Решение № 2087 от 08.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2087

***, 08.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело № 20231110168282 по описа за 2023 година

Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на искова молба подадена от З. Ж. Ж. с ЕГН ********** срещу „***, ЕИК ***.

Ищецът извежда с съдебно предявеното субективно право при твърденията, че между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит с № ***, по силата на който на ищеца, в качеството на кредитополучател е предоставена главница в размер на 1000 лв. В чл. 5, ал. 1 от договора било договорено, че в срок от три дни, кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, по отношение на които са поставени множество условия на които следва да отговарят. В чл. 11, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на посоченото задължение за обезпечаване, по чл. 5, кредитополучателят дължи фиксирана неустойка в размер на сумата от 371,20 лв. Ищецът излага подробни съображения, че цитираната клауза е нищожна на осн. чл. 26 ЗЗД, доколкото същата цели заобикаляне на императивна правна норма – чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда максимален размер на ГПР, а така също излиза извън присъщата й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Сочи още, че договорката за неустойка противоречи на закона и добрите нрави, както и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Излагат се съображения, че с оглед горното, недействителен се явява целия ДПК, за което моли съдът да се произнесе в мотивите си, доколкото такъв иск не е предявен в настоящото производство. В тази връзка моли, съдът да осъди ответника на осн. чл. 55 ЗЗД да му заплати сумата от 5 лв. (частичен иск от 371,20 лв.), като недължимо платена по 1 договора. Претендира разноски за производството.

С протоколно определение от 23.04.2024 г., съдът е приел на осн. чл. 214 ГПК, изменение на предявения осъдителен иск, чрез увеличаване на неговия размер на сумата от 371,20 лв.

С Определение № 10374/08.03.2024 г., съдът е присъединил към настоящото производство, производството по гр.д. № 60471/2023 г. на СРС, 161 състав, като е съединил за разглеждане предявените по цитираното дело искове, а именно: установителен иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.19 ЗЗП, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, за прогласяване на нищожност на чл. 11, ал. 2 от Договор за потребителски кредит с № *** г., сключен между ищеца З. Ж. Ж. с ЕГН **********, в качеството на кредитополучател и ответника „*** в качеството на кредитодател, предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 400 лв. при непредставяне на обезпечение, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл.

1 ЗЗД за връщане на сумата 20 лв., ведно със законната лихва от 03.11.2023 г. до плащането й.

С протоколно определение от 12.11.2024 г., съдът е приел на осн. чл. 214 ГПК, изменение на предявения осъдителен иск, чрез увеличаване на неговия размер на сумата от 766,10 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба с който ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове по подробно изложени съображения.

В проведеното открито съдебно заседание, ищецът не се явява и не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба с която сочи, че поддържа предявените искове.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в проведеното.

От същия е постъпила молба със становище по същество.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:

В настоящото производство са предявени:

- установителни искове по чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.19 ЗЗП, вр. чл.21, ал.1, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, за прогласяване на нищожност на:

1. Клаузата по чл. 11, ал. 2 от Договор за потребителски кредит с № ***, сключен между ищеца З. Ж. Ж. с ЕГН **********, в качеството на кредитополучател и ответника „*** в качеството на кредитодател, предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 371,20 лв., при непредставяне на обезпечение,

2. Клаузата по чл. 11, ал. 2 от Договор за потребителски кредит с № *** г., сключен между ищеца З. Ж. Ж. с ЕГН **********, в качеството на кредитополучател и ответника „*** в качеството на кредитодател, предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 400 лв. при непредставяне на обезпечение,

2

- осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на:

3. сумата от 371,20 лв. – недължимо платена по Договор за потребителски кредит с № ***, ведно със законната лихва от 13.12.2023 г. до плащането й, както и

4. сумата от 766,10 лв. – недължимо платена по Договор за потребителски кредит с № *** г., ведно със законната лихва от 03.11.2023 г. до плащането й.

Договор за потребителски кредит с № ***

За основателността на предявения иск, в тежест на ищеца е да установи по делото при условията на пълно и главно доказване противоречие на цитираната клауза от ДПК, с императивни правни норми, предвидени в ЗПК, а при условията на евентуалност – накърняване на добрите нрави.

Страните не спорят, че са сключили Договор за потребителски кредит с № *** за сумата 1000 лв., предвиждащ задължение за плащане на неустойка в размер на 371,20 лв. при непредставяне на обезпечение, което не е включено в ГПР.

Процесният договор, представлява договор за потребителски кредит (ДПК) по смисъла на чл. 9 ЗПК. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, са нарочно посочени, императивно установени реквизити, които ДПК следва да съдържа, в това число – общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

В настоящия случай, видно от съдържанието на сключения договор за паричен заем между „*** и ищеца З. Ж. Ж., в т. 3 на същия е посочено, че размерът на кредита е 1000 лв., като сумата следва да бъде върната със заплащане на 7 бр. месечни вноски, лихвеният процент е 40,05%, а ГПР – 49,63%. В т. 3.2. е посочено, че се дължат 1 бр. вноска от 15,58 лв. и 6 бр. вноски от по 175,87 лв., като общата сума за плащане възлиза на 1 070,80 лв., т.е. размерът на възнаградителната лихва е 70,80 лв.

