Определение № 2774 от 30.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2774 гр. София, 30.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20248002103754 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ю. срещу решение № 530 от 02.05.2024 г. по в.гр.д.№ 2337 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, ГК, VII въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 260731 от 19.05.2023 г. по гр.д.№ 4114 от 2018 г. на Софийския градски съд, I ГО, 5 състав в частта му, с която е уважен предявеният от И. Т. П. срещу К. Д. Ю. иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот:апартамент № 11, находящ се в [населено място], район „К. с.“, [улица] /бивша [улица]/, ет.4, /трета площадка на стълбището/, със застроена площ от 72,50 кв.м., състоящ се от входно антре, вестибюл, две стаи, кухня, баня с тоалетна, килер, балкон, ведно с прилежащите му таванско помещение № 11 с площ от 13 кв.м. и избено помещение № 11 с площ от 7 кв.м. и 1980/27815 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата.

В жалбата се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1

1. За да приложи чл.147, т.1 ГПК, трябва ли съдът да изследва причините за невъзможността за несвоевременно узнаване, посочване и представяне на твърдение или доказателство, или ги допуска директно ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 125 от 01.10.2018 г. по гр.д.№ 3530 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 168 от 11.04.2012 г. по гр.д.№ 844 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решене № 131 от 09.04.2014 г. по гр.д.№ 6193 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60 от 10.04.2013 г. по гр.д.№ 896 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 182 от 19.08.2013 г. по гр.д.№ 939 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д.№ 896 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Може ли да се счита за новоузнато /новооткрито/ по смисъла на чл.147 ГПК доказателство, ако представляващата го страна е низходяща на лице, което е било страна в производството, в което това доказателство е било съставено и е имало качеството на процесуален субституент на страната, представяща новооткритото доказателство, като и двете лица са представлявани от един и същ процесуален представител ? По този въпрос се твърди основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. С оглед на останалите обстоятелства по делото, може ли да се приеме, че едно лице е владелец на недвижим имот, ако в различни части на един и същи документ веднъж е заявило, че е ползвател на същия, а след това е заявило, че е владелец ? По този въпрос също се твърди основанието на чл.280, ал.1 т.3 ГПК.

В писмен отговор от 16.09.2024 г. ответницата по жалбата И. Т. П. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

2

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от И. Т. П. срещу К. Д. Ю. ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на процесния имот. Съдът е достигнал до този извод въз основа на приетите по делото писмени доказателства /нотариални актове и решения по гр.д.№ 4069 от 2008 г. на СГС и по гр.д.№ 7330 от 2014 г. на СГС/, от които се установява следното: Ответницата К. Д. Ю. е била изключителен собственик на процесния апартамент до 26.09.1979 г., когато с нотариален акт № 99 от 1979 г. е дарила по 1/4 ид.ч. от него на двете си деца: сина си Е. Л. Ю. и дъщеря си Р. Л. Ю.. По силата на съдебна спогодба от 11.12.1979 г., сключена по гр.д.№ 15269 от 1979 г. на Софийския районен съд, ГК, 38 състав, апартаментът е останал съсобствен само между Е. Ю. и Р. Ю., които са се задължили да заплатят на К. Ю. съответна сума за уравнение на дела й. По силата на нотариален акт за замяна № 23 от 17.07.1997 г. апартаментът е придобит изцяло от Е. Л. Ю. и съпругата му А. Б. А.. С нотариален акт № 2 от 22.01.2007 г. Е. Ю. и А. А. са продали апартамента на Д. Д. М.. С нотариален акт № 10 от 25.11.2011 г. Д. М. е продал процесния апартамент на И. К. И., която от своя страна с нотариален акт № 93 от 30.12.2014 г. го е дарила на ищцата и нейна дъщеря И. Т. П., като си е запазила правото на ползване върху апартамента.

След прехвърляне на правото на собственост на Д. М., А. Б. Ю. е предявила срещу Д. Д. М. и Е. Л. Ю. иск по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД за прогласяване за нищожен на договора за продажба по нотариален акт № 2 от 22.01.2007 г. По тази искова молба е било образувано гр.д.№ 4069 от 2008 г. на СГС, което е приключило на 09.05.2014 г. с влязло в сила решение за отхвърляне на иска.

След влизане в сила на това решение А. Б. Ю., Л. Е. Ю. и А. Е. Ю. /последните двама наследници по закон на починалия през 2012 г. Е. Ю./ са предявили срещу Д. Д. М. и И. К. И. искове с правно основание чл.472 във връзка с чл.474, ал.4 ГПК /отм./ и евентуални искове по чл.472 във връзка с чл.475, ал.1, изр.1 ГПК /отм./ за установяване на нищожност на нотариалното удостоверяване в нотариален акт № 2 от 22.01.2007 г., респ. нищожност на продажбата по този нотариален акт, както и иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК. По тези искове е образувано гр.д.№ 7330 от 2014 г. на СГС, което е приключило на 03.11.2017 г. с влязло в сила решение за отхвърляне на исковете.

