Решение № 14117 от 14.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14117 гр. София, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ***** при участието на секретаря ********* като разгледа докладваното от ***** Гражданско дело № 20241110164748 по описа за 2024 година

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.

99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че У. Х. С. дължи на „*****“ АД следните суми, представляващи регресни суброгационни вземания на „****“ ЕООД, платило в качеството си на гарант по сключен с У. Х. С. договор № ***** от 28.02.2022г. за предоставяне на гаранция задълженията на последния по сключен с „******“ АД договор № ***** от 28.02.2022г. за паричен заем, както следва: сумата от 1533.88 евро (3000.00 лева), представляваща задължение за връщане на заетата по договора за заем сума, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.12.2023г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 233.89 евро (457.44 лева), представляваща възнаградителна лихва за периода от 16.03.2022г. до 09.11.2022г., както и сумата от 248.94 евро (486.89 лева), представляваща обезщетение за забава за периода от 17.03.2022г. до 24.11.2023г., за които парични притезания по ч. гр. дело 69880/2023г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Ищецът твърди, че на 28.02.2022г. между У. Х. С. и „******“ АД бил сключен договор № ***** от 28.02.2022г. за паричен заем, по силата на който последното като заемодател предоставило на ответника като заемател паричен заем в размер на 3000.00 лева, която сума му била предадена, като последният се задължил да върне същата, както и възнаграждение за ползването й в общ размер на 457.44 лева на 18 двуседмични погасителни вноски, което не сторил. На същата дата и в изпълнение на задължението си по договора за паричен заем ответникът сключил с „****“ ЕООД договор № ***** от 28.02.2022г. за предоставяне на гаранция, с който последното се задължило да гарантира изпълнението на задълженията по договора за кредит, срещу което ответникът се задължил да му заплати възнаграждение.

Доколкото У. С. не извършил плащане за погасяване на задълженията си по договора за заем въпреки настъпилия краен срок за това, заемодателят поканил гаранта да заплати същите, което било сторено на 05.12.2022г., когато „****“ ЕООД заплатило на „******“ АД сумата от 3******.15 лева. Впоследствие, с договор за цесия дружеството- гарант прехвърлило в полза на ищеца регресните си вземания от заемателя за възстановяване на заплатените по 1 договора за паричен заем суми, за което до ответника било изпратено уведомление, което, освен това, следвало да се счита за надлежно връчено и като приложение към исковата молба. Претендира разноски.

В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.

131 ГПК, с който предявените срещу ответника искове се оспорват с довод, че чрез въведените с процесните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция парични задължения на потребителя се достига до заобикаляне на закона- нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото на практика се достига до ГПР, по- висок от максимално предвидения в тази норма размер, което водело до недействителност на договорите в тяхната цялост и обосновавало задължение за връщане единствено на чистата стойност на кредита по арг. от нормата на чл. 23 ЗПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна:

На първо място, с настоящия съдебен акт производството по делото следва да бъде прекратено по приетия с постановеното по реда на чл. 140 ГПК за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск за признаване за установено, че сключените съответно между „******“ АД и ответника и между последния и „****“ ЕООД съответно договор за предоставяне на паричен кредит и договор за предоставяне на гаранция са нищожни. Това е така, доколкото в случая тези искове са предявени срещу ищеца в качеството му на цесионер, за когото се твърди да е придобил вземанията на платилия гарант „****“ ЕООД по силата на сключен с него договор за цесия, като не се твърди, вкл. след изричните указания до ответника, изпълнени от процесуалния му представител в проведеното на 29.04.2026г. открито съдебно заседание ответникът да е извършвал плащания в полза на цесионера по сочените за недействителни съглашения, респ. да е предявил иск за връщане на тези суми, поради което и съобразно разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 314 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г., II т. о., ТК, решение № 114 от 10.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2704/2018 г., II т. о., ТК, и решение № 50048 от 13.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 605/2022 г., I т. о., ТК, следва да се приеме, че за длъжника в случая не е налице правен интерес от предявяване срещу цесионера на претенциите за прогласяване на нищожността на посочените съглашения. С оглед на това и доколкото за наличието на правен интерес от предявяване на иска съдът следи служебно, т.е. касае се за абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, производството по делото следва да бъде прекратено в коментираната част.

Независимо от това, наведените от името на ответника доводи, касаещи действителността на съглашенията, на които ищецът основава претенциите си, следва да бъдат обсъдени по предявените от последния по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове, доколкото съгласно трайно установената практика на касационната инстанция, вкл. посочените по- горе съдебни актове, макар цесионерът да не става страна по договора, вземанията по който са предмет на договора за цесия, длъжникът може да противопостави на цесионера възраженията си, произтичащи от договора с цедента.

