Решение № 4327 от 15.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4327 гр. Пловдив, 15.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: София С. Монева при участието на секретаря Генка Ив. Боева като разгледа докладваното от София С. Монева Гражданско дело № 20255330114234 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът С. С. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. *******, ул. „**********“ № **, ет.

**, ап. **, процесуално представлявана по пълномощие от адв. С. Н., вписан в регистъра на Адвокатка колегия – ******, с адрес за съдебна кореспонденция: гр. ********, ул.

„*********“ № ***, ****, моли съда да осъди ответника „ВИВУС.БГ” ЕООД, ЕИК:

202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ЖК „Изток“, бул. „Д-р Г. М.

Димитров” № 16а, ет. 1, офис № 2, представлявано от З. С. Р. в качеството на ******* и по процесуално пълномощие от юрисконсулт Д. Д. Д., да й заплати сумата от 122, 00 лева (62, 38 евро), подлежаща на връщане като получена без основание в изпълнение на нищожна клауза за дължимост на еднократно възнаграждение от Анекс от 14.03.2025 г. към сключен помежду им Договор № **********/******* г. за кредит.

Излагат се фактически твърдения, че по силата на сключен между страните Договор № **********/******* г. за кредит ответникът предоставил на ищеца заем от 500, 00 лева, който последният се ангажирал да възстанови до 12.02.2025 г. с лихва, или да престира общо 640, 00 лева, включително и да му заплати такса за услуга за бързо разглеждане на документи от 123, 15 лева.

С Анекс от ******г. страните постигнали съгласие за продължаване на срока за издължаване до 13.04.2025 г., както и че за това заемателят дължи еднократно възнаграждение от 112, 00 лева. Последния заплатил на 14.03.2025 г. въпросната такса от 1

112, 00 лева, но счита, че е изпълнил без основание, доколкото клаузата за дължимостта й е нищожна поради противоречие на чл. 10а от Закона за потребителския кредит (ЗПК), накърняване на добрите нрави, неравноправност, заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаване на тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил Отговор вх. № 113461/03.11.2025 г., с който ответникът оспорва иска като неоснователен с доводи, че произнасянето по него е обусловено от разрешаването на друг неприключил между страните и повдигнат от ищцата спор по гр. дело № 7245/2025 г. по описа на настоящия съд с предмет действителността на същия договор за кредит. По делото бил приет за съвместно разглеждане насрещен иск на кредитора за връщане на главницата, размерът на която подлежал на определяне след приспадане на платената от ищеца такса за удължаване срока на договора от 112, 00 лева.

Редовно призовани, страните не участват в открито съдебно заседание, като ищецът с Писмено становище вх. № 34012/02.04.2026 г., а ответникът с Молба вх. № 63071/22.06.2026 г. поддържат процесуалните си позиции.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, по реда на чл. 235, ал. 2 във вр. с чл. 12 от ГПК в контекста на наведените от страните съображения, приема от фактическа страна следното:

Въз основа на приобщените документи и обявеното по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съвпадение в твърденията на страните се установява, че по силата на сключен помежду им Договор № **********/******* г. за кредит, ответникът, от една страна като „Кредитор“, предоставил на ищеца, от друга като „Кредитополучател“, заем от 500, 00 лева, който последният се ангажирал да възстанови на първия за срок от 30 дни до 12.02.2025 г. с лихва от 16, 85 лева, а съгласно Анекс от *****г. (л. 4) към Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от ******* – да му заплати и такса за тази услуга от 123, 15 лева, или общо да престира сумата от 640, 00 лева, която в Извлечение № **********/*****г. (л. 5), изготвено от заемодателя, е посочена като непогасена.

С Анекс от *******г. (л. 4) към кредитния контракт договарящите постигнали съгласие за продължаване на срока му до 13.04.2025 г., както и че за така уговореното преструктуриране на кредита ищецът дължи на ответника еднократно възнаграждение от 112, 00 лева, което видно от Разписка № ******/*******г. (л. 6), издадена от „*******“ АД, му заплатил на 14.03.2025 г.

По делото е приобщено Решение рег. № 1230/17.03.2026 г. на Районен съд – Пловдив по гр. дело № 7245/2025 г. (л. 29 – л. 32), което според служебно известната на настоящия състав информация е влязло в сила, включително и в частта за разноските, и с което е признато за установено в отношенията между страните по текущото производство, че клаузата от Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга към Договор за кредит № **********/****** г., предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на документи за кредита в размер на 123, 15 лева, е нищожна, а ищцата е осъдена да заплати на ответното 2 дружество по предявения от него насрещен иск сумата от 255, 65 евро, представляваща чистата стойност на дадената в заем сума по горецитирания договор, ведно със законната лихва, считано от подаване на насрещната искова молба – 30.05.2025 г., до окончателното й изплащане, като другият отправен насрещен иск за договорна лихва от 16, 85 лева е отхвърлен като неоснователен. В мотивите си съдът е приел договора за кредит за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и в съответствие с чл. 23 от ЗПК е счел, че потребителят дължи само чистата стойност на кредита от 500, 00 лева (255, 65 евро) при липса на доказателства за каквито и да било предприети от него погасителни плащания.

