Определение № 529 от 14.07.2026, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 529 гр. Враца, 14.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно частно гражданско дело № 20261400500406 по описа за 2026 година

Производството е по чл.274 от ГПК вр.чл.95 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на Е. Д. М. с ЕГН **********, от гр. *** против Определение № 764/17.12.2025 г., постановено по гр.д. № 388/2025 г. по описа на Районен съд – Костинброд, с което е оставено без уважение искането му за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 95 ГПК, изразяваща се в процесуално представителство, чрез назначаване на служебен адвокат – адв. Е.Я. от Софийската адвокатска колегия.

В частната жалба жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Излага, че към момента изтърпява наказание „лишаване от свобода“, не разполага с доходи и имущество и поради това не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение.

Счита, че отказът да му бъде предоставена правна помощ представлява дискриминационно отношение и нарушава правото му на справедлив съдебен процес.

Поддържа, че интересите на правосъдието налагат да му бъде назначен служебен адвокат, тъй като без професионална правна помощ не би могъл ефективно да защитава правата си, включително в производството пред въззивната инстанция и при евентуално касационно обжалване пред Върховния касационен съд, доколкото не притежава юридическо образование. Навежда и довод, че е налице противоречие в практиката на Районен съд – Костинброд, тъй като по други производства съдът му е предоставял правна помощ, чрез назначаване на служебен адвокат, а в настоящото производство е отказал такава при сходни обстоятелства.

С изложените съображения жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да постанови предоставяне на правна помощ чрез назначаване на посочения от него служебен адвокат – адв. Е.Я. от Софийската адвокатска колегия.

За да се произнесе по жалбата, съдът намира от фактическа страна следното:

От данните по делото се установява, че производството по гр. д. № 388/2025 г. по описа на Районен съд – Костинброд е образувано след изпращане по подсъдност на искова молба, подадена първоначално пред Софийския районен съд с вх. № 19450/12.04.2023 г. С нея Е. Д.

М. е предявил срещу Софийския районен съд иск за заплащане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, които твърди, че са настъпили вследствие 1 нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на НЧХД № 7065/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 4-ти състав.

След служебна преценка на изложените в исковата молба фактически твърдения първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл.

2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, доколкото се основава на твърдения за бездействие и забавяне при разглеждане на съдебно производство.

При извършената служебна проверка е установено, че наказателното производство, във връзка с което се претендира обезщетение, към този момент не е приключило.

Установено е също, че пред Районен съд – Костинброд е било висящо и гр.д. № 965/2025 г., образувано по искова молба на същия ищец срещу същия ответник, с която се претендира присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за неимуществени вреди, настъпили вследствие нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на гр. д. № 22993/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 49-ти състав. И по тази претенция първоинстанционният съд е приел, че правното й основание е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, като е констатирал, че и гражданското производство към този момент не е приключило.

С определение № 762/17.12.2025 г., постановено на основание чл. 213 ГПК, Районен съд – Костинброд е обединил за общо разглеждане производствата по гр. д. № 388/2025 г. и гр.д. № 965/2025 г., приемайки, че между тях е налице идентичност на страните, ответника, правното основание на исковете и в значителна степен на релевантните фактически обстоятелства. Постановено е обединеното производство да продължи под № 388/2025 г. по описа на съда.

По същото производство ищецът е бил освободен от заплащане на държавни такси и разноски.

По всяка от двете искови претенции Е. Д. М. е поискал предоставяне на правна помощ, чрез назначаване на служебен адвокат, като по първата претенция е посочил адвокат И.Ю., а по втората – адвокат Е.Я..

С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за предоставяне на правна помощ.

В мотивите си съдът е приел, че е налице предпоставката по чл. 23, ал. 2 ЗПП, свързана с липсата на достатъчно средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, но е счел, че не е изпълнено изискването интересите на правосъдието да налагат назначаването на служебен адвокат. Позовавайки се на чл. 24, т. 1 ЗПП, съдът е приел, че предоставянето на правна помощ не е оправдано с оглед ползата, която би донесло на молителя.

Като мотив за този извод е посочено, че исковите молби съдържат ясно формулирани фактически твърдения, правилно индивидуализиран ответник, конкретен размер на претендираното обезщетение, описание на твърдените нарушения на правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, както и изложение на претендираните неимуществени вреди.

Според първоинстанционния съд предметът на делото не разкрива фактическа или правна сложност, а ищецът до този момент е успявал самостоятелно да организира и осъществява процесуалната си защита.

В подкрепа на извода си съдът се е позовал и на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Определение № 60442/30.11.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2240/2021 г., II т. о., относно критериите за предоставяне на правна помощ съобразно практиката на Съда на Европейския съюз, като е приел, че с оглед предмета на спора, сложността на приложимото право, възможността ищецът сам да защитава правата си и служебните задължения на съда по чл. 7, чл. 9 и чл. 10 ГПК, назначаването на служебен адвокат не би донесло реална полза за защитата му. Поради това искането за предоставяне на правна помощ е оставено без уважение.

