Решение № 4947 от 10.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4947 гр. Пловдив, 10.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330110180 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Л. А. В. ЕГН ********** против „Кредирект“ ЕООД ЕИК 207024290, с която се предявява иск с правно основание чл.22, вр. чл. 11, т.10 и чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК за признаване недействителност на сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** и в условията на евентуалност иск по чл.26, ал.ЗЗД за прогласяване нищожността на клауза за неустойка по чл.18, ал.1 от Договора за потребителски кредит № ***, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1000 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 47 % и ГПР 58.21 %. Била постигната договореност съобразно чл.6, ал.1 от договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на многобройни, подробно описани в исковата молба, изисквания. В чл. 18, ал.1 от договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, кредитополучателят следва да заплати неустойка в размер на 1945.22 лева на разсрочено плащане, заедно с погасителната вноска по 1 договора. Според ищецът договорът бил недействителен, тъй като нарушавал разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В договора не бил посочен начин на изчисляване на годишния лихвен процент, както и кои компоненти се включват в ГПР. Сочи, че обезпечението за неустойка, като разход, не било включено в ГПР, като така се нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК и се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Разходът за неустойка значително надвишавал главницата по кредита, липсвала еквивалентност на престациите, кредиторът се обогатявал значително за сметка на длъжника.

Иска се от съда да се уважат исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредирект“ ЕООД. Твърди се, че претенциите на ищеца са неоснователни. Не се оспорва сключването между страните на договор за заем. Клаузите на процесния договор покривали всички изисквания на ЗПК и ЗПФУР. Сочи се, че още преди подписване на договора за заем, кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам избал параметрите по същия.

Предвид това, клаузите се явявали индивидуално договорени. Ответникът сочи, че ако ищецът е договарял добросъвестно, е имал възможност да упражни правото си на отказ, в случай че прецени че е встъпил в неизгодни за него условия по кредитното правоотношение.

Сочи се, че уговорената между страните неустойка не би могла да бъде включена в ГПР, тъй като същият се посочвал към момента на сключване на договора, а неустойката била проявление на свободата на договаряне на страните и се начислявала само в случай, че не се предостави обезпечение. Тя била уговорена във фиксиран размер, двете страни били напълно наясно с размера й. Неустойката била уговорена като санкция за неизпълнение в случай на неосигуряване на обезпечение. Предоставянето на обезпечение зависило изцяло от волята и поведението на длъжника. Не била налице неравнопоставеност по ЗЗП. Сочи се, че между ищеца финансови институции от групата на Ем Ви Файненс собственик на Сити кеш ООД и Кредирект ЕООД били сключени общо три договора, всеки от който съдържал клауза за неустойка, поради което не било вярно, че за ищеца липсвала достатъчна информация да това какъв би бил крайния размер на задължението и че клаузите накърняват добрите нрави. От страна на ответника било налице индивидуално договаряне и добросъвестност- По изложените съображения се иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

С Определение № 10840/04.09.2024 год., постановено по настоящото делото, съдът е отделил като безспорно, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***, по който на ищеца е отпусната заемна сума в размер на 1000 лева, с ГЛП 47% , ГПР 58,21%, както и че размерът на неустойката от 1945.22 лева не е в включен в ГПР.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.73-83/, крайната сума, която ищецът е следвало да върне е в размер на 1474.78 лева за срок от 18 месеца. В договора /чл. 18, ал. 1 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 1945.22 лева, дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от Договора/ в двудневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговаряще на множество условия, изброени в чл. 6 от Договора. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищците в тази насока.

Уговорената в чл. 18, ал. 1 от Договора за паричен заем неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до два дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, респ. изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора, когато длъжникът осигури поръчител, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следва да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. Невключването й не се и отрича от 3 ответника.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. За последното съдът намира, че дори не са необходими специални познания, предвид размера на неустойката от 1945.22 лева, което близо два пъти от заемната сума, и с оглед задължението за връщане на сумите по кредита на 18 месечни вноски, т.е. за период по кратък от година длъжникът е следвало да възстанови сума близо два пъти от полученото. По силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 18, ал. 1 от процесния договор за кредит, действително се намира да е нищожна.

Следва да се допълни също, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора досежно ГПР, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването на понисък от действителния ГПР и неясната методика на формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

След като съдът уважава главния иск, не следва да се произнася по предявената претенция в условията на евентуалност.

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. М.. Ищцовата страна е сторила разноски за 4 държавна такса в размер от 136.80 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

Относно възнаграждението за процесуалния представител - адв. М., съдът намира, че следва да уточни следното: По делото е представен Договор за правна помощ и съдействие /л. 6/, съгласно който на адв. М. е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв за защита на ищцата.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената иска – 1474.78 лева, фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание, по което не са изслушвани свидетели или вещи лица, съдът счита, че на основание чл.

38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в размер на 400 лева.

Относно направеното възражение за липсата на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ, поради материална затрудненост на ищеца, то както съдът е посочил в с.з. от 15.11.2024 год., наличието на основанието по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв не следва да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноските, в който смисъл е цитираното Определение от 04.10.2023 год. по т.дело 1624/2022 год. на ВКС, цитираното Определение от 16.07.2024 год. по в.гр.дело 1908/2024 год. по описа на ОС Пловдив, както и Определение 1723/26.06.2024 год. по в.гр.дело 1551/2024 5 год. по описа на ОС Пловдив и цитираните в тях актове на ВКС.