Решение № 18747 от 17.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18747 гр. София, 17.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20231110145007 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявен от Ц. Р. Ж. срещу /ФИРМА/ отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 1358,22 лева – задължение по договор за кредит № 3921955, от които сумата в размер на 895,73 лева, представляваща възнаграждение за поръчителство, включено в общия размер на двуседмичната погасителна вноска по договора, сумата в размер на 188,27 лева, представляваща договорна лихва по договор за паричен заем № 3921955/10.09.2020г. и сумата в размер на 274,22 лева, представляваща неустойка за забава, начислена, за периода от 25.09.2020г. до 31.07.2023г., и които вземанията са прехвърлени на ответника с договор за цесия.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че е получил паричен заем в размер на 1500 лева, като не му е предоставен препис от него.

Излага твърдения, че задълженията по договора за заем са прехвърлени в полза на ответника с договор за цесия. Посочва, че към 31.07.2023 г. задълженията му по този заем, означен от ответника „като кредит номер 419562“ възлизат на сумата от 2633,22 лева като до тази дата ищецът е платил на ответника сумата от 225 лева за погасяване на задължението си. Поддържа, че непогасеният остатък от главницата възлиза на 1275 лева, като твърди, че не дължи разликата до 2633,22 лева, а именно 1358,22 лева. Твърди, че многократно се е опитвал да получи информация относно параметрите по договора за заем, но такава са му отказвали. Твърди, че сумата в размер на 895,73 лева е недължима, поради нищожност на договор за поръчителство № 3921955/10.09.2020г. сключен с /ФИРМА/, сумата в размер на 188,27 лева за възнаградителна лихва е недължима, тъй като в посочения договор ГПР не включва всички разходи по договора, като се твърди, че договора за паричен заем е недействителен, поради неспазване на императивните разпоредби на ЗПК. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявения иск. Оспорва твърденията на ищеца, че не му е 1 предоставен екземпляр от договора при сключването като сочи, че подписвайки договора същият е декларирал, че е получил екземпляр от него. Признава, че по договора за паричен заем ищецът е заплатил на ответника сумата от 476 лева. Претендира разноски.

С определение на съда от 13.06.2024г., постановено по реда на чл. 140 от ГПК е приет за разглеждане при условията на последващо обективно кумулативно съединяване на искове, предявения от /ФИРМА/ срещу Ц. Р. Ж. насрещен осъдителен иск с правно основание чл.

240, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1024 лв., представляваща незаплатена главница по договор за заем № 3921955/10.09.2020 г., сключен между Ц. Р. Ж. и /ФИРМА/, задълженията по който са платени от поръчителя по договора /ФИРМА/, чийто вземания срещу ответника са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от 02.08.2021 г., ведно със законната лихва за забава от датата на депозиране на насрещния иск в съда - 30.11.2023 г., до окончателното изплащане.

В насрещната искова молба /ФИРМА/ сочи, че между ответника и /ФИРМА/ бил сключен процесният договор за заем № 3921955/10.09.2020 г., задълженията на ответника по който са платени от поръчителя по договора - /ФИРМА/, чийто вземания срещу ответника са прехвърлена на ищеца с договор за цесия от 02.03.2020 г. и приложение № 1 към него от 02.08.2021 г. До датата на исковата молба по насрещния иск ответника бил платил сумата от 476 лв., но останал длъжен за главницата в размер на 1024 лв., които претендира. Моли съдът да уважи предявените искове.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК Ц. Р. Ж. е подал отговор на исковата молба по насрещния иск, с който счита иска за неоснователен. Оспорва, че предмет на първоначалния иск е договор за заем № 3921955/10.09.2020 г. Признава, че е кандидатствал за кредит в размер на 1500 лева., но посочва, че такъв му е предоставен в размер на 1352,99 лв. Твърди, че договорът от 10.09.2020 г. съдържа неравноправни и нищожни клаузи. Оспорва като недействителен договорът за поръчителство, сключен между /ФИРМА/ и /ФИРМА/.

Оспорва /ФИРМА/ да е изплащало задълженията му. Оспорва да е бил уведомяван за извършеното прехвърляне на вземанията на /ФИРМА/ по договора за заем, предмет на насрещния иск. Излага твърдения за нищожност на договора за поръчителство поради противоречие и заобикаляне на закона, и накърняване на добрите нрави, поради което и плащането, извършено на /ФИРМА/ към /ФИРМА/ е извършено при липса на правно основание. Излага твърдения, че /ФИРМА/ е едноличен собственик на капитала на /ФИРМА/ и поддържа, че със сключването на договора за поръчителство се цели допълнително възнаграждение, което да се разпредели като печалба и скрито оскъпяване на кредита. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, представлява се от адвокат Т., който поддържа първоначалнана искова молба и моли за уважаване на иска и за отхвърляне на насрещната искова молба.