По направеното от ответницата възражение за придобиване на имота на основание давностно владение, осъществявано през периода от 11.12.1979 г. до 17.12.2017 г., въззивният съд е приел следното: Тъй като констативният 3 нотариален акт за собственост на ответницата № 185 от 15.12.2017 г. е оспорен от ищцата, която разполага с нотариален акт за собственост от 2014 г., в тежест на ответницата е да установи посоченото в нотариалния акт от 15.12.2017 г. придобивно основание- давностно владение. След като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че ответницата не е доказала да е упражнявала владение върху процесния имот в продължение на изискуемия съгласно чл.79, ал.1 ЗС деветгодишен срок.

Действително и след съдебната спогодба от 11.12.1979 г. /по силата на която имотът от съсобствен между ответницата К. Ю. и двете й деца Е. Ю. и Р. Ю. е станал собственост само на децата й/ ответницата е останала да живее в процесния апартамент заедно с децата си, а след като дъщеря й се омъжиласъс сина си и неговото семейство. Тя обаче е била държател, а не владелец на имота, тъй като е била допусната да го ползва от собствениците му- нейни деца и заедно с тях. Според съда, извършените от ответницата ремонти и подобряване на имота /за които свидетелствали св.Б. А. и П. П./ не представлявали надлежно манифестирана трансформация на упражняваното държане във владение. При съобразяване на факта, че тези ремонти са извършвани в период, в който ответницата е живяла в имота заедно със собствениците му /нейните деца Е. Ю. и Р. Ю., а след 1997 г.- нейният син Е.

Ю. и снаха й А. А./, тези действия на ответницата следвало да се приемат само като действия по поддръжка на имота, ненадхвърлящи нуждите на обикновеното ползване.

Според съда, доказателство, че до 10.11.2014 г. ответницата не се е считала за собственик и не е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение да го свои /не е била владелец/, била подадената от нея молба вх.№ 17505 от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, в която е заявила, че процесният имот винаги се е владял от А. Ю. /нейна снаха/, Л. Е. Ю. и А. Е.

Ю. /нейни внуци, деца на А. Ю. и починалия й син Е. Ю./ като собственици, а от нея самата- в качеството й на ползвател.

За неоснователен е приет съдържащият се във въззивната жалба довод, че тази молба не следва да се взема предвид при решаване на спора, тъй като приемането й от първоинстанционния съд като доказателство по делото, след настъпила преклузия, представлява съществено процесуално нарушение на съда. Според въззивният съд, по делото нямало събрани доказателства, които да обуславят извод, че ищцата е можела в по-ранен момент да узнае за наличието на това доказателство и да го представи по делото. Като е взел предвид, че ищцата не е била страна по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС, 128 състав, по което се намира молбата от 10.11.2014 г. /страна по това дело е била 4 нейната майка И. И., макар, според съда, да е представлявана от същия процесуален представител, който е упълномощен и от ищцата по настоящото дело- адв.Г./, съдът е приел, че обстоятелството, че процесуалният представител на ищцата е имал знание за молбата от 10.11.2014 г., не следвало да се тълкува като индиция за знание и на ищцата. Тя е самостоятелен правен субект и не може да се идентифицира с нейния пълномощник. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение на чл.147 ГПК с приемането на горепосочената молба като доказателство по делото след първото по делото заседание.

В обобщение въззивният съд е приел, че ответницата не е доказала посоченото в констативния й нотариален акт от 2017 г. придобивно основание.

С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси, поради следното:

1. По първия поставен въпрос /За да приложи чл.147, т.1 ГПК, трябва ли съдът да изследва причините за невъзможността за несвоевременно узнаване, посочване и представяне на твърдение или доказателство, или ги допуска директно ?/ няма противоречие на обжалваното решение с посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика на ВКС представените от ищцата с молбата й от 02.02.2021 г. писмени доказателства /включително молбата от 10.11.2014 г. по гр.д.№ 61319 от 2014 г. на СРС/ са допуснати като доказателства по делото мотивирано- с определение № 276563 от 10.12.2021 г., в което първоинстанционният съд е посочил защо счита, че правото на ищцата И. П. да представи тези доказателства не е преклудирано /защо счита, че за нея това са нови доказателства по смисъла на чл.147, т.1 ГПК, които не е могла да узнае, да посочи и да представи по-рано/. В съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, след приемане на тези доказателства съдът е дал възможност на насрещната страна да вземе становище по тях и евентуално да ангажира доказателства /видно от протокола от съдебно заседание от 23.02.2022 г., в това съдебно заседание, след като е приел новите доказателства, включително молбата от 10.11.2014 г., съдът е дал 20-дневен срок на ответницата К. Ю. да се запознае с тези нови доказателства и да изрази становище/. Мотиви защо правото на ищцата да представи горепосочените нови доказателства не е преклудирано първоинстанционнният съд е изложил още веднъж и в решението си. Във въззивното решение също са изложени подробни мотиви защо въззивният съд счита за неоснователен съдържащия се във въззивната жалба довод за 5 допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл.147 ГПК при приемане на писмените документи към молбата на ищцата от 02.02.2021 г.

Разпечатката съдържа 32 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3d24fc28-da6b-468f-b131-ae69a9c371a3