Решение № 2295 от 22.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2295 гр. Пловдив, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330112219 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК 121830616 против Д. П. Р., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.

1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11 и чл. 33 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 14.06.2012 г. между ответника и „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /чийто правоприемник след вливане е ищецът/ бил сключен договор за кредит „Експресо“ № ......, с предоставена сума от 3140 лева, платима ведно с договорна лихва до 16.06.2017 г.

Въпреки настъпване на падежа, останали неплатени следните суми: 2424,15 лева – главница; 1643,40 лева – договорна лихва за периода 15.11.2013 г. – 15.06.2017 г.; 903,66 лева – обезщетение за забава за периода 16.06.2017 г. – 16.02.2021 г.

За тях ищецът се снабдил със заповед по чл. 417 ГПК № 1774/18.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2996/21 г . на ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове в срока по чл. 415 ГПК. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда до окончателното погасяване.

Претендира разноските в двете производства.

1

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор и допълнение, с които оспорва исковете. Възразява за изтекла погасителна давност. Твърди неравноправност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, поради предвидена възможност за едностранна промяна от банката на лихвения процент, при което било налице и противоречие с добрите нрави. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта:

Видно от приложеното ч. гр. д., вземанията по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

По същество:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: на 14.06.2012 г. между ответника и „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /чийто правоприемник след вливане е ищецът/ е подписан договор за кредит „Експресо“ № ....., с предоставена сума от 3140 лева, която е усвоена /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 8322/15.10.2021 г. – л.44-45/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите по делото писмени доказателства.

С договора за кредит е предоставена сумата от 3140 лева, при дължимост на договорна лихва от 10,87 % фиксиран процент, формиран от БЛП за лева, увеличен с надбавка от 4,92 пункта на година, със срок на погасяване – 15.06.2017 г., с конкретно уговорени месечни вноски и посочен падеж.

Според заключението на ССЕ, което се кредитира като ясно, компетентно изготвено и неоспорено от страните, кредитът е предоставен и усвоен, има извършени плащания, като е посочено от кой момент същите се преустановяват от потребителя, при което остават неплатени суми.

Ищецът претендира сумата от 2424,15 лева – неплатена главница, която съвпада с установената от ВЛ. Искът за главница е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица.

Относно възражението за давност – за това вземане, същото е неоснователно.

Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който 2 вземането е станало изискуемо. Вземането за главница по кредита е изискуемо на краен падеж – 15.06.2017 г. Приложима е 5-годишната погасителна давност, съгласно чл. 110 ЗЗД.

Главното вземане не е периодично и не се прилага кратката давност. При договора за кредит е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, това н е превръща тези вноски в периодични. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания. Разсрочването на цената на вноски не му придава характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Касае се за едно механично сумиране на единни задължения, което не променя характера им и не ги прави периодични.

Това становище е застъпено в трайната съдебна практика - Решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/2010 г., ІV г.о., ВКС; Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д.№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ВКС; Решение 93 от 27.10.2016 г. по т. д. 1882/2015 г., I т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В Решение № 103/16.09.2013 по т.д. № 1200/2011 г. на ВКС е прието, че горната практика е в унисон с дадените с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.

Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който от падежа до постъпване на заявлението в съда на 17.02.2021 г. /от когато искът се счита предявен, съгласно фикцията на чл. 422 ГПК и давността - прекъсната на осн. чл. 116, б.”б” ЗЗД/, не е изтекъл.

Относно договорната лихва – клаузата за дължимостта й не е неравноправна, нито се установяват сочените в ОИМ нарушения. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че главницата се олихвява с номинален лихвен процент в размер на базисен лихвен процент плюс надбавка. Същият е посочен в част I, т. 8 в размер на 10,87 %, формиран от БЛП за лева, който при сключване на договора е в размер на 5,95 %, увеличен с надбавка от 4,92 пункта на година. Съгласно чл. 4, ал. 2 е предвидена възможност за едностранна промяна на годишния лихвен процент както в посока увеличение, така и в посока намаление, като последното несъмнено е в интерес на потребителя. Тази възможност обаче е обвързана от промяната на БЛП, който от своя страна се влияе от основния лихвен процент, определен от БНБ, върху който банката – кредитор няма възможност да влияе. От изложеното следва, че банката не може едностранно да променя лихвения процент. В този смисъл е и влязлото в сила Определение № 543/12.07.2021 г. на ПОС по в.ч.гр.д. № 1740/21 г., постановено в производство по чл. 419 ГПК. Отделно, за всяка извършена промяна на лихвения 3 процент, съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, банката е поела задължение да информира потребителя. В процеса обаче не бяха ангажирани доказателства банката да е увеличавала или намалявала лихвения процент в съответствие или в нарушение на установените правила за промяна. В настоящия случай, начисленият размер в процесния период от 10,87 % годишно, който не надвишава повече от три пъти законната лихва, съдът счита, че не противоречи на добрите нрави и не представлява уговорка във вреда на потребителя. Възраженията в ОИМ не се споделят, като същите са и неоснователни – въпреки изричните указания до страната по чл. 146, ал. 2 ГПК с доклада, доказателства за едностранна промяна от страна на банката на лихвения процент, при което уговорената и начислена лихва за исковия период да е различна, не са ангажирани. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Липсата на съответно доказване, задължава съда да приеме недоказаното за нестанало. С оглед горното, възраженията за неравноправност и нищожност на клаузата за начисляване на договорна лихва, не се установяват.

