Определение № 22920 от 17.11.2025, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 12194/2025
- Вид
- Определение № 22920
- Подписан
- 17.11.2025
- В сила
- 17.11.2025
- Състав
- Валерия Банкова, Йоана Красимирова Кацарска, Петър Иванов Минчев
Цитирани разпоредби
- чл.274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.414 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.420 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 420, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.420, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 420, ал. 2 т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.420, ал.2, т.2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.420, ал.2, т.2 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.420, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.50 · Закон за данъците върху доходите на физическите лица
- чл. 180 и 181 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 180 и 181 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 1, ал. 2 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 22 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл. 39 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- § 1, т. 20 · Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители
- чл.47, ал.2 · Закон за международния търговски арбитраж
- чл. 3, ал. 2 · Закон за счетоводството
- чл. 53 · Търговски закон
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 22920 гр. София, 17.11.2025 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-К, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Валерия Банкова
Членове:
Петър Ив. Минчев
Йоана Кр. Кацарска като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно частно гражданско дело № 20251100512194 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.420, ал.3 от ГПК вр. чл.274 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба на Г.Й.Б., ЕГН ********** срещу определение №39390 от 23.09.2025г. по ч.г.д. №22951/2025г. на СРС, 126 с-в, с което заповедният съд е отказал спиране на изпълнението на издадената по делото заповед за незабавно изпълнение, издадена срещу жалбоподателя – длъжник в заповедното производство. Длъжникът поддържа, че вземанията, за които е била издадена ЗНИ, произтичат от договор за кредит, сключен с потребител, който съдържа неравноправни и поради това нищожни клаузи, както и че е заплатил поне 90% от кредита, поради което твърди да са налице предпоставките за спиране на изпълнението по чл.420, ал.2, т.2 и 3 от ГПК.
Ответникът по частната жалба и заявител в заповедното производство „СиЕйч (Люксембург)“ САРЛ, частно дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно законите на херцогство Люксембург, със седалище в Люксембург, чрез търговския пълномощник „ЛЕНО кредит сървисес“ ЕООД, ЕИК 207821656, взема становище за неоснователност на същата.
От фактическа страна, по делото се установява следното:
Производството пред СРС е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от „СиЕйч (Люксембург)“ САРЛ, частно дружество с ограничена отговорност, учредено и съществуващо съгласно законите на херцогство Люксембург, със седалище в Люксембург, чрез търговския пълномощник „ЛЕНО кредит сървисес“ ЕООД, ЕИК 207821656 срещу ЕТ „Г. и И. – Г. Б.“, като заемополучател за сумата от 9 001,21 евро – падежирали възнаградителни лихви по Договор за Бизнес кредит с клиентски № 6702/18.06.2020 г. с нотариална заверка на подписите, сключен с „ЛЕНО“ АД, вземането по който е прехвърлено с договор за цесия от 19.11.2024г. с нот. заверка на подписите, сключен между „ЛЕНО“ АД и 1 заявителя. Договорът е обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 175, том II, рег. № 4541, нот. д. № 342 от 2020 г. на нотариус М.И. с рег. № 260 на НК, район на действие – Районен съд – гр. София, като ипотекираният имот е предоставен за обезпечение на заемната сума.
На 24.06.2025г. СРС, 126 състав е издал заповед за незабавно изпълнение за процесната сума. ПДИ е връчена на длъжника на 25.07.2025г., като в срока за това по делото е постъпило възражение по чл.414 от ГПК, съдържащо и молба за спиране на изпълнението по чл.420 от ГПК.
Последната е оставена без уважение от заповедния съд с Определение №39390 от 23.09.2025г., срещу което е постъпила частната жалба, предмет на настоящото производство.
От ангажираните по делото доказателства се установява също така, че за периода 2020 – 2024г. длъжникът не е подавал годишна данъчна декларация по чл.50 от ЗДДФЛ.
Жалбоподателят се позовава на относима според него съдебна практика, а именно Решение № 57 от 17.05.2024 година на ВКС, I ТО по т.д. № 2418 по описа за 2022г. В решението на ВКС, при сходна на настоящата фактическа обстановка – сключен договор за бизнес кредит с ЕТ, кредитор по който е същото лице – „ЛЕНО“ АД, е прието, че не се установява преди или след вписването като ЕТ, от лицето да е извършвана търговска дейност, да е образувано търговско предприятие, за което да е водено счетоводство, съгласно изискванията на чл. 53 от ТЗ и чл. 3, ал. 2 от ЗСч, да са извършвани действия по данъчна регистрация или отчетност по реда на ЗДДФЛ, ЗДДС или друг данъчен закон. По партидата ЕТ липсват други вписвания, обявявания и заличавания, включително обявяване на годишни финансови отчети. При тези установени фактически обстоятелства, ВКС е приел, че се касае за кредит за недвижим имот на потребител по смисъла на чл. 1, ал. 2 и чл. 22 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП). Посочил е, че процесният договорът е за предоставянето на заем, задълженията по който са били обезпечени с ипотека и при сключването му касаторът – заемополучател е действал извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност (§ 1, т. 20 от допълнителните разпоредби на ЗКНИП).
