Решение № 642 от 18.06.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 642 гр. Стара Загора, 18.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20265530100193 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл.22 ЗПК, във вр. чл. 11, т.10 ГПК и чл. 19, ал.2 ЗПК, с който евентуално е съединен иск по чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД и кумулативно съединен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД.

Ищцата В. М. И. твърди в исковата си молба, че на 02.10.2024 г. сключила договор за потребителски кредит № ... с „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД гр. София, със следните параметри на договора: Размер на отпуснатия заем: 1400 лева; Обща сума за плащане: 1882,47лева; Размер на погасителните вноски: 3 х 58,33 и 9 х 189,72 лева; Ден на плащане: 02-ро число; Вид вноска: едномесечна; Брой на вноските: 12; Дата на първи падеж: 04.11.2024 г.; Дата на последен падеж: 02.10.2025 г.; Общ размер на неустойката: 1777,53 лева; Обща сума за плащане с неустойката: 3656,1 лева; Месечна вноска с неустойката: 305лева; Фиксиран годишен лихвен процент: 50 %; Годишен процент на разходите: 63,07 %. В чл. 6, ал. 1 от договора за обезпечен потребителски кредит .../02.10.24 г. било записано, че договорът за кредит щял да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на шест месеца след падежа на последната редовна вноска;

2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един поръчител - осигурителният доход следвал да е в размер на не по- малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната. При двама поръчители размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следвало да е не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната. С чл.6, ал. 2 от договора страните се споразумявали, че кредитополучателят щял да предостави посоченото в ал. 1 обезпечение в срок до 2 (два) дни от сключване на настоящия договор. Съгласно чл.6, ал. 5 от договора 1 кредитополучателят се съгласявал, че независимо от това дали кредитът се обслужвал редовно, непредставянето на договореното обезпечение увреждало кредитора, тъй като увеличавало непропорционално носения от него кредитен риск и увреждало неговата капиталова адекватност. Ищцата счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК. Договорната свобода при сключване на договора не можела да бъде неограничена, още повече с участието като страна на длъжник - потребител, т.е. на икономически по-слаб субект. В този смисъл автономията на волята се ограничавала както от задължителните разпоредби на ЗПК и ЗЗП, така и от договорната свобода и общо важимите принципи за спазване на добрите нрави и морала.

Икономическата цел на отпуснатия кредит била придобиване на парични средства и за двете страни. В случая за кредитополучателя целта била покриване на текущи нужди в размер на 1400 лева, а за кредитодателя се изразявала в право да получи печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел всеки получен доход излизал извън присъщата функция по отношение конкретните параметри на договорената лихва, а оттам и ГПР следвало да се преценява в конкретния договор за кредит - същият бил за минимална сума в размер на 1400 лева, за период от 12 месеца необезпечен кредит. Срещу отпусната сума кредиторът щял да получи възнаграждение в размер заедно с тази неустойка на 1777,53 лева. Очевидна била неравнопоставеността на насрещните страни по правоотношението.

Според нормата на чл. 19 от ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящия или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на ал. 4 не можел да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочените задължения.

Същевременно договорната лихва била възнаграждение (печалба) на кредитодателя за това, че предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да избегне неоснователното обогатяване на финансовата институция, предоставяща потребителски кредити чрез определяне на прекомерно висок лихвен процент, законодателят предвидил същият да е компонента, която се включва при формиране на ГПР и съответно определил максимален размер на последния. Договорената лихва била извън присъщото й значение, в отклонение от предвиденото както в чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, така и в чл. 294 от ТЗ. По действащото българско право максималният размер на възнаградителната лихва бил ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

Добрите нрави били критерии за норми за поведение, които се установявали в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемали и се съобразявали с тях. За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В своята практика ВКС трайно приемал, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва 2 при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

От сайта на БНБ ищцата установила, че към деня на сключване на процесния договор за кредит - 02.11.2024 г. основният лихвен процент бил обявен на 3.22%, следователно законната лихва била в размер на 13.22% или трикратният й размер се равнявал на 39.66%, а възнаградителната лихва била по-висока и била в размер на 50%. Уговорките, определящи размер на възнаградителната лихва, които накърнявали добрите нрави, били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части от договора не влечала нищожност на целия договор, когато те можели да бъдат заместени по право от повелителните й части. В случая обаче тази нищожна клауза за възнаградителната лихва не можела да бъде заместена от друга разпоредба на закона, тъй като липсвала такава и по-конкретно акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определи горния размер на договорната лихва. В чл. 22 от ЗПК било посочено, че когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал.1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2; и чл. 12, ал.

1, т. 7 - т. 9, договорът бил нищожен. Съгласно чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, когато липсата на всяко едно от изброените по-горе императивни изисквания водело до настъпването на последиците на чл. 22 от ЗПК – недействителността била изначална. Тя била по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 от ЗПК, а именно - че когато договорът за потребителски кредит бъдел обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпадала изцяло, но той дължал връщането само на чистата стойност на кредита, но не и връщането на лихвата и други разходи. В случая не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент на разходите от общия размер на представения кредит. Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ били всички лихви, такси, възнаграждения за кредит на посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорената в него, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Годишният процент на разходите се изчислявал по специална формула.

Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита) следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение било налице, тъй като в договора кредиторът се задоволил единствено с посочване като абсолютна стойност на фиксирания годишен лихвен процент по кредита в размер на 50 % и годишен процент на разходите в 3 размер на 63,07 %. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита (кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият като процент). Липсата на конкретизация относно начина, по който бил формиран посоченият ГПР в размер на 63,35 %, водела и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 от ЗПК). При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в договора възнаградителна лихва в размер на 50% и при това положение не ставало ясно как бил формиран ГПР в размер на 63,35%, т.е. какво друго било включено в ГПР извън фиксирания лихвен процент от 50%. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК. Към годишния процент на разходите не била включена неустойката в общ размер на 2530,74 лева, която била разсрочена и добавена в размер на 163,97 лева. Договореният ГПР не бил в размер на 63,07%, а бил в по-висок размер над 105% или действителният размер на ГПР (над 105 %) бил по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а съгласно разписаното в чл. 19, ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по алинея 4, се считали за нищожни. Така не само била създадена предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора, но и било налице заобикаляне на изискването на този закон, като кредиторът не бил посочил истинската сума на годишния процент на разходите. С оглед на дефиницията на общ разход по кредита уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за кредит неустойка реално представлявала разход, който произтичал от и бил пряко свързан с договора за кредит и следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Предвид предпоставките, при които ставала изискуема неустойката, то тя била с характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формиране на ГПР.

Задължението за заплащане на процесната неустойка не било отчетено при формиране на ГПР, с което било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагали правилата на чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП. В индивидуалния договор с ищеца, клаузите на контракта не били индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касаело се до еднотипни договори за периодичен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе и това трябвало да е служебно известно на съда от множеството дела, по които били представени идентични контракти между същия ответник и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират 4 по този начин“. В този смисъл клауза като уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за паричен заем, според която се дължала неустойка в размер на 1554.79 лева (и при отпуснат кредит в размер на 1400 лева) при неизпълнение на задължението по чл. 5, ал. 1 за осигуряване в двудневен срок от датата на усвояване на заемната сума на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаряло на определени условия, или банкова гаранция, се намирала в пряко противоречие с преследваната от Директивата цел, транспонирана в ЗПК.