Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1484 от 08.08.2023, Административен съд - Пловдив

Съд
Административен съд - Пловдив
Дело
Административно дело 1498/2023
Вид
Решение № 1484
Подписан
08.08.2023
Състав
ВЕЛИЧКА АТАНАСОВА ГЕОРГИЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 143, ал. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 35 и сл. · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 12 · Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (преработена)Текст от значение за ЕИП.
  • чл. 17, ал. 1 · Закон за висшето образование
  • чл.151, ал.5 · Закон за движението по пътищата
  • § 6, т. 46 · Закон за движението по пътищата

РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Административен съд Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№

1484/8.8.2023г.

Град

Пловдив, 08 август 2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН

СЪД ПЛОВДИВ, І отделение, ХІV състав, в открито заседание на пети юли през две хиляди двадесет и трета година в състав:

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА при секретаря НЕДЯЛКА ПЕТКОВА, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 1498 по описа на съда за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Дял Трети, Глава Десета, Раздел Първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка със Закона за движението по пътищата /ЗДвП/.

Образувано е по жалба на И.Т.М., с ЕГН

**********,*** чрез: адв. Ж.П., против отказ за издаване на СУМПС на началник сектор „Пътна полиция“, главен инспектор Й.М. при ОД на МВР – Пловдив, обективиран в писмо изх. № 103000- 12021/ 09.06.2023г.

В жалбата се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на оспорения акт и се иска отмяната му от съда. Счита, че са налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на § 6, т.46 ДР на ЗДвП, тъй като когато не е бил ангажиран с трудови задължения в Германия, винаги се е връщал в Република България, където са и личните му връзки. Моли съда да отмени постановения отказ на н-к сектор „Пътна полиция“ по заявление от 19.04.23г., и да му бъде издадено СУМПС. Представя писмени бележки. Претендират се разноски съгласно представен списък.

Ответникът – началник сектор

„Пътна полиция“ към ОД на МВР - гр. Пловдив в нарочно становище в придружително писмо от 03.07.2023 г. намира, че жалбоподателят не отговаря на условията на чл.151, ал.5 от ЗДвП за издаване на СУМПС, тъй като няма установено обичайно пребиваване на територията на Република България, предвид което моли жалбата да се остави без уважение.

Жалбата е подадена в рамките на установения за това преклузивен процесуален срок – жалбата е подадена на 09.06.2023 г. против отказът, обективиран в писмо от същата дата. В същото време в издаденият орказ, обективиран в процесното писмо не е посочено пред кой орган и какъв срок същото може да бъде обжалвано.

С писмо изх. № 103000- 12021/ 09.06.2023г. на началник сектор „Пътна полиция“, при ОД на МВР – Пловдив, /въз основа на Наредба №I-157/01.10.2002 г., непосочена в оспореното писмо/ на жалбоподателя М. отказано издаването на българско СУМПС с мотиви, че оспорващия не е установил обичайното си пребиваване в РБългария по смисъла на § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, тъй като не е пребивавал повече от 185 дни през последните дванадесет месеца.

С административната преписка са представени заверени заверени копия на: уведомително писмо-отговор до жалбоподателя УРИ № 103000-12021/09.06.2023 г. и от докладна записка от 08.06.2023 г.; заявление за издаване на СУМПС 13.04.2023 г.; декларация 13.04.2023г. относно обичайното пребиваване на лицето; удостоверение за здравословното състояние на водача от 12.04.2023 г.; приемо-предавателен протокол от 13.04.2023 г.; извлечение с данни за издаване на СУМПС от АИС от 13.04.2023 г.; обяснение на лицето от 19.04.2023 г.; уведомително писмо-отговор на ТП на НОИ - Пловдив от 04.05.2023 г. ведно с писмо с искане за предоставяне информация от ТП на НОИ – Пловдив; уведомително писмо-отговор на ТД на НАП – Пловдив от 28.04.2023 г., ведно с писмо с искане за предоставяне информация от ТД на НАП – Пловдив от 24.04.2023 г.; 2 бр. справки за пътуване на лица от АИС ГК – за лицето Н.Н.М. от 22.05.2023 г. и за лицето И.Т.М. от 29.06.2023 г.; справка за нарушител/водач.

От жалбоподателя се представя удостоверение за настоящ адрес от 10.04.2023 г., издадено от Община Първомай, лична карта, издадена на 06.08.2020 г., в която е посочен постоянен адрес:***, копие на жалба срещу мълчалив отказ за издаване на СУМПС с вх.№ 10124 от 12.05.2023 г., копие от обяснения от 19.04.2023 г.; удостоверение за родствени връзки и удостоверение за наследници на тъста на жалбоподателя, както и нотариален акт за закупен апартамент от последния през 2012 г.

По делото се изслуша свидетелят Й.К.К., зет на жалбоподателя. Посочва, че познава М. от 2010 г., а от 2017 г. има сключен брак с дъщеря му, имат и малко дете, на 3 години. Посочва, че през 2017 г. И. ***, но нямал собствено жилище.

Работел като такси. Причината да замине за чужбина била, за да работи и да направят собствено жилище. В с. Строево решили да строят къща. Заминали за чужбина, ипотекирали имот в гр. Първомай, който бил наследствен на съпругата на М.. Посочва, че И. работел в Словения, Австрия и последно в Германия. Понякога заминавала и съпругата му с него, но имала възрастна майка в гр. Първомай и трябвало да й се помага. Н.М. гледала майка си, помагала и на семейството на свидетеля. При възможност, тя също ходела в чужбина, когато имало работа и за нея. Посочва, че И. постоянно се връщал - отивал за няколко месеца, после се връщал, имали и доста работа по къщата. Посочва, че всяка година ходели и на почивки заедно. Твърди, че жалбоподателят 2-3 месеца работел и и се връщал при тах, в къщата, която построили и до момента било така. Постоянно се връщал и при съпругата си, при бабата в гр. Първомай. Съпругата му стояла тук, защото нямало постоянно работа за нея. Посочва, че в началото на април месец се върнал последно, окончателно.

