Акт от 23.01.2019, Районен съд - Плевен

Р Е Ш Е Н И Е

№............... гр.Плевен, 23,01,2019 г.

В И М Е

Т О Н А

Н А Р О Д А

Плевенски районен съд, ІХ-ти граждански състав, в публично съдебно заседание на единадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА НАЙДЕНОВА при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа докладваното от съдията НАЙДЕНОВА гр.дело №2036 по описа на съда за 2018 год., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Иск с правно основание чл.422 от ГПК.

Пред ПлРС е депозирана искова молба от ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, чрез юрк.Н.С., против С.А.Й., ЕГН **********,***, за признаване за установено спрямо ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че същият дължи на ищеца сумата от 522,31 лева главница, 40,59 лева договорна лихва за периода 16,05,2016 г. – 12,11,2016 г., 367,68 лева неустойка за неизпълнение на задължение, 56,15 лева лихва за забава за периода 12,11,2016 г. – 29,09,2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 02,10,2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Твърди се, че по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №7791/2017 г. по описа на ПлРС, по което има издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е възразил.

Твърди се,че по силата на договор за паричен заем №2536215/14,04,2016 г., сключен между ***като заемодател и ответника ***като заемател, на ответника е предоставен кредит в размер на 800,00 лева. Твърди се, че заемодателят е изпълнил задължението си и е предал на ответника заемната сума, като ответникът се е задължил сумата от 910,14 лева, ведно с договорната лихва на 7 месечни вноски всяка от 130,02 лева. Сочи се, че ответникът е извършил общо плащания в размер на 668,00 лева. Твърди се, че на 01,08,2017 г. е подписано Приложение №1 към Договор за цесия от 30,01,2017г., с което вземането на *** срещу ответника е прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и всички лихви, на дружеството-ищец. Твърди се, че тъй като длъжникът не е изпълнил надлежно задължението си да изплати изцяло уговорената сума, е начислена и договорна лихва в размер на 40,59 лева за периода от 16,05,2016 г. - датата на първата вноска, до 12,11,2016 г. - датата на настъпване на падежа на договора. Твърди се още, че с

Договора ответникът се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да представи обезпечение, изчерпателно посочено в договора, като в случай че не го представи, дължи и неустойка, която е в размер на 367,68 лева. Твърди се, че при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30 дни кредиторът начислява и разходи за събиране на вземането представляващи такси и разноски за напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни разговори и посещения на адрес в размер по на 9,00 лева на всеки 30-дневен престой, до максимален размер 45,00 лева, но ответникът не дължи такава такса. Твърди се, че поради това, че ответникът не е изпълнил в срок задължението си, дължи и обезщетение за забава върху непогасената главница в размер на 56,15 лева за периода 12,11,2016 г. – 29,09,2017 г. В заключение моли съда да признае за установено по отношение на ответника че същият дължи на ищеца сумата от 522,31 лева главница, 40,59 лева договорна лихва за периода 16,05,2016 г. – 12,11,2016 г., 367,68 лева неустойка за неизпълнение на задължение, 56,15 лева лихва за забава за периода 12,11,2016 г. – 29,09,2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 02,10,2017 г. до окончателното изплащане на сумата Претендират се и направените деловодни разноски в исковото и заповедното производство. С молба, депозирана преди последното съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи претенцията, като се присъдят сторените разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор чрез назначения му особен представител – адв.Т.Д. от ПАК, в който сочи, че искът е недопустим, тъй като е предявен от ненадлежна страна с оглед обстоятелството, че към момента на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК уведомление до длъжника за извършената цесия не е било изпратено.

