Решение № 65 от 08.03.2022, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Карлово, 08.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20215320101426 по описа за 2021 година

ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание член 26, ал.1, пр. ІІІ-то от ЗЗД и чл. 22 от ЗЗП.

Ищецът ХР. Д. К. с ЕГН **********, от гр. К., ул. „И.В.“ *** твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и „И.А.М.“ АД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за потребителски кредит № ****** от 07.08.2019г.

Съгласно договора бил предоставен кредит в размер на 2500 лева, разпределен на 34 седмични погасителни вноски, всяка една в размер на 165,51 лева, за период от 23.08.2019г. до 03.04.2020г. при фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 35% и годишен процент на разходите в размер на 40.91%.

Допълнително към договора бил подписан и договор за поръчителство № ****** от 07.08.2019г. между ищеца, в качеството му на потребител и „Ф.Б.“ ЕООД, в качеството на поръчител. По силата на съглашението поръчителят се задължил да сключи договор за поръчителство с „И.А.М.“ АД за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по договора за заем.

Поръчителят се задължил да изплати заемната сума в размер на 2500.00 лева на „И.А.М.” АД, задължение за плащане на възнаградителна лихва, както и задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорар.

Съгласно чл.2 от договора за поръчителство, същия влизал в сила, ако потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 и чл.4. т.2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение, което било поръчителството или банкова гаранция по договора за кредит. Следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят иди солидарният длъжник следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Нямало предвидени по 1 договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението.

При неизпълнение на горното и за поемане на задължението потребителят дължал възнаграждение на поръчителя в размер на 1 487.33 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 87.49 лева. Вноските били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД.

Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Недействителен бил на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план. От друга страна, договорът бил недействителен, тъй като възнаградителната лихва била нищожна - клаузата противоречала на добрите нрави. И тъй като е нищожна, следователно несъществуваща, то не било изпълнено изискването на коментираната разпоредба.

Договорът е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т. 10 ЗПК, тъй като липсвало посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума.

Съгласно §2 ДР на ЗПК, тя се формирала от аритметичния сбор на общия размер на кредита и общите разходите по кредита. Последните били нормативно дефинирани в §1 ДР ЗПК и представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19. ал.1 ЗПК).

Това водело до извод, че няма как да се определят компонентите на общата сума дължима от потребителя.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22 вр. чл.11 ал.1 т. 11 ЗПК, тъй като не било посочено в погасителен план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай, всяка вноска, включвала главница, възнаградителна лихва и ГПР.

Договорената вьзнаградителна лихва в договора била нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за обезпечени - двукратния размер.

Клаузата за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство към основния договор за заем противоречало на материалния закон и на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК.

Поръчителство не се дължало на основание чл.10а ЗПК. Касаело се за „услуги“, които са свързани с усвояване и управление на кредита. Усвояването било действие по договаряне и получаване на парични средства, а по управление - действия, свързани с изплащането на вече формираното задължения. От този вид били договорените в договора услуги. След като законът забранил изискването за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, то възнаграждението за т.нар. „гаранция“ не се дължало. Не се дължало и на основание чл. 10а ал.4 ЗПК, тъй като в договора нямало конкретно описание на вида, размерът и действието, за което е начислено възнаграждението за т.нар. поръчителство.

Начисляването на възнаграждението за т.нар. „поръчителство“ по своето същество представлявало разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, с което се надвишавало ограничението по чл.19 ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В противен случай тази клауза била нищожна (чл.19. ал.5 ЗПК). Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразявал „общите разходи по кредита“. Те били детайлно регламентирани в §1, т.1 ДР на ЗПК и включвали освен всички такси, комисионни и др. под., но и разходи за допълнителни услуги свързани с 2 договора за кредит. В допълнение, чл.19, ал.1 ЗПК допълвал, че това били и комисионни, и възнаграждения от всякакъв вид. Казано с други думи, възнаграждението за т.нар. „поръчителство“, прикривало разходи, които по своето същество били включени в ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата на чл.21 ал.1 ЗПК, която разпореждала, че всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона са нищожни. В случая това било налице.

От изложеното до тук се установявало, че клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на поръчителство били нищожни на две групи основания поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона.

Нищожността и на двете клауза произтичала както от цялата недействителност на договора, така и поради нищожност на клаузата за ГПР и поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави. Т.к. нито в договора, нито в погасителния план бил ясен размерът на възнаградителната лихва и възнаграждението посочено като допълнителна услуга за поръчителство, посочва цена на исковете по 100 лева за всеки.

МОЛИ съда да постанови решение, с което: да признае за установено по отношение на „И.А.М.“ АД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ****, представлявано от С.К., че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва по договора за заем № ****** от 07.08.2019г. е нищожна; да признае за установено по отношение „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ ***, „С.Ц.“, ******, представлявано от П.Д., че клаузата за заплащане на поръчителство по договора за предоставяне на поръчителство № ****** от 07.08.2019 г. е нищожна.

Претендират се и разноските по делото, включително адвокатско възнаграждение, което съдът да определи по реда на чл. 38 от ЗА.

Ответникът „И.А.М.“ АД оспорва иска като неоснователен.

Досежно твърдението, че посоченият в договора лихвен процент противоречи на добрите нрави и внася неравноправно между правата и задълженията на потребителя, сочи следното:

Уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а бил цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която отпускала заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора бил бърз, лесен и необезпечен.

Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит имали своята цена в гражданския оборот, която била фиксирана в договора и ищецът се е съгласил да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство нямало ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не било наречено от законодателя с термина „лихва“, а било определено като обезщетение за вреди от неточното (забавено) изпълнение или от 3 пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане нямало възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно основание. Поради това следвало да се приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определял по взаимно съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите разполагали. В случая страните свободно уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейният държавно определен размер не била показател, на база на който може да се определи дачи една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави“.

Договорната лихва по своята същност представлявала „цена“ за ползване на парични средства за определен период от време. Тази „цена“ се формирала от няколко фактора разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена била ясно и коректно посочена, когато една услуга не била задължителна за ползване и потребителят сам, при свободно формирана воля решавал дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ не можело да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата били по-високи от нивата на банковите кредити.

Ищецът бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно бил записан в договора, и той се съгласил с него. Нямало основание тук да се счете, че е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при положение, че нямало предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова имало обаче единствено за годишния процент на разходите, а видно от посоченото в Договор за паричен заем. ГПР не надхвърлял размера предвиден в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Доколкото при формиране на ГПР се вземал предвид размера на договорната лихва и тук ГПР не надвишавал допустимия размер, то не можело да се приеме, че клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Счита посочената практика в подкрепа на аргументите на ищеца за неактуална и моли да не бъде кредитирана.