Нямало повече да работи в чужбина, защото къщата била построена и не се изисквали големи финанси, които да налагат да пътува по 2-3 месеца навън. Посочва, че строили заедно строихме къщата. Свидетелят твърди, че има две фирми, собствен бизнес със съдружници. Къщата се финансирала общо - от него, от ипотеката и парите от чужбина, за това я завършили бързо. Посочва, че адресната регистрация на жалбоподателя е в гр. Първомай, не знае дали винаги е била там. В момента жалбоподателят търсел работа, имал регистрация в бюрото по труда, но с пътуването му било трудно. Св. можел да назначи М. при себе си, но последният нито можел да дойде, нито да свърши работа, тъй като всичко било свързано с шофьорската книжка. По този начин не можел да работи.

По отношение съответствие на оспорената заповед с материалноправните разпоредби и целта на закона, съдът намира следното:

Правото на ЕС допуска правна уредба на държава–членка, съгласно която последната може да откаже да издаде свидетелство за управление, когато въз основа на неоспорима информация е установено, че към момента на заявяването за издаване на свидетелството за управление, заявителят не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в чл. 7, § 1, б. "д" от Директива 2006/126/ЕО, а именно: когато са налице неоспорими доказателства, че някое от изискванията за придобиване на свидетелство за управление, заложено в посочената директива и в националното законодателство не е изпълнено, органът може да откаже издаването на свидетелство за управление и да откаже признаването на свидетелство за управление, издадено в държава–членка, която е допуснала пропуск за неговото издаване.

Изискването СУМПС да се издават от държавата членка по обичайното пребиваване на лицата, както и определението на понятието "обичайно пребиваване", са транспонирани в българското законодателство от разпоредбата на чл. 7, параграф 1, буква д), съответно от чл. 12 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2016 г. (Директива 2006/126/ЕО, Директивата).

Съгласно чл. 151, ал. 5 от ЗДвП,

СУМПС се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация или представят доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17, ал. 1 от ЗВО или в училище по ЗПУО, или в професионален колеж в страната не по-малко от 6 месеца.

Разпоредбата на § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, сочи съдържанието на понятието "обичайно пребиваване" – мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки – поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което следствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се смята за смяна на обичайно пребиваване (т. е. представянето на доказателства от лицето, че се обучава във висше училище по чл. 17, ал. 1 от ЗВО или в училище по ЗПУО, или в професионален колеж в страната не по-малко от 6 месеца ( чл. 151, ал. 5, предл. второ от ЗДвП) следва да се преценява във връзка с изискването за установяване на обичайно пребиваване конкретно за срок повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца, регламентирано в § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП).

Не се спори по делото, че лицето е работило извън страната и за периода от една година преди заявеното подновяване на СУМПС – 13.04.2022 г. – 13.04.2023 г. не е поискало подновяване на СУМПС, изтекло на 05.04.2022 г., от държавата, където е пребивавало през по-голямата част от времето.

Освен изискването лицето да е живяло повече от 185 дни през последните 12 месеца на територията на страната поради лични и/или трудови връзки, разпоредбите на чл. 12 от Директивата, респективно § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, визират и друга хипотеза, в изпълнение на един от основните европейски принципи за свободно движение на хора и свобода на избор при упражняване правото на труд – изрично е регламентирано, че ако трудовите връзки на лицето са на различно място от личните му връзки, и вследствие на това лицето последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, за място на обичайно пребиваване се счита мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там.

Т. е. с нормата е даден приоритет на личните връзки, тъй като те сочат тясна обвързаност на лицето с мястото където живее. За да приеме, че обичайното местопребиваване на жалбоподателя не е в Република България, административният орган се е позовал на събрани към преписката доказателства, без да са посочени изрично, измежду които вероятно е и представената справка от 22.05.2023 г. за пътуванията на съпругата на молителя. Справката на жалбоподателя е с дата 29.06.2023 г., т.е. доста време, след като е бил постановен процесният отказ, обективиран в писмо от 09.06.2023 г. Въз основа на тези доказателства органът е посочил, че общият престой в РБългария е по-малко от 185 дни. Пренебрегнати са твърденията на оспорващия, дадени в обясненията му, че работи като международен шофьор и се връща в България, че свидетелството му е издадено в РБългария, че обичайното му и постоянно местоживеене и регистрация са в България, както и че личните му връзки с близките хора са тук и че редовно се връща в Република България при деца и внуци. Не е правен опит да се установи верността на последните обстоятелства, въпреки че те са от значение за установяване на предпоставките по § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП, респ. не е извършена цялостна проверка съгласно чл. 35 и сл. от АПК.

В тази връзка съдът дава вяра на твърденията на св. К., чиито показания кореспондират със събраните по делото доказателства относно връщането на лицето през определени периоди от годината, като посочва и основанията за това, както и обстоятелството, че съпругата на жалбоподателя си е била по-често в РБългария, тъй като не винаги за нея се намирало работа в Германия. Освен това от представените справки за пътуване на лицата И.М. и съпругата му става ясно, че през 2022 г. съпругата на жалбоподателя е имала поне шест влизания и излизания в/ от страната, а жалбоподателят – поне четири, което пък е оправдано с оглед ангажиментите на лицето, което посочва, че е работело в чужбина през този период. Всеизвестно е, че посочените справки за пътуванията на българските граждани извън границата на РБългария не са изчерпателни, когато се касае за напускане пределите на държавата в рамките на ЕС.