Решение № 4351 от 06.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4351 гр. Пловдив, 06.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330112642 по описа за 2024 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 11 от ЗПК, както и насрещни- по чл. 240 и чл.

86 от ЗЗД.

Ищецът А. М. У., ЕГН: **********, от ** ** **** ****************, чрез пълномощник адв. Д. С., е предявил против „София Комерс Кредит Груп” АД, ЕИК:

175302519, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Васил Калчев” бл. 58, ателие 6, представлявано от ********** А.С., иск за обявяване на договор за кредит от 24.02.2023 г. за недействителен, поради противоречие с нормите на ЗПК, а при условията на евентуалност- за признаване за нищожна клаузата на параграф 7 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 428, 04 лева, като противоречаща на добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.02.2023 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 500 лева, платим на 12 вноски, при ГПР- 56, 45 % и ГЛП- 45, 60 %.

Съгласно параграф 7 от договора, в случай на непредоставяне на обезпечение под формата на поръчителство в тридневен срок, се дължала неустойка в размер на 428, 04 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Твърди се, че с предвиденото обезпечение се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като неустойката представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията за поръчител били изначално невъзможни за изпълнение от длъжника, като неустойката не се включвала и в разходите по кредита, което представлявало заблуждаваща търговска практика. Така договорът се явявал нищожен, като 1 сключен в противовес с императивните норми на ЗЗП. Отделно, клаузата за неустойка била в противоречие с нормите за добросъвестност и се явявала неравноправна. С включването на неустойката в ГПР, размерът многократно надвишавал предвиденото в чл. 19 ал. 4 от ЗПК, поради което имало и противоречие с добрите нрави. Ищецът бил заплатил първите три вноски в общ размер на 264, 99 лева, които следвало да се отнесат като погашения към главницата. Съдът и служебно трябвало да следи за наличието на неравноправни клаузи.

Моли се за признаване на установено, че договорът/ клаузата за неустойка в него е нищожна.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание пълномощникът на страната поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се признава иска за недействителност на клаузата за неустойка, като се твърди, че такава не била дължима.

Оспорват се обаче твърденията за недействителност на целия договор. Посочва се, че лихвеният процент бил фиксиран за целия период, а изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ГПК- напълно спазени. Твърди се, че неустойката не участвала в ГПР, доколкото касаела неизпълнение и не можела изначално да се предвиди. Отделно, дори и клаузата да била нищожна, това не водело до нищожност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави се възражение за прекомерност за разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

В срока за отговор се предявяват насрещни искове, като се посочва, че по договора за кредит лицето получило в заем сумата от 500 лева, но до момента върнало само 250 лева, с които се погасили лихва по кредита в размер на 81, 71 лева и част от главницата- 168, 29 лева. Падежът на вноски от № 5 до № 12 по погасителния план бил настъпил, като се претендира остатъчната главница в размер на 331, 71 лева, ведно със законната лихва, както и мораторна лихва от 50, 21 лева. Моли се за осъждане на потребителя да заплати тези суми.

При условията на евентуалност, ако договорът бъде обявен за недействителен, се моли за осъждане на потребителя да върне остатъка от получената сума- или сумата от 250 лева, на основание чл. 23 от ЗПК. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника.

Повтарят се твърденията от исковата молба за недействителност на кредита. Моли за отхвърляне на насрещните искове, като също претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за потребителски микрокредит от разстояние от 24.02.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 равни месечни вноски, всяка от по 52, 66 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 45, 60 %, при ГПР56, 45 % и общ размер на всички плащания- 631, 92 лева.

При непредставяне на обезпечение- поръчителство, се предвижда начисляване на 2 обезщетителна неустойка в общ размер на 428, 04 лева, платима разсрочено.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем, ведно с общите условия по него, СЕФ, преводни нареждания за превод на заемната сума от 500 лева, както и за направено от длъжника погасяване в размер на 250 лева.

Представени са и справки от електронен калкулатор за размера на ГПР с включване на сумата за неустойка по кредита, според която размерът би бил 381, 73 %.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между странеите е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, предвид клаузата за неустойка, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В параграф 1 от договора макар да е записана общата дължима сума, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 631, 92 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по параграф 6, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от 3 имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в кратък тридневен срок, без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 56, 45 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително (според представената справка от електронен калкулатор би станал 381, 73 лева и така би надвишил законовия лимит (петкратният размер на законната лихва). Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата 4 недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.