Определение № 1308 от 07.05.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1308 гр. София, 07.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно частно гражданско дело № 20261800500522 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1 ГПК.

С определение № 94 от 13.02.2026 г. по гр. д. № 752/2025 г. по описа на РС – Ихтиман е оставено без уважение искането на ищеца Л. Л. Л. за отвод на съдията-докладчик по делото, оставено е без уважение и искането на ищеца а спиране на производството по делото, върната е исковата му молба за делба и е прекратено производството по делото.

Определението е обжалвано от ищеца Л. Л. Л. с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му, отстраняване на съдията-докладчик по делото и изпращане на делото за съединяване с гр. д. № 52457/2025 г. по описа на РС – София, както и продължаване на срока за вписване на исковата молба с 2 месеца или спиране на производството по делото за 4 месеца.

За да върне исковата молба и да прекрати производството по делото, първоинстанционният съд е приел

, че не са изпълнени дадените от съда указания за вписване на исковата молба. Приел също, че не е налице което и да било основание по чл.

22, ал. 1 ГПК за отвод на съдията-докладчик, както и че не са налице основания за спиране на производството по делото.

Въззивният съд, след запознаване с материалите по първоинстанционното производство и преценка на доводите на жалбоподателя, намира следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е процесуално недопустима в частта срещу определението в частта, в която е оставено без уважение искането на Л. Л. Л. за отвод на съдията-докладчик по делото.

Частната жалба е недопустима в горепосочената част, тъй като определението в частта, в 1 която съдията-докладчик се е произнесъл по искането за отвод, не подлежи на обжалване.

Това е така, тъй като упражняването на предвиденото в процесуалния закон правомощие на всеки съдия да прецени налице ли са визираните в чл. 22 ГПК основания за отвод принципно е личен акт. В още по-голяма степен упражняването на това правомощие е строго личен акт, когато основанието за отвод е чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, което очевидно в случая визира жалбоподателят /доколкото по делото не се твърди, че по отношение на съдията е налице някое от обективно съществуващите и съответно проверими обстоятелства, изброени в чл.

22, ал. 1, т. 1 – т. 5 ГПК, даващи основания за съмнение в пристрастност/. Поради този строго личен характер на правомощието за преценка налице ли е основание по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдията-докладчик това правомощие не може да бъде иззето от другиго, вкл. и от съдебен състав на висшестояща инстанция. Поради това и законодателят не е предвидил обжалваемост на акта на съответния съдия, с който той се е произнесъл по искането за отвод, независимо дали същото е уважено или отхвърлено. В този смисъл неправилно в обжалваното определение е указано, че същото подлежи на обжалване изцяло, т. е. и в частта досежно произнасянето по искането за отвод.

С оглед изложеното частната жалба в горепосочената част следва да бъде оставена без разглеждане.

Частната жалба е процесуално недопустима и в частта срещу определението в частта, в която е оставено без уважение искането на Л. Л. Л. за спиране на производството по делото.

Частната жалба е недопустима в горепосочената част, тъй като определението в частта, в която е оставено без уважение искането на Л. Л. Л. за спиране на производството по делото не подлежи на обжалване. Това е така, тъй като съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК на обжалване подлежат определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото и определенията, за които обжалването е изрично предвидено в закона. Определение, с което се отказва спиране на производството по делото, не е преграждащо за неговото развитие, същевременно за такова определение не е изрично предвидена в закона възможността да бъде обжалвано. В този смисъл неправилно в обжалваното определение е указано, че същото подлежи на обжалване изцяло, т. е. и в частта досежно отказа да се спре производството по делото.

С оглед изложеното частната жалба в горепосочената част следва да бъде оставена без разглеждане.

Частната жалба е процесуално допустима в частта срещу определението в частта, в която е върната исковата молба и производството по делото е прекратено, а разгледана по същество е основателна, по следните съображения:

Въззивният съд намира, че пропускането на срока за вписване на исковата молба не се дължи на процесуалното бездействие на страната, а на липсата на дължимото съдействие от страна на съда и на липсата на изпълнение на задължения на съда в съответствие с принципа за служебното начало, поради което неправилно е приложена последицата на чл.

