Решение № 260015 от 08.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№

Гр. София, 07.01.2025 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди две двадесет и четвърта година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ТАТЯНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА НАЙДЕНОВА

РАДИНА К. КАЛЕВА при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от младши съдия Радина К. Калева въззивно гражданско дело № 9556 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).

С решение № 121417 от 15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 68122/2019 г. на Софийски районен съд, 153-ти състав ответникът Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) в осъден да заплати на Д.З.Й. на основание чл.

187, ал. 5, т. 2 ЗМВР вр. чл. 179, ал. 1 ЗМВР вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР сумата от 1598 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положен нощен труд в дневен труд за периода 21.11.2016 г. – 21.11.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 26.11.2019 г. до погасяването и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от

200 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане на възнаграждението за извънреден труд за периода 22.01.2017 г. – 21.11.2019 г.

Със същото решение е разпределена и отговорността за разноски между страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 500 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по бюджетната сметка на Софийски районен съд следните суми: 71,92 лв. за държавна такса и 200 лв. за възнаграждение за вещо лице.

В срока по чл.

259, ал. 1 ГПК срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба с вх. № 5088007/06.07.2020 г. от процесуалния представител на СДВР. В жалбата се сочи, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. На първо място се подчертава, че първоинстанционният съд е възприел превратно фактическата обстановка, при което е достигнал до неправилни изводи при постановяване на решението си. Според въззивника в случая е неприложима Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), доколкото същата касае уредбата на трудови правоотношения по КТ, но не и служебни правоотношения по ЗМВР, който се явява специален закон. Ето защо счита, че не е налице основание за преобразуване на нощните работни часове в дневни с коефициент 1,143 съгласно чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, поради което изводът на районния съд в обратния смисъл се явявал неправилен. Накрая посочва, че правното положение на служещите в МВР полицейски служители не е неравностойно спрямо тези по КТ и ЗДСл, доколкото в ЗМВР е предвидено полицейските служители да получават допълнителни материални блага, поради което намира за недопустимо използване на аналогия на закона чрез норми, въведени с подзаконов нормативен акт, какъвто е процесната НСОРЗ. По изложените съображения е отправена молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В законоустановения срок от насрещната страна Д.Й. е постъпил писмен отговор на така депозираната жалба, подаден чрез процесуалния му представител адв. Н.Р.. Според въззиваемия жалбата е допустима, но неоснователна поради следните съображения. На първо място счита, че липсата на изрична норма относно преизчисляването на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен и отчитането и заплащането му като извънреден представлява празнота в уредбата относно реда за организацията и разпределянето на работното време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР, поради което следва субсидиарно да се приложи чл.

9, ал. 2 НСОРЗ. Въззиваемият излага още, че възприемането на тезата, застъпена във въззивната жалба, би поставило държавния служител в МВР в неравностойно положение спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения се регулират от КТ и НСОРЗ. Ето защо е отправена молба до въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Решението обаче е неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД.

За уважаването на първия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в процесния период между страните е съществувало служебно правоотношение, по силата на което е носил служба на смени при сумирано отчитане на работното време, че е изпълнявал точно служебните си задължения в процесния период, както и размера на възнаграждението за всеки месец от процесния период и часовете на носене на служба в процесния период.

Страните не спорят пред настоящата инстанция по фактите, които се установяват и от събраните по делото доказателства, а именно, че: в процесния период между страните е съществувало служебно правоотношение, по силата на което ищецът е носил служба на смени при сумирано отчитане на работното време, при тримесечен отчетен период; че ищецът е изпълнявал точно служебните си задължения в процесния период и за ответника е възникнало задължение да заплати основно възнаграждение за службата, дадена през него; че броят на прослужените от ищеца часове с превръщане на нощните часове в дневни съгласно чл. 9, ал. 2 НСОРЗ е с 276,85 часа над отчетените и платени от ответника, като възнаграждението за тях възлиза на 1906,37 лв.

Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР брутното трудово възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 179, ал.

1 ЗМВР е предвидено, че на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., а в чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 от същия закон (в приложимата му за процесния период редакция) – че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период за служителите, работещи на смени, като извънредният труд се заплаща с 50 на 100 увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Чл. 187, ал. 1 ЗМВР предвижда, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 3 часа седмично при 5-дневна работна седмица, а съгласно ал.

3 на същата разпоредба работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за тримесечен период. При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.

Според чл. 187, ал. 9 ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. През процесния период е действала Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. за реда за организация и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерство на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи. В чл. 3, ал. 3 от същата наредба е предвидено че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 06,00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, а в чл. 31 – че отработеното време между 22,00 и 06,00 ч. се отчита с протокол, като са посочени лицата, които го изготвят, сроковете за това и начинът на отчитане на броя отработени часове. В посочения подзаконов нормативен акт обаче липсва правило за трансформиране на нощния труд в дневен за разлика от чл. 31, ал. 2 от Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. (отм.), съгласно който при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 6,00 ч. за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период.

Единственият спорен въпрос между страните в настоящото производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ по аналогия на основание чл. 46 ЗНА. Този въпрос е разрешен с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., с което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба) и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Настоящият състав на въззивния съд напълно споделя така приетото разрешение на поставения правен въпрос, като според чл. 130, ал. 2 ЗСВ то е и задължително за съдилищата Така формираният извод е мотивиран с липсата на празнота в ЗМВР относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА), тъй като нормата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР и чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР, се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд, включително отчитането му и заплащането да се извършват със съответните актове – наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към въпросните служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – „8 часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта. При разработването и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми – допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск – чл. 189, ал. 1 ЗМВР, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение – чл. 234, ал. 1 ЗМВР, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд – чл. 187, ал. 5 и 6 ЗМВР, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия – чл. 69, ал. 2 КСО, пенсиониране при условията на I категория труд – чл. 69 КСО и др.