Регистрацията му като едноличен търговец е била единствено с оглед сключването на договора за заем с конкретното му съдържание, но този договор не е бил част от търговска дейност - за нейните нужди и цели.
Въпреки посоченото при сключване на договора търговско качество, страната не е действала като търговец, а общото изявление на страните, че се касае за целево кредитиране за оборотни средства е било привидно (симулативно). С тези мотиви и като е констатирал, че сключеният договор за заем не отговаря на императивните изисквания на ЗКНИП, ВКС е приел същия за нищожен и е посочил, че в този случай потребителят дължи връщане единствено на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита (чл. 39 от ЗКНИП).
При така изложеното, въззивният съд намира следното:
2
Съгласно чл. 420, ал. 1 ГПК, възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 9, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД. Обезпечението е в размер на една трета от вземането, когато длъжникът е потребител. Ал. 2 на чл. 420 от ГПК допуска спирането на изпълнението и без да е представено обезпечение на кредитора, когато са налични две предпоставки - да е направено искане за спиране на изпълнението на заповедта и да са представени писмени доказателства, че вземането не се дължи или че вземането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен от потребител, или че размерът на вземането по договор с потребител е неправилно изчислен.
Следва да се обърне внимание на факта, че след изменение на нормата, обнародвано в бр.86 от 2017г. е отпаднало изискването доказателствата да са "убедителни" каквато беше старата редакция на чл. 420 ГПК. Следователно, достатъчно е представянето на доказателства, които разколебават твърдението на ищеца за наличие на изпълняемо право в първата хипотеза на чл. 420, ал. 2 т. 1 ГПК; допускат възможността да се направи обосновано предположение за наличие на неравноправна клауза, без да е необходимо доказателствата да налагат такъв извод във втората хипотеза(чл. 420, ал. 2, т. 2 ГПК), респ. допускат обосновано предположение за наличие на неправилно изчисление на вземането по потребителски договор в третата хипотеза (чл. 420, ал. 2, т. 3 ГПК).
Воден от горното разбиране, съдът намира, че определението на СРС е неправилно.
На първо място, длъжникът се позовава на втората хипотеза на чл.420, ал.2 от ГПК – съществуваща вероятност вземането да произтича от неравноправна клауза в потребителски договор. Въззивният съд намира, че е налице възможността да се направи такова обосновано предположение. Извън цитираната от жалбоподателя съдебна практика, която действително касае сходен казус, на съда е служебно известно и Решение №175/25.10.2024г. на ВКС, 2-ро Търговско отделение, 2-ри с-в по ктд №1627/2023г., с което е прогласено за нищожно на осн. чл.47, ал.2 от ЗМТА арбитражно решение на АС при Асоциация Български арбитражен съд, с което лично и в качеството си на ЕТ страната – кредитополучател е осъдена да заплати на кредитора - ЛЕНО АД сума по договор за „бизнес кредит“. От мотивите на решението е видно, че ВКС е приел спорът за неарбитрируем, т.к. процесният договор е сключен с потребител. В същия смисъл Решение №217/19.12.2024 по дело №73/2024г. на ВКС, II ТО, Решение №98/07.04.2025 по дело №2180/2024г. на ВКС, II ТО и др., а Решение №57/17.05.2024 по дело №2418/2022г. на ВКС, I ТО е в смисъла на решението, на което се позовава длъжника в частната жалба.
От фактическа страна, по настоящото дело се установява, че регистрацията на Г.Б. като ЕТ е извършена на 08.06.2020г., също непосредствено преди сключването на договора за „бизнес кредит“. В търговския регистър липсват други вписвания, обявявания и заличавания, включително обявяване на годишни финансови отчети. От ангажираните писмени доказателства е видно и че лицето не е подавало данъчни декларации 3 в периода след сключването на договора за кредит. Ето защо, и с оглед възприетото в цитираната по-горе съдебна практика, въззивният съд намира, че може да се направи обосновано предположение, че сключването на договора за кредит с лицето в неговото търговско качество е симулативно и в действителност се касае за договор, сключен с потребител, в който случай договорът следва да отговаря на императивните изисквания на закона за съдържание, поради което в бъдещото исково производство между страните може да бъде прогласен за нищожен на осн. чл. 39 от ЗКНИП. В този случай, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи възнаградителни лихви. Посоченото е напълно достатъчно в производството по чл.420 от ГПК, където, както съдът отбеляза по-горе, липсва необходимост от категоричност на писмените доказателства, а е достатъчно от същите да може да се допусне, че вземането се основава на неравноправни клаузи в потребителски договор.Искането на длъжника за спиране на изпълнението е основателно и следва да бъде уважено. При този извод, разглеждането на аргументите на жалбоподателя, относими към позоваването на чл.420, ал.2, т. 3 от ГПК, е безпредметно.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение №39390 от 23.09.2025г. по ч.г.д. №22951/2025г. на СРС, 126 с-в СПИРА принудителното изпълнение по издадената Заповед за изпълнение № 18352 от 24.06.2025 г. на СРС, 126 с-в по ч.г.д. №22951/2025г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4