Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2251 от 11.05.2026, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 14689/2025
Вид
Решение № 2251
Подписан
11.05.2026
В сила
23.06.2026
Състав
Мария Милкова Дългичева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2251 гр. Пловдив, 11.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330114689 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от З. И. Р. против „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която се предявява иск за обявяване недействителността на Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № ******, поради сключването му в противоречие с добрите нрави, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а при условията на евентуалност се предявяват искове за прогласяване нищожността на клаузата, обективирана в чл. 2 от Приложение № 4 към Договор за потребителски кредит № ******, предвиждаща заплащане на такса в размер на 99,96 лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, както и на клаузата, обективирана в чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ******, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1083 лева при непредставяне на обезпечение, поради договарянето им в противоречие с добрите нрави и при неспазване разпоредбите на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключено Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № ******, по силата на което ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която следвало да бъде върната на 12 месечни вноски, при ГЛП от 35,81 % и ГПР в размер на 65 %. Съгласно чл. 2 от сключено между страните Приложение № 4 към Договор за потребителски кредит № ******, ищецът следвало да заплати на ответника и такса в размер на 99,96 лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит и представената от клиента преддоговорна информация, подготовка на договора за кредит и допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента, както и проверка на вероятността за погасяване на кредита. В чл. 4 от сключено 1 между страните Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ****** се предвиждало задължение за ищеца за заплащане на кредитора на неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита, дължима за всеки календарен ден, за който не е предоставено обезпечение. Размерът на неустойката бил индивидуално определен за всеки кредитополучател и в размер на 2,97 лева средно на ден, като неустойката на ден не трябвало да надвишава 1 % от главницата по кредита. Предвидената неустойка се начислявала в началото на периода за всяка вноска и се заплащала от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. В конкретния случай се твърди, че на ищеца е начислена неустойка в размер на 1083 лева. От правна страна се излагат съображения за недействителност на Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № ****** на основание чл. 22 ЗПК. Твърди се, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК липсвало посочване на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. Не било посочено дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора или е променлив. Не се съдържала и информация за общия размер на възнаградителната лихва. Твърди се нарушение и на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не било ясно какво се включва в ГПР, каква е методиката за формирането му и колко е точното оскъпяване, предвид дължимостта на такса и на неустойка. Ищецът поддържа, че ГПР по договора не е формиран съобразно изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Счита, че в случая се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК поради невключване на таксата и неустойката в ГПР и ГЛП. Счита, че ако вземанията за такса и неустойка се включат в посочените две величини, то действителните им размери биха нараснали двойно. По този начин потребителят бил въведен заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. При условията на евентуалност ищецът излага доводи за нищожност на клаузата на чл. 2 от Приложение № 4 към Договор за потребителски кредит № ******, предвиждаща заплащане на такса в размер на 99,96 лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит, както и за нищожност на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ******, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1083 лева при непредставяне на обезпечение, поради договарянето им в противоречие с добрите нрави и при неспазване разпоредбите на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който се изразява становище за неоснователност и необоснованост на исковите претенции.

Възразява се по отношение на материалния интерес, като ответникът счита, че същият следва да бъде променен за сумата от 1066,70 лева (545,40 евро). Излагат се съображения за валидно сключен между страните Договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., като се твърди, че усвоената от ищеца сума е в размер на 1066,70 лева (545,40 евро). Твърди се, че в договора се съдържал лихвеният процент и условията за неговото прилагане, лихвата била фиксирана. В договора бил посочен и приложимият ГПР, изчислен съобразно Приложение № 1 от ПЗР на ЗПК. В същия не следвало да се включва задължението за неустойка, доколкото не представлявало общ разход по кредита, а обезщетение при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по договора за кредит.

2

Оспорва се, че неустойката е нищожна като противоречаща на добрите нрави, неравноправна и заобикаляща ЗПК. Оспорват се и твърденията на ищеца за наличие на заблуждаваща търговска практика. Излагат се съображения, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена между страните и съответстваща на присъщите й функции. По отношение на допълнителната такса за оценка се твърди, че същата е законосъобразно начислена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото са отделени следните факти и обстоятелства, а именно: че на ****** г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ******, като по силата на Приложение № 1 към посочения договор, ответникът е предоставил на ищеца кредит, при ГЛП от 35,81 % и ГПР в размер на 65,00 % в чл. 2 от Приложение № 4 към Договор за потребителски кредит № ****** е уговорена клауза, предвиждаща заплащане на такса в размер на 99,96 лева за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит; в чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ****** е уговорена клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение по договора за кредит, която не е включена в ГПР.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съдът намира, че сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита и значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва, предвид размера на главницата, срока на договора и стойността на неустойката. В случая акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. От изложеното следва, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

Съдът намира, че таксата за разглеждане и оценка на заявката за отпускане на кредита, представлява установено задължение на заемополучателя, свързано с усвояване на кредита. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му 3 дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадени от всеки потенциален клиент. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите, без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране и колко детайлна е извършената проверка. Впрочем, изискваната от ответника такса представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). При включването на вземането за такса ГПР по договора неминуемо ще превиши лимита, императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит № ******/****** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следва да се отбележи, че недействителността засяга по-конкретно Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № ******/****** г., доколкото същото има характер на договор за кредит, а документът, представен от ответника /л.48 гръб/, озаглавен Договор за потребителски кредит № ******, има по-скоро характер на общи условия, тъй като за всички съществени елементи от договорното правоотношение договорът препраща към Приложение № 1 – неразделна част от същия.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният главен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № ****** е недействително, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на 4 разноски в полза на ищеца.

Доказателства за такива не са представени, тъй като ищцата е освободена от заплащането им. Поради това и на основание чл. 78, ал. 6 ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на РС – Пловдив сумата от 50, 47 евро за заплатена държавна такса.