Прави се и възражение за недължимост на сумата поради невръчване на съобщението за цесия на ответника. Алтернативно се сочи, че искът е неоснователен. Оспорва се предоставянето на сумата на ответника, че е налице неизпълнение, размера на остатъчната главница и неустойка, размера на лихвата за забава. Прави се възражение, че клаузите на чл.2, т.6, т.8, чл.4 и чл.5 от Договора са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, което ги прави нищожни. Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение както в заповедното, така и в исковото производство. В с.з. особеният представител на ответника сочи, че искът следва да бъде отхвърлен, като алтернативно се иска уважаването му, но в размер от 242,14 лева главница и договорна лихва.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца следва да докаже сключването на валиден договор за заем между ответника и ***, предоставяне на дължимата по договора за заем сума на ответника, валиден договор за прехвърляне на вземането н. ***, надлежно уведомяване на кредитополучателя за настъпилото прехвърляне, както и че задължението по кредита е станало предсрочно изискуемо. Съдът е указал на страните доказателствената тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 05,10,2018 г.

От представените по делото доказателства е видно, че между ответника и *** е сключен договор за паричен заем №2536215 от 14,04,2016 г., по силата на който ответникът е получил в заем сумата от 800,00 лева със срок на погасяване от 7 месеца. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40%, лихвен процент на ден приложим при отказ от договора 0,11 % и ГПР 48,01 %, като общия размер на задължението по договора е станало 910,14 лева. Уговорена е клауза за неустойка в размер на 643,44 лева, дължима при неизпълнение на задължението по чл.4, т.1 от Договора, а именно – представяне в тридневен срок на обезпечение – или поръчители /които отговарят на строго определение изисквания/, или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, за сумата в размер на всички плащания по договора за кредит.

Установява се от представения по делото Рамков Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30,01,2017 г. и Приложение №1 към него от 01,08,2017 г., сключен между ***и ***, че вземането на ***към ответника по договора за кредит е прехвърлено н. *** /под №565/.

От представеното по делото пълномощно /л.12/ е видно, че ***, чрез изпълнителния си директор, е упълномощил *** да уведоми от името на ***всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които дружеството е цедирало, съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключени между ***като цедент и ***.

От заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се установява, че платените от ответника вноски по Договора са в общ размер на 668,00 лева, като по счетоводни данни на ищеца с тях са погасени 277,69 лева главница, 69,55 договорна лихва, 275,76 лева неустойка и 45,00 лева разходи за събиране на вземането. ВЛ е посочило, че ако не се начислява неустойка към всяка една от погасителните вноски, със внесените 668,00 лева биха се погасили 525,29 лева главница, 97,71 лева договорна лихва и 45,00 лева такса разхои, и ще останат дължими 274,71 лева главница, 12,43 лева лева договорна лихва за периода 13,10,2016 г. – 12,11,2016 г. и законна лихва за забава за периода 12,11,2016 г. – 29,03,2017 г. в размер на 24,62 лева. В с.з. ВЛ уточнява, че ако не е дължима и таксата разходи, остава само главница в размер на 242,14 лева и законната лихва за периода 12,11,2016 г. – 29,03,2017 г. в размер на 24,62 лева.

При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:

Доколкото не се оспорва подписа на ответника под Договора за паричен заем, съдът приема, че е налице валидно облигационно отношение между страните по договора за паричен заем.

Ищецът твърди, че до настоящият момент ответника не е му е изплатил сумите по цитирания по-горе договор за кредит, респективно по договора за цесия. По правната си същност това е твърдение за отрицателен факт и освобождава ищеца от тежестта на доказването му.

Ответникът, чрез назначения особен представител, е направил възражение за нищожност на клаузата за неустойка в сключения между него и ***договор, дължима при неизпълнение на задължението по чл.4, т.1 от Договора, а именно – представяне в тридневен срок на обезпечение – или поръчители /които отговарят на строго определение изисквания/, или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, за сумата в размер на всички плащания по договора за кредит. Съдът счита това възражение за основателно. Предвид създадената между праводателя на ищеца ***и ответника облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът притежава качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца в качеството на физическо лице е предоставен паричен заем. Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да плати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая въведената с договора неустойка е с размер почти като главницата, поради което съдът възприема тази клауза – на чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора за паричен заем за неравноправна, и от там – нищожна. За пълнота следва да се отбележи, че не се установи посочената клауза на договора да е била индивидуално договорена. Липсват такива както твърдения, така и доказателства от ответната страна. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05,04,1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Поради изложеното съдът приема, че в случая не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите по чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора, касаеща дължимата неустойка.