй като съдът е определил размера на реално получените ползи по договорите за наем, както въз основа на тях, така и по декларацията по чл. 50 ЗОДФЛ, не е налице хипотезата, поставена в третия въпрос. Отделно от това по чл. 30, ал.3 ЗС се дължи припадащата се част от реално реализираните ползи, защото тази норма е частен случай на общото правило на чл. 93 ЗС. По този въпрос се твърди противоречие с Решение № 67/29.06.2020 г. по гр.д.