2

След изложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Частната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 95 ГПК правната помощ в гражданското производство се предоставя по реда на Закона за правната помощ. Съгласно чл. 21, т. 3 ЗПП правната помощ включва процесуално представителство, а предпоставките за предоставянето му са уредени в чл. 23, ал. 2 и чл. 24 ЗПП.

От систематичното тълкуване на посочените разпоредби следва, че предоставянето на процесуално представителство не е обусловено единствено от липсата на достатъчно средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Необходимо е кумулативно наличие на две предпоставки – лицето да не разполага с достатъчно средства за заплащане на адвокат и интересите на правосъдието да налагат предоставяне на правна помощ, като същевременно тя следва да бъде оправдана от гледна точка на ползата, която би донесла на молителя по смисъла на чл. 24, т. 1 ЗПП.

Следователно имущественото състояние на страната е само една от законовите предпоставки и само по себе си не поражда автоматично право на назначаване на служебен адвокат.

В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд, съгласно която преценката за предоставяне на правна помощ следва да бъде конкретна и съобразена с особеностите на всеки отделен спор – неговия предмет, фактическа и правна сложност, значимостта му за страната, възможността й самостоятелно да защитава правата си и реалната полза от назначаването на адвокат. В Определение № 60442 от 30.11.2021 г. по ч. т. д. № 2240/2021 г., II т. о. на ВКС е прието, че липсата на финансови средства не е достатъчна предпоставка за предоставяне на правна помощ, а следва да бъде преценено дали без професионално процесуално представителство лицето би било поставено в положение, при което ефективното упражняване на правото му на защита би било практически невъзможно или прекомерно затруднено.

При тази преценка следва да бъдат съобразени и стандартите, произтичащи от чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.

В решение от 22.12.2010 г. по дело C-279/09 DEB Deutsche Energiehandels- und Beratungsgesellschaft mbH срещу Bundesrepublik Deutschland, Съдът на Европейския съюз приема, че принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, не установява безусловно право на предоставяне на правна помощ във всички случаи, а изисква конкретна преценка с оглед особеностите на съответното производство. Съдът приема, че правната помощ представлява средство за гарантиране на ефективен достъп до съд, но предоставянето й може да бъде ограничено, доколкото тези ограничения не засягат самата същност на правото на съдебна защита (т. 45– 46). При преценката дали отказът от правна помощ би довел до практически невъзможно или прекомерно затруднено упражняване на правото на достъп до съд, националният съд следва да отчете всички относими обстоятелства по конкретния спор, включително предмета на делото, фактическата и правната му сложност, значението на спора за страната, способността й самостоятелно да защитава правата си, както и реалната необходимост и полза от професионално процесуално представителство (т. 60–62).

Същият подход е възприет и в практиката на Европейския съд по правата на човека. В решение по делото Airey срещу Ирландия, § 26, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията не установява общо задължение на държавата да осигурява безплатна правна помощ по всяко гражданско дело, но в определени случаи такава помощ може да се окаже необходима 3 за гарантиране на ефективен достъп до съд, с оглед сложността на делото или на приложимата процедура и невъзможността лицето самостоятелно да защити ефективно своите права. В решение по делото Steel and Morris срещу Обединеното кралство, § 61–62, ЕСПЧ уточнява, че необходимостта от предоставяне на правна помощ следва да бъде преценявана конкретно за всеки отделен случай, като се отчитат значимостта на спора за страната, фактическата и правната сложност на производството, особеностите на процедурата, способността на лицето само да представя защитата си, финансовото му положение и всички други относими обстоятелства. В този смисъл липсата на достатъчно средства за заплащане на адвокатско възнаграждение представлява само един от елементите при преценката и сама по себе си не обуславя задължение за предоставяне на правна помощ, когато страната разполага с реална възможност ефективно да упражнява процесуалните си права.

В настоящия случай първоинстанционният съд е приел, че е налице предпоставката относно липсата на достатъчно средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, като този извод не се оспорва и се споделя от настоящия съдебен състав.

Спорен е единствено въпросът дали интересите на правосъдието налагат предоставяне на процесуално представителство.

Правилен е изводът на районния съд, че такава необходимост не е установена.

Производството е образувано по искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетение за вреди от твърдяно нарушение на правото на разглеждане и решаване на дела в разумен срок. Макар приложимата материя да изисква съобразяване на критериите, развити в практиката на Европейския съд по правата на човека относно разумния срок, конкретният спор не се отличава с такава фактическа или правна сложност, която да поставя ищеца в невъзможност самостоятелно да защити правата си.

От съдържанието на подадените искови молби се установява, че жалбоподателят е успял ясно да формулира релевантните фактически твърдения, да индивидуализира ответника, да определи предмета и размера на претенциите си, както и да изложи твърдения относно противоправното поведение, вредите и причинната връзка между тях. Тези процесуални действия сочат на способност за самостоятелно участие в производството и организиране на защита.