Решение № 572 от 22.01.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1258/2019
- Вид
- Решение № 572
- Подписан
- 22.01.2020
- В сила
- 22.01.2020
- Състав
- СИЛВАНА ИВАНОВА ГЪЛЪБОВА, КРАСИМИР НЕДЯЛКОВ МАЗГАЛОВ, ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА ЙОРДАНОВА
Цитирани разпоредби
- чл.124 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.433 ал.1 т.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 · Граждански процесуален кодекс
- чл.439 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.456 · Граждански процесуален кодекс
- чл.457 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.116 б. "б" · Закон за задълженията и договорите
- чл.116 б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл.18 ал.1 · Закон за частните съдебни изпълнители
Р Е
Ш Е Н
И Е гр. София, 22.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шести декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№1258 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца Р.М.М. срещу решение от 23.10.2018 г. по гр.д. №83989/2017 г. на Софийския районен съд, 32 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Д.С.С. отрицателен установителен иск за недължимост на суми по изпълнителен лист от 19.05.2010 г. по гр.д. №55826/2009 г. на СРС, 73 състав, а именно: 5000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва от 15.12.2009 г. до плащането, въз основа на който е образувано изп.д. №4023/2010 г. на ЧСИ М.Б., като погасени по давност.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно. Сочи, че след прекратяване на процесното изп. дело взискателят-ответник е изгубил всички привилегии, вкл. и присъединяването по чл.456 ГПК към изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М.. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че през периода 2011 г. – 2015 г. давността е била прекъсвана. Твърди още, че привилегията, установена за изп. дела за издръжка – това, че не се перемират, е само по отношение вземането за издръжка, но не и за присъединеното задължение по договор за кредит. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск за недължимост на процесната главница и законна лихва върху нея.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д.С.С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран от Р.М.М. с искова молба, с която срещу Д.С.С. е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът на дължи на ответника сумата от 5000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва от 15.12.2009 г. до окончателното изплащане, за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.05.2010 г. по гр.д. №55826/2009 г. по описа на СРС, 73 състав, поради изтичане на погасителната давност, тъй като взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 г. и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Ответникът Д.С.С. в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове, като твърди и че за процесното вземане е присъединен взискател по изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М., по което са извършвани множество изпълнителни действия, които прекъсват давността.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Със същото ТР е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изп. производство производство се прекратява на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изп. производство, поради т.нар. “перемпция”, настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изп. производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
По делото е безспорно, че въз основа на изпълнителен лист от 19.10.2010 г., издаден по гр.д. №55826/2009 г. по описа на СРС, 73 състав, за вземане на ищеца срещу ответника в размер на сумата от 5000,00 лв. – главница, ведно със законната лихва от 15.12.2009 г. до окончателното изплащане, е било образувано процесното изп.д. №20108380404023 по описа на ЧСИ М.Б., както и че изп. дело е прекратено по силата на закона - на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, на 28.09.2013 г. - взискателят по изпълнението не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години. Не е спорно между страните и че ответникът-взискател по процесното изпълнително дело е присъединен взискател по чл.456 ГПК по изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М., считано от 21.09.2011 г., образувано за парични вземания за издръжка на други взискатели.
Неоснователни са доводите на въззивника, че с прекратяването на процесното изпълнително дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК взискателят е изгубил качеството си на присъединен взискател по посоченото по-горе изп.д. по описа на ЧСИ О.М.. Съгласно разпоредбата на чл.457 ал.1 ГПК, присъединеният взискател има същите права в изпълнителното производство, каквито има първоначалният взискател. Последиците от присъединяването се изразяват в това, че присъединеният кредитор става страна в изпълнителния процес, като извършените до присъединяването изпълнителни действия ползват и него. В случая вземането на ответника продължава да съществува и за него съществува и правото за принудително удовлетворяване по реда на изпълнителното производство - в цитираното изп. дело при ЧСИ О.М., доколкото взискателят вече е страна в това производство.
По делото е установено от отбелязванията, направени върху гърба представения изпълнителен лист от 01.07.2011 г., издаден по гр.д. №180/2010 г. по описа на Районен съд - Костинброд, въз основа на който е образувано посоченото вече изп. дело при ЧСИ О.М., че през периода 11.07.2011 г. 25.10.2015 г. са постъпвали суми по изп. дело, всяко от които прекъсва давността – цитираното вече ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тези действия, с които е прекъсната давността, ползват и присъединилия се кредитор, какъвто е ответника, с оглед на цитираната по-горе разпоредба на чл.457 ал.1 ГПК. Последното валидно изпълнително действие спрямо ищеца е извършено обаче на 12.04.2012 г., когато е прекъсната давността и от която дата е започнала да тече нова 5-год. погасителна давност. Производството по изп.д. №20118460400592 по описа на ЧСИ О.М. е прекратено по отношение на присъединения взискател-ищец в настоящето производство по силата на закона - на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, на 12.04.2014 г. - взискателят по изпълнението не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, считано от 12.04.2012 г. – датата на последното изпълнително действие спрямо ищеца – постъпилата на тази дата по изп. дело сума в размер на 1532,80 лв., тъй като следващата сума е постъпила чак на 05.12.2014 г. – след период от повече от 2 г. Привилегията чл.433 ал.1 т.8 пр.2 ГПК за неперемиране на делата за издръжка няма отношение спрямо присъединените взискатели, ако техните вземания не са издръжка. Разпоредбата е въведена с цел по-висока степен на защита на вземанията за издръжка, т.е. с оглед характера на вземането, и от тази закрила не могат да се ползват взискателите с различни от вземанията за издръжка парични вземания.
При тези данни, следва да се приеме, че 5-год. погасителна давност за вземането за процесната главница е изтекла на 12.04.2017 г., т.е. процесните вземания са погасени по давност.
Разпечатката съдържа 33 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3cfa66bb-f0cd-4789-b569-fa6d6b4a6990