По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е при условията на пълно и главно доказване съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи осъществяването в обективната действителност на следните материалноправни предпоставки: 1/ наличие на действителни договори за предоставяне на паричен заем и за предоставяне на гаранция, сключени между ответника и „******“ АД, респ. „****“ ЕООД, чието съдържание включва задължение на ответника като заемополучател да върне заетата сума при сочените от ищеца условия и срок, вкл. задължение за заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер, както и на възнаграждение по договора за 2 предоставяне на гаранция; 2/ реално предоставяне на уговорената парична сума в полза на заемателя; 3/ настъпване на изискуемостта на вземанията по договора за паричен заем; 4/ заплащане на задълженията по последния от „****“ ЕООД в качеството му на гарант в полза на заемодателя; 5/ прехвърляне на регресните вземания на платилия гарант от заемополучателя в полза на ищеца; 6/ съобщаване на длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство, като уведомлението следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договора за цесия.

С оглед на конкретните твърдения, доводи и оспорвания на страните на основание нормите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото като безспорни помежду им и поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: че между „******“ АД и ответника е бил подписан договор за паричен заем със соченото в исковата молба съдържание, както и че между последния и „****“ ЕООД е бил сключен договор за предоставяне на гаранция; че заетата сума е била реално предоставена в полза на ответника; че задълженията на последния по договора за паричен заем са били погасени чрез плащане от гаранта „****“ ЕООД, както и че регресните вземания на последното от кредитополучателя са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договор за цесия.

Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че тези правнорелевантни факти се установяват въз основа на приобщените като писмени доказателства и неоспорени от страните договор за паричен заем № *****/28.02.2022г., сключен между „******“ АД като заемодател и ответника У. С. като заемополучател, договор за предоставяне на гаранция № *****/28.02.2022г., разписка от 28.02.2022г., подписана и от името на „******“ АД, и от ответника, за сумата от 3000.00 лева, предмет на сключения помежду им договор за потребителски кредит, преводно нареждане от 05.12.2022г. за заплатена в полза на заемодателя от „****“ ЕООД сума в размер на 3******.15 лева с посочване в документа на номера на договора за кредит като основание на плащането, потвърждение от „****“ ЕООД за извършена цесия, както и пълномощно от същото в полза на цесионера „*****“ АД за уведомяване на длъжника по заемното правоотношение за извършеното прехвърляне на регресните вземания на платилия задълженията на заемателя по същото гарант, както и адресирано до ответника уведомление за извършеното прехвърляне.

Така, по силата на процесния договор за паричен заем № *****/28.02.2022г. „******“ АД е предоставило на У. Х. С. паричен заем в размер на 3000.00 лева, която сума същият се е задължил да върне съобразно инкорпорирания в писменото съглашение погасителен план на 18 двуседмични вноски от по 192.08 лева всяка, включващи главница- заетата сума, както и възнаградителна лихва, за която е уговорено да е в размер на 40 % годишно. Съгласно чл. 8 договора за кредит годишният процент на разходите по кредита възлиза на 47.98 %.

В чл. 4 от договора за потребителски кредит страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1/ две физически лица- поръчители, които да отговарят на посочени в съглашението конкретни условия; 2/ банкова гаранция с бенефициер- заемодателя; 3/ одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки.

В изпълнение на задължението си по така цитираната договорна клауза в деня на сключване на договора за паричен заем кредитополучателят У. С. е сключил с „****“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № *****/28.02.2022г., по силата на който дружеството в качеството си на гарант се е задължило да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „******“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на заемополучателя- потребител, възникнали от процесния договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по 3 договора за паричен заем: за връщане на заетата сума, за заплащане на възнаградителна лихва и на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, срещу което потребителят се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 2824.56 лева, платимо на вноски от по 156.92 лева всяка, дължими на падежа на вноските по процесния договор за паричен заем. В чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция страните са постигнали съгласие, че в случай че извършеното от потребителя месечно плащане е недостатъчно за погасяване на изискуемите вземания на заемодателя и на гаранта, с внесената сума с приоритет се погасяват задълженията към гаранта.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая процесните сделки- договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на гаранция, следва да бъдат разглеждани като единен източник на задълженията на потребителя (макар и формално да са обективирани в различни писмени документи, страни по тях да са различни дружества и да имат различен предмет), доколкото с оглед несъмнената икономическа и правна свързаност на дружеството- гарант и заемодателя (последният съгласно вписването в ТР е едноличен собственик на капитала на „****“ ЕООД), фактически вземанията и по двата договора възникват в правната сфера на „******“ АД.