129, ал. 3 ГПК.

2

С разпореждане от 10.12.2025 г. по делото първоинстанционният съд е дал указания на ищеца в едноседмичен срок да впише исковата молба и уточняващите такива.

Разпореждането е съобщено на ищеца на 07.01.2026 г., съответно срокът за изпълнение на указанията е изтичал на 14.01.2026 г. С идентични молби от 13.01.2026 г. и 16.01.2026 г. ищецът е поискал продължаване на срока с три седмици, като е представил медицински документи за здравословен проблем. С определение от 14.01.2026 г., постановено преди постъпването на втората молба, съдът е продължил срока, но не с три, а с една седмица, въпреки липсата на процесуална пречка да го продължи с исканата продължителност, доколкото процесуалният закон не въвежда ограничение за максимална продължителност на новия срок, а само за минимална такава, съответно тази продължителност се преценява в зависимост от конкретните факти, а в случая е следвало да бъдат взети предвид обстоятелствата, че ищецът е на 74 години, живее в гр. София, делото е висящо пред РС – Ихтиман, а исковата молба следва да бъде вписана в СВп при РС – Самоков, като в зимни условия пътуванията до гр. Ихтиман и гр. Самоков не са безпроблемни за човек на възрастта на ищеца, освен това той е представил доказателства за влошено здравословно състояние.

Освен това още с молба от 07.01.2026 г. ищецът е поискал да му се изпратят на електронната поща исковата молба и уточняващите молби, за да ги представи за вписване. Въпреки че ищецът е посочил в молбата с каква цел иска тези документи, първоинстанционният съд е разпоредил същите да бъдат изпратени, но не е указал на ищеца, че за вписването им е необходимо ищецът да се снабди с официално заверени преписи от същите.

С молба, постъпила в съда на 21.01.2026 г. по електронна поща /т. е. в последния ден от продължения срок/, но с поставен вх. № регистратурата на съда с дата 28.01.2026 г., ищецът е изпратил нов медицински документ за влошено здравословно състояние и е поискал продължаване на срока с 20 дни.

С определение от 28.01.2026 г. съдът е продължил срока с една седмица, като е указал, че новият срок тече от изтичането на стария. Старият срок е изтичащ на 21.01.2026 г.

/погрешно в обжалваното определение е прието, че е изтекъл на 22.01.2026 г., но това е ирелевантно/. Действително чл. 63, ал. 2 ГПК предвижда, че продължаването на срока тече от изтичането на първоначалния срок, но това правило намира приложение, когато съдът се е произнесъл по молбата за продължаване на срока своевременно, т. е. не по-късно от последния ден от срока, доколкото се предполага, че молбата за продължаване на срока е подадена най-късно в последния ден от срока /в противен случай би била оставена без уважение/. Само в този случай би се изпълнила целта на института на продължаването на срока. В случая това не е сторено и вместо това е постановено определението на 28.01.2026 г., с което срокът е продължен, считано от 21.01.2026 г., т. е. към момента на произнасяне самият продължен срок вече е бил изтичащ в същия ден /тъй като при правилно изчисляване на сроковете 28.01.2026 г. е последният ден от продължения срок, считано от 21.01.2026 г./.

С молба от 27.01.2026 г., т. е подадена в рамките дори на неправилно определения продължен срок, ищецът е поискал заверени преписи от документите, които е указано от съда да бъдат вписани. По тази молба съдът е разпоредил с разпореждане от 28.01.2026 г. да 3 се издадат исканите преписи, след като ищецът ги конкретизира. Това указание е неправилно, тъй като за съда е ясно от кои документи се искат заверени преписи, тъй като самият той е указал, че следва да бъдат вписани исковата молба и посочените в разпореждането от 10.12.025 г. уточняващи молби. С молба от 28.01.2026 г. ищецът повторно е поискал да му се издадат заверените преписи, като с ново разпореждане от 28.01.2026 г. е указано, че преписите ще бъдат издадени, след като ищецът ги конкретизира.