В съдебно заседание, ответникът /ФИРМА/, не се представлява.

Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и фактите, на които основава своите искания и възражения. В производството по иска по чл.

124 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца бе да установи, че между страните е сключен договор за кредит, че вземането по него е прехвърлено на ответника по силата на договор за цесия, съответно релевираните от ищеца основания за нищожност поради които той дължи връщане само на чистата стойност по договора.

2

След дадени указания и на двете страни, в крайна сметка се установи, че възраженията на ищеца касаят сключен между /ФИРМА/, като заемодател и Ц. Ж., като заемател договор за заем № 3921955 от 10.09.2020г. по силата на който на Ж. е предоставена сума в заем в размер на 1500,00 лева, която е следвало да върне на 17 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 99,31 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 35,00% и ГПР от 41,32 лева. Посочено е в договора че общата дължима от заемателя сума, като се вземат предвид допусканията е в размер на 1688,27 лева, състояща се от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва. В чл. 4 страните са уговорили клауза за задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл. 4, ал. 1 от договора/ - две физически лица поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от "Редовен", да подпише договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.

Не е спорно също така, че между /ФИРМА/, като поръчител и Ц. Ж., като потребител е сключен договор за предоставяне на поръчителство № 3921955 от 10.09.2020г., с който страните уговорили, че потребителят възлага, а поръчителят приема да сключи договор за поръчителство със заемодателя по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за заплащане на задълженията по договора. В чл. 3, ал.1 от договора страните уговорили, че за поетото задължение потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 895,73 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 52,69 лева, като е уговорено, че вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по процесния договор за паричен заем. По делото не са представени доказателства между кредитора по договора за заем и поръчителя да е сключен договор за поръчителство, но е приет на л.32 от досието по делото Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 02.03.2020г., по силата на който поръчителя, като цедент прехвърля на /ФИРМА/ свои ликвидни вземания, в които е включен и процесният кредит, съгласно Приложение № 1 към договора за цесия, както следва: актуализирано вземане, предмет на цесията: сумата от 1500,00 лева за главница, сумата от 188,27 лева за възнаградителна лихва, сумата от 24,00 лева за разходи за събиране на вземането и сумата от 80,63 лева – законна лихва за просрочие и сумата от 855,73 лева – остатък от възнаграждението за предоставеното поръчителство. Представено е и платежно нареждане, от което се установява, че актуализираните задължения към дата 02.08.2021г. възлизащи на сумата от 1792,90 лева са заплатени от поръчителя на /ФИРМА/, което обстоятелство се излага и в отговора на исковата молба.

При така възприетата фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Ответникът е пасивно легитимиран д0а отговаря по иска, доколкото се установи, че вземането, предмет на 3 договорите за паричен заем и за предоставяне на поръчителство са предмет на цесионния договор. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна – чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора.Съдът обаче констатира, че неустойка не е начислена като задължение на ищеца и това е така, тъй като той, независимо от нищожността на клаузата е предоставил обезпечение, като е сключил договора за предоставяне на поръчителство.

От друга страна по делото безспорно се установи, че са сключени два договора – договор за заем и договор за предоставяне на поръчителство, поради което следва да се приеме, че между договора за заем и договора за предоставяне на поръчителство е налице функционална връзка, тъй като в чл. 3, ал.3 от договора е налице уговорка, че дължимата сума за възнаграждение следва да се заплаща от ищеца като част от седмичната погасителна вноска по договора, поради което съдът приема, че по отношение преценката относно действителността на договора за предоставяне на поръчителство следва да намерят приложение общите правила по ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът е физическо лице и като такова е потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на поръчителство е предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищеца в месечен размер от по 52,69 лева, не постъпва в патримониума на поръчителя, а е уговорено като част от погасителната вноска, която заемателят следва да заплати на заемодателя /ФИРМА/. Съдът счита, че уговореното в чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство задължение за заплащане на възнаграждение не поражда права и задължения за страните, тъй като е сключен при противоречие в закона и води до неговата нищожност. С оглед изложените съображения съдът следва да обоснове извод, че чрез сключването на този договор за предоставяне на поръчителство се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и договора е сключен в противоречие с тази норма, доколкото в договора за предоставяне на поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на /ФИРМА/. По този начин се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В самия договор за потребителски заем е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 41,32%, но по делото не се даде ясен отговор на въпроса какъв е размера на ГПР при включено в него и на възнаграждението за предоставеното поръчителство, Процесният договор противоречи и на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е свързана с хипотеза на забава на длъжника.