Решение № 903 от 23.06.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 903 гр. Русе, 23.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Десислава Н. Великова при участието на секретаря Светла К. Георгиева като разгледа докладваното от Десислава Н. Великова Гражданско дело № 20234520105519 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл.422 от ГПК.

Ищецът „АПС Бета България“ ЕООД твърди, че на 13.10.2018 г. ответникът Т. К. Т. сключил Договор за потребителски кредит № 221544 със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който получил сумата от 500 лева, като се съгласил да върне 1 брой вноска от 688 лева в срок до 13.11.2018 г., когато била падежирала тази вноска, съгласно Погасителен план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил лихвен процент в размер на 40,05 %, както и ГПР в размер на 48,63 %. Ответника не изпълнил в срок задълженията си.

На 13.01.2022 г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към ищеца. Ответникът бил уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес на21.03.2022 г., както и със СМС на посочения от него телефонен номер.

Длъжникът не изпълнил задължението си в срок, поради което било подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и било образувано ч. гр. дело № 3845/2023 г. по описа на РРС. Със Заповед № 1

1847/24.07.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК било разпоредено на ответника да заплати на ищеца сумата 500,00 лева представляваща главница, ведно със законната лихва за периода от 21.07.2023 г. до изплащане на вземането; сумата от 16,70 лева – договорна лихва за периода от 13.10.2018 г. до 13.11.2018 г.; сумата от 84,26 лева – лихва за забава за периода от 13.11.2018 г. до 20.07.2023 г.; 131,67 лева – неплатени дължими такси; 171,30 лева – неустойка по чл. 6.2 от договор за потребителски кредит, както и държавна такса в размер на 25,00 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева, но ответника бил призован по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което предявили настоящия иск.

Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500,00 лева – главница, 16,70 лева – договорна възнаградителна лихва върху главницата за периода от 13.10.2018 г. до 13.11.2018 г.; 84,26 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода от 13.11.2018 г. до 20.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 21.07.2023 г. до изплащане на вземането.

Ответникът Т. К. Т., чрез назначения му особен представител, оспорва предявения иск като счита, че договора е недействителен като нарушаващ ЗПК, като иска да се приеме, че исковата претенция е само основателна по отношение на главницата от 500 лева, а по отношение на сумите 84,26 лева – законна лихва и 16,70 лева – договорна лихва като неоснователни.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна и правна страна следното:

По заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК 1847/24.07.2023 г. по гр. д. 3845/2023 г. по описа на РРС, с която било разпоредено на длъжника Т. К. Т. да заплати на кредитора сумата 500,00 лева представляваща главница, ведно със законната лихва за периода от 21.07.2023 г. до изплащане на вземането; сумата о 16,70 лева – договорна лихва за периода от 13.10.2018 г. до 13.11.2018 г.; сумата от 84,26 лева – лихва за забава за периода от 13.11.2018 г. до 20.07.2023 г.;

131,67 лева – неплатени дължими такси; 171,30 лева – неустойка по чл. 6.2 от договор за потребителски кредит, както и държавна такса в размер на 25,00 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева.

2

Ответникът бил призован по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което съдът дал указания на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си, който е предмет на настоящия правен спор.

Не е спорно, че на 10.06.2017 г. бил сключен 13.10.2018 г. ответникът Т.

К. Т. сключил Договор за паричен заем Кредирект № № 221544 със „Сити Кеш“ ООД, по силата на който получил сумата от 500 лева, като се съгласил да върне 1 брой вноска от 688 лева в срок до 13.11.2018 г., която включвала главница от 500 лв., 16.70 лв.- договорна лихва и такса за експресно разглеждане в размер на 171.30 лв. Уговорен бил лихвен процент в размер на 40,08 %, както и ГПР в размер на 45,46 %.

На 13.01.2022 г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ „Сити Кеш“ ООД като цедент прехвърлило своите вземания към ищеца.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е положителен установителен иск, в производството, по ко ето ищецът цели да установи, че ответникът му дължи парични суми по цедирано вземане по сключен договор за кредит въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като е издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение в законоустановения срок за недължимост на сумите.

Разгледан по същество, същият се явява частично основателен.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането поражда действие между цедента и цесионера с постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника от момента на съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.

По делото ищецът не е ангажирал доказателства, от които се установява изпращане на уведомяването на длъжника за цесията, които ответникът лично е получил.

Във формираната с редица решения практика на ВКС (вж. Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 3

24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.

Ищецът в исковата молба е посочил извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и адресирано до ответника в качеството му на длъжник. Исковата молба и останалите писмени доказателства, се счита връчено на ответника, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо последния (в този смисъл Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС).

С оглед горното следва да се приеме, че по отношение на длъжника цесията е породила правно действие.

Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем Кредирект № 221544/10.06.2017 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е бил 4 предоставен потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.

Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.

Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната странаответника- кредитор клаузи на договора/.

5

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен. В договора и в общите условия не е уредено от какви компоненти е съставен ГПР.

Съдът счита, че посочената таксата за експресно разглеждане на кредита следва да бъдат включена в годишния процент на разходите, тъй като това са възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПП, но в случая това не е сторено.

Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 500 лева, платим на 1 вноска. Договорната лихва е в размер на 40.08%.

Посоченият ГПР в договора е 45,46%. В него обаче не е включен а таксата за експресно разглеждане на кредита, която е в размер на 171.30 лева, или около 35 % от главницата. Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на реалния и би надхвърлил значително законоустановения от 50%., който би се получил при съобразяване на всички възнаградителни плащания.