След електронна кореспонденция, в рамките на която с електронни писма от 28.01.2026 г. и 29.01.2026 г. ищецът се е интересувал кога ще бъдат издадени преписите, с разпореждане от 29.01.2026 г. съдът е указал ищецът да уточни искането си. Последвало е ново искане от ищеца за изпращане на документите по електронен път, по което съдът се е произнесъл с констатация, че документите са изпратени на два пъти по електронен път, като отново не е указал на ищеца, че за вписването им е необходимо ищецът да се снабди с официално заверени преписи от същите, нито е разпоредил надлежното издаване на заверените преписи, необходими за вписването, въпреки че за съда е било напълно ясно кои са тези документи.

На 09.02.2026 г. е постъпила молба от ищеца, с която уведомява съда, че преди около две седмици е изпратил на СВп при РС – Самоков за вписване на исковата молба и уточняващите молби, но тъй като не са вписани /поради непредставяне на заверени преписи/, е поискал продължаване на срока за вписване с две седмици.

На 13.02.2026 г. е постановено обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането на ищеца за отвод на съдията-докладчик по делото, оставено е без уважение и искането на ищеца за спиране на производството по делото, върната е исковата му молба за делба и е прекратено производството по делото, но същевременно е разпоредено да се предоставят на ищеца заверени преписи от исковата молба и уточняващите молби след внасяне на държавна такса за това.

Към момента, видно от материалите по делото, исковата молба е вписана, като това очевидно се дължи на издадените въз основа на определението от 13.02.2026 г. заверени преписи.

Видно е от гореизложеното, че пропускането на срока за вписване на исковата молба не се дължи на процесуалното бездействие на ищеца, а на липсата на дължимото съгласно чл. 7, ал. 1 ГПК съдействие от страна на съда и на неизвършване своевременно от него служебно на съответното процесуално действие /снабдяване на ищеца със заверени преписи от подлежащите на вписване актове, което е следвало да бъде разпоредено още с разпореждането, с което са дадени указанията за вписване/.

С оглед изложеното определението следва да бъде отменено в частта, в която е върната исковата молба на Л. Л. Л. и е прекратено производството по гр. д. № 752/2025 г. по описа на РС – Ихтиман, като делото следва да се върне на РС – Ихтиман за продължаване на съдопроизводствените действия.

В частта от жалбата, съдържаща искане за изпращане на гр. д. № 752/2025 г. по описа на РС – Ихтиман на РС – София за съединяването му с гр. д. № 52457/2025 г. по описа на РС – 4

София съдът не дължи произнасяне, тъй като искането е абсолютно неконкретизирано. Само за яснота на жалбоподателя следва да се отбележи, че чл. 213 ГПК е приложим само за дела, които са висящи в един и същи съд. Относно дела, висящи в различни съдилища, за които се твърди, че имат връзка помежду си, правилото на чл. 213 ГПК за съединяването им в едно производство не намира приложение, а в зависимост от твърдяната връзка между делата се прави преценка дали е налице връзка не преюдициалност /в който случай се пристъпва към спиране на производството по делото, правилното решаване на което е обусловено от изхода на преюдициалното дело, до приключване на последното/ или е налице идентичност на двете дела /при което се пристъпва към прекратяване на по-късно заведеното дело/, или е налице основание за препращане на делото на друг съд с оглед правилата за местната подсъдност /тази, за която съдът следи служебно или тази, за която се следи по отвод на насрещната страна/. В случая жалбоподателят по никакъв начин не е изяснил каква е връзката между двете дела гр. д. № 752/2025 г. по описа на РС – Ихтиман и гр. д. № 52457/2025 г. по описа на РС – София, а не е ангажирал и доказателства за висящността на гр. д. № 52457/2025 г. по описа на РС – София.