Видно от погасителния план към ДПК (Приложение № 1), кредитополучателят дължи в допълнение на посочените по-горе вноски, така също и 1 бр. вноска от 190,42 лв. и 6 бр. вноски от по 30,03 лв. или общо сумата от 371,20 лв., представляваща неустойка, за непредставяне на обезпечение по чл. 5 от договора. В текста на чл. 11, ал. 1, изрично е записано, че се дължи неустойка в размер на сумата от 371,20 лв., при неизпълнение на задължението на заемополучателя, в 3-дневен срок след сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение на задължението с една от следните възможности – банкова гаранция или поръчителство, която уговорка съдът намира, за нищожна. Поръчителите (едно или две физически лица), следва да отговарят кумулативно на следните условия – имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна 3 заплата за страната, а в случай, че са двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки от тях да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната, да не са поръчители по други договори за заем със заявителя, да не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“, както по активи, така и по погасени задължения, съгласно данни в ЦКР към БНБ и да предоставят служебна бележка от работодател или друг документ удостоверяваш получавания от тях доход. Предоставянето на обезпеченията е обвързано от 3 дневен срок от сключване на заемния договор, съобразно чл. 5.2 от същия. Претендираната неустойка е за неизпълнение на акцесорно задължение – предоставяне на обезпечение по договора. Неизпълнението на това задължение не е свързано пряко с претърпени вреди и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, накърнява добрите нрави и поставя в неравностойно положение икономически по-слабата в преговорите страна по правоотношението.

Съобразно договорения механизъм на формиране на неустойката (начислена е 3 дни след сключването на договора, като стойността й е добавена към дължимите погасителни вноски), не се достига до обезщетяване на вече реално възникнали вреди в патримониума на кредитора, съответно – санкционирането на длъжника за неизпълнението му по договора, а до неоснователно обогатяване на лицето, което има право на неустоечно вземане – кредиторът би могъл да получи обезщетение за вреди от презюмирано неизпълнение, като в същото време длъжникът да е изпълнил точно и в срок.

В резултат на неизпълнение на това задължение, на заемополучателя е начислена неустойка в размер на 371,20 лв., която възлиза на близо 40% от стойността на кредитираната сума от 1000 лв. и е проявление на недобросъвестно договаряне/поведение от страна на финансовата институция.

Съгласно разпоредбата на чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, както и на добрите нрави (вж. т.

3 Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК).

Настоящият съдебен състав намира, че уговорката за неустойка при описаните условия е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, алт. 1 и 2, предл. 2 ЗЗД, като грубо потъпкваща и нарушаваща правата на потребителя на финансовата услуга, изцяло възползвайки се от господстващото финансово положение на дружеството заемодател. Използването на договорната неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора е недопустимо, поради което такива неустоечни клаузи са нищожни на осн. чл.

26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД (така Решение № 181 от 26.02.2015 г. по т.д. № 4386/2013 г. на II т.о. на ВКС.). В случая е налице и значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

4

По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД.

Настоящият съдебен състав намира, че съдържанието на процесния ДПК, е неясно, подвеждащо потребителя и въвеждащо го в заблуждение.

Договорената неустойка в размер на близо 40% от дълга, на стойност 371,20 лв., е включена в задължението на кредитополучателя, чрез добавяне стойността на съответната месечна погасителна вноска към вноските, дължими за предоставената сума за ползване (кредитирана сума), въпреки, че представляват разход, свързан с договора за кредит (задължително условие за сключване на договора и бъдещо сигурно събитие с оглед механизма на възникване на това задължение). Въпреки това, вместо да бъде упомената като разход по кредита, респ. като компонент на ГПР (елементите на който са изцяло неясни - в текста на процесния договор е посочено единствено, че ГПР е 49,63% и липсва, каквото и да е уточнение какви точно разходи се включват в този процент), неустойката е включена в месечната погасителна вноска, дължима от кредитополучателя. По този начин съдържанието на процесния ДПК не отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената неустойка, не може да се квалифицира като изключение по чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като несъмнено очакван разход, действителния ГПР би бил значително завишен спрямо посочения в договора, който е на границата на законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум, а именно – 49,63%. Съгласно приетото по делото заключение на ССчЕ, при включване на процесната неустойка в размер на сумата от 371,20 лв., ГПР (посочен в ДПК - 49,63%), възлиза на 405,41%. Ограничението въведено с чл. 19, ал. 4 ЗПК е поставено за общия разход по кредита, с цел да се предотврати прекомерното му оскъпяване, чрез въвеждане на твърде високи преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв тип, доколкото липсва нормативно установено ограничение на размера до който е допустимо да се уговаря възнаградителна лихва. Поради това съдът е длъжен да следи служебно за валидността на подобни уговорки, изхождайки от съответствието им с добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които се третират неравноправно, икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.