При така очертаните фактически положения съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК намира от правна страна следното:

Ищецът претендира връщане на сумата от 122, 00 лева (62, 38 евро) като платена на основание нищожна клауза за дължимост на еднократно възнаграждение от Анекс от *****г. към Договор № **********/******* г. за кредит, поради което искът му намира материалноправната си опора в чл. 34 от ЗЗД. Нормата задължава всяка от страните по признат за нищожен договор да върне на другата всичко, което е получила от нея. Касае се за частно проявление на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който гласи, че получилият нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало такова, е длъжен да го върне.

В съответствие с чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищцовата страна е да докаже даването на материалната ценност в изпълнение на оспорената договорна уговорка и пороците, с които обосновава недействителността й.

В правната теория, синтезирана от ВКС в мотивите на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК, и Тълкувателно решение № 5/30.05.2022 г. по т. д. № 5/2020 г., ОСГТК, се приема, че недействителността на сделките е родово понятие и обхваща тези от тях, които са с недостатък, осуетяващ настъпването на желаното от страните правно действие. Регулира се от норми от императивен порядък, установени в защита на обществения ред и правната сигурност, като общата й уредба се съдържа в чл. 26-35 от ЗЗД.

Нищожността е най-тежкият порок на договора и е обективно състояние, което го лишава от правни последици още от момента на сключването му, без да може да се санира.

Освен това настъпва по право и е абсолютна – отнася се за всички и всеки заинтересован може да се позове на нея, без да е необходимо предварителното й прогласяване по съдебен ред.

Общоважимите й основания са изброени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 от ЗЗД – противоречие или заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, включително и договаряне върху неоткрити наследства, невъзможен предмет, липса на съгласие, на предписана от закона форма или на основание, както и привидност, а специални хипотези са поместени и в различни други закони.

Процесната уговорка е постигната с Анекс от *****г. (л. 4) към Договор № **********/*******г. за кредит, който в мотивите на Решение рег. № 1230/17.03.2026 г. на 3

Районен съд – Пловдив по гр. дело № 7245/2025 г. (л. 29 – л. 32) е приет за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Доколкото обаче това е преюдициален за разрешаването на повдигнатия по посоченото дело спор въпрос, по който не е формирана сила на пресъдено нещо, настоящият състав не е обвързан от изводите за нищожността на съглашението и дължи произнасяне по валидността на оспорената уговорка, като разгледа наведените в исковата молба основания за нейната нищожност – противоречие на чл. 10а от ЗПК, накърняване на добрите нрави, неравноправност, заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаване на тези на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

С оглед спецификата на насрещните престации и профила на контрагентите цитираният договор се регулира от специалния ЗПК, който имплементира в българското законодателство Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), наричана Директива 2008/48/ЕО, а по препращане от чл. 24 от ЗПК попада в приложното поле и на чл. 143-148 от ЗЗП.

Определението за „услуга”, нормирано в §13, т. 14 от ДР на ЗЗП, я описва като всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. За сделките за обслужване отсъства обща регламентация и правният им режим се подчинява на особените нормативни актове за различните услуги, при празнота в които се прилагат съответно разпоредбите на чл. 258-269 от ЗЗД за договора за изработка.

На допълнителните услуги в сферата на потребителското кредитиране е посветен чл.

10а от ЗПК, който е приет със Закона за изменение и допълнение на ЗПК, обнародван в ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г., с цел да регулира заплащането им. Ал. 1 от текста разрешава на кредитодателя да събира от потребителя такси и комисиони за тях, освен за тези по чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, които са свързани с усвояване и управление на кредита.

Таксите, които чл. 10а, ал. 1 от ЗПК дава възможност на финансовата институция да получава, са предназначени да покрият разходите й за действия (например застраховане) извън обичайните за кредитирането, които би следвало да е калкулирала в цената на отпуснатия финансов ресурс.

Всички улеснения за клиента, които кредитодателят осигурява във връзка с кандидатстването за заем, издължаването и предоговарянето му – ускорено разглеждане на искането за кредит, разсрочване, отсрочване, опрощаване, отстъпки, преференции и т. н., са все относими към усвояването и управлението му, и изискването на възнаграждение за тях пряко нарушава чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Мотивите на законодателя за въвеждане на забраната са продиктувани изцяло в защита на интересите на потребителя, който всякога е в положение на по-слабата страна както от гледна точка на преговорните възможности, така и на степента на информираност, което го принуждава да се съгласи с предварително формулираните от кредитора параметри, без да може да им повлияе. Чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е в рамките на суверенния избор на държавите членки, изрично подчертан в Съображение 22, 4 изр. 1 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО – а именно да останат свободни да запазят или въвеждат национални разпоредби, които забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора за кредит да открие банкова сметка, да сключи договор за друга допълнителна услуга или да заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни услуги.

Услугата, която в случая ищецът се е съгласил да получи възмездно – удължаване на срока на договора, е дейност, която попада в обхвата на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като е присъща за занятието на кредитора по администрирането на кредита и следователно е пряко или косвено свързана с усвояването и управлението му.

Ето защо клаузите за дължимост на възнаграждение от 112, 00 лева за преструктуриране на кредита чрез удължаване на срока му с 30 дни се явява нищожна по чл.