Претендираната с ИМ дог. лихва обаче в размер на 1643,40 лева за периода 15.11.2013 г. – 15.06.2017 г. е погасена по давност.

За нея се прилага кратката тригодишна давност, съгласно чл. 111, б.”в” ЗЗД, поради което и към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда на 17.02.2021 г., вземането за дог. лихва е погасено по давност. Искът за тази сума е неоснователен и следва да бъде отхвърлен /за пълнота той е такъв и принципно за разликата над установения от ВЛ размер за периода 15.03.2014 г. – 15.06.2017 г. от 433,37 лева до пълния предявен размер и за периода 15.11.2013 г. – 15.03.2014 г., док. дължимите суми за дог. лихва за този период са платени/.

Що се отнася до претенцията за обезщетение за забава в размер на 903,66 лева за периода 16.06.2017 г. – 16.02.2021 г., същата е частично основателна. Установи се наличие на главен дълг. Тъй като главницата не е погасена и предвид настъпилия падеж, по аргумент от чл. 86 ЗЗД ответникът дължи обезщетение за забава. По отношение и на тази искова претенция е приложима кратката тригодишна давност, съгласно чл. 111, б. „б” ЗЗД. Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2021 г., е погасено по давност обезщетението за забавено плащане в размер на законната лихва за периода 16.06.2017 г. – 16.02.2018 г. вкл. Следователно, такова мораторно обезщетение се дължи само за периода 17.02.2018 г. – 16.02.2021 г., което възлиза на 654,49 лева /изчисление на осн. чл. 162 ГПК - съобразно таблица – приложение № 2 към ССЕ/. До тази сума искът е основателен и следва да бъде уважен, като за разликата до пълния предявен такъв и за периода 16.06.2017 г. – 16.02.2018 г. вкл. – отхвърлен, док. вземането е погасено по давност.

По отговорността за разноски:

4

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност, на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил искане и представил док. за платени такива от: 113,28 лева – ДТ; 250 лв. – ССЕ.

Следва да се присъдят и разноските в заповедното производство /99,42 лв. – ДТ и юрк. възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС.

Разноските за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за заповедното, предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.

По съразмерност се дължат – 286,91 лева за настоящото и 92,53 лева за зап. производство.

Ответникът също е направил искане и представил док. за платени разноски от:

50 лева – ССЕ и 400 лева – адв. възнаграждение, съгл. ДПЗС, от които по съразмерност се дължат 171,32 лева.

За зап. пр. е представен ДПЗС, с уговорено и платено адв. възнаграждение от 50 лева, от което по съразмерност се дължат 19,04 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Д. П. Р., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616 следните суми: 2424,15 лева – главница по договор за кредит „Експресо“ от 14.06.2012 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /чийто правоприемник е „Банка ДСК“ АД/; 654,49 лева – обезщетение за забава за периода 17.02.2018 г. – 16.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на заявлението в съда – 17.02.2021 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимост на: 1643,40 лева – договорна лихва за периода 15.11.2013 г. – 15.06.2017 г., както и този за обезщетение за забава за разликата над уважения до пълния предявен размер от 903,66 лева и за периода 16.06.2017 г. – 16.02.2018 г. вкл. , за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК № 1774/18.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2996/21 г. на ПРС.

ОСЪЖДА Д. П. Р., ЕГН **********, с адрес: .... да плати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, следните суми: общо 286,91 лева /двеста осемдесет и шест лева и деветдесет и една стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство и общо 92,53 лева /деветдесет и два лева и петдесет и три стотинки/ - разноски по съразмерност за 5 заповедното производство по ч.гр.д. № 2996/21 г. на ПРС.