Решение № 8 от 19.01.2026, Районен съд - Мездра

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Мездра, общ. Мездра, обл. Враца, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МЕЗДРА, III-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пенка П. Петрова при участието на секретаря Даниела Люб. Лашкова като разгледа докладваното от Пенка П. Петрова Гражданско дело № 20251450100150 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано по искова молба, депозирана от М. И. М. от с. Горна Кремена, чрез адв. Д. Г. от АК- Ловеч, против „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485, със седалище и адрес на управление: гр. София, с искане съдът да признае за установено, че Договор за потребителски кредит №203833 от 19.04.2023 г., сключен между М. И. М., ЕГН ********** и *** АД, ЕИК 201127485 е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР. В условията на евентуалност, моли за решение с което да се признае за установено, че чл. 10 от Договор за потребителски кредит №203833 от 19.04.2023 г., сключен между М. И.

М., ЕГН ********** и *** АД, ЕИК 201127485, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на твърдените по-горе основания.Претендират се разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ.

С депозирания писмен отговор на исковата молба, ответникът признава иска.

Предявените искове са с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, във вр. с чл. 26 ал.1 , пр.1 ЗЗД, чл.26, ал. 1 ЗЗД

По делото са събрани писмени доказателства.

В исковата молба се твърди, че на 19.04.2023 г. между М. И. М., ЕГН **********, в качеството й на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит №203833 при следните условия: 1,500.00 лева главница; 28.80% годишен лихвен процент; 49.65% годишен процент на разходите;12 месечен срок за погасяване; 1,744.16 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя;

Съгласно чл. 20. (1) от Договора за заем кредитополучателя е следвало в срок от 3 (три) дни от сключването на Договора за заем да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на множество условия.

В чл, 10 (1) от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора 1 неустойка. Въпросната неустойка е описана по начин, по който за Потребителя би било на практика невъзможно да я изчисли, а именно: 7,29 лева (седем лева и двадесет и девет стотинки) плюс 0,162% от усвоения размер на кредита за първият ден на забава и 0,162% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.

Съгласно погасителния план към Договора за заем, неустойката възлиза на 874.80 лв., разделена на 12 вноски, всяка от по 72.90 лв., дължими заедно с вноските за главница и лихва.

В процесния случай за ищцата е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която е следвало да върне за използвания финансов ресурс не е очакваната от потребителя сума в размер 1,744.16 лева, а значително по-голяма - в размер на 2,618.96 лева.

Счита, че въпросното вземане, макар и именувано „неустойка" няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Предвидената „Неустойка“ не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение.

На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция.

Според ищцата не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения тридневен срок.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, от което обаче не произтичат вреди.

Сочи се в молбата, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият.

Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 1 За, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Счита, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна както на основание чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗПП, така и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

В случая е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 1,500.00 лв., при срок за връщане 12 месечни вноски от по 218.25 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от 2,618.96 лева не съответства на посочените размери на лихвения процент /28.80%/ и на годишния процент на разходите /49.65%/. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

2

Счита, че тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.

143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.

Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор има явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен.

С депозирания отговор е заявено становище, че ако съдът приема иска за допустим, „Макроадванс“ АД, признава същия за основателен.

Процесуалния представител на ищеца е поискал постановяване на решение на основание чл. 237 ГПК.

С оглед на изложеното и съобразно заявено искане на ищеца, съдът намира, че са налице условията на чл. 237 от ГПК и следва да постанови решение, с което предявения иск с правно основание с правно основание чл.22 ЗПК, вр. с чл.11, ал.1 т.10 ЗПК, във вр. с чл. 26 ал.1 , пр.1 ЗЗД, чл.26, ал. 1 ЗЗД да се уважи..

С доклада по делото съдът е приел за безспорно по делото, че че на 19.04.2023 г. между М. И. М., ЕГН **********, в качеството му на „Кредитополучател“ от една страна и ответника „Макроадванс“ АД, ЕИК 201127485, в качеството му на „Кредитор“ от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит №203833.

Направеното признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с което той се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, което пък води до съвпадение на насрещните позиции на страните. Ето защо и с оглед заявеното признание съдът прекрати съдебното дирене и преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения. Това налага да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, респ. основния иск следва да бъде уважен така, както е предявен, като e достатъчно да се укаже в мотивите, че решението се основава на признание на иска – спр. чл. 237, ал. 2 ГПК. В т. см. и е съдебната практика по реда на чл. 290 от ГПК.

В случая предявения иск е допустим, тъй като страни по делото са страните по договорните правоотношения, и при наличие на правен интерес от търсената искова защита, доколкото при положително съдебно решение, правните последици ще рефлектират благоприятно върху патримониума на ищцата.

Признава се право, с което страната може да се разпорежда, като изявлението за това изхожда лично от нея, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки претенцията на това основание.

С оглед горното, следва да се постанови решение, с което предявения основен иск да се уважи изцяло, ведно с последиците от това.

Съдът се позовава на разпоредбата на чл. 237, ал.2 от ГПК, поради което не излага мотиви по посоченото по-горе решение.

Предвид уважаването на основния иск, съдът не следва да се произнася по евентуално предявения иск.

По разноските:

Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни.

От страна на ответника е се твърди, че на основание чл. 78 ал.2 ГПК, разноските 3 следва да бъдат изпяло възложени в тежест на ищеца, тъй като ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска. В тази връзка сочи, че ответникът дава повод за завеждане на дело, а чрез поведението си обосновава и правния интерес от предявения отрицателен установителен иск за вземането тогава, когато като кредитор е предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да ги предприеме /в този смисъл е цитирано определение № 66 от 12.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4770/2017 г., III г. о., ГК/. Твърди, че по делото липсват данни кредиторът да е предприел действия по принудително изпълнение, да е упражнил извънсъдебна принуда по отношение на ищеца или по друг начин да е дал повод за предявяването на иска. Настоящият съдебен състав намира, че цитирано определение на ВКС е неприложимо в случая, тъй като определението на ВКС касае предявевяне на отрицателен установителен иск за недължимост на вземания, поради погасяването им по давност. В случая се касае за установяване на недействителност Договор за потребителски кредит №203833 от 19.04.2023 г., поради неточно посоченото в него ГПР.

В случая е приложима практиката на ВКС посочена от процесуалния представител на ищцата, а именно Определение № 50466 от 30.11.2022 година, постановено по ч.т.д.№ 2049 по описа на ВКС за 2022г., където е прието, че оставянето в тежест на ищеца на направените от него разноски във връзка с уважения установителен иск за нищожност на клаузата в сключения между страните потребителски договор, е в противоречие и с даденото тълкуване в решението от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС. Тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка с нищожна договорна клауза на сключения от тях потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за разноски при прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК създава съществена пречка за упражняване от ищеца-потребител на предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

С оглед изложеното съдът намира, че възражението на ответника за приложение на чл. 78 ал.2 ГПК е неоснователно и съдът следва да се произнесе по заявените от ищцата разноски. Ищцата доказа разноски в размер на 60 лева – платена държавна такса,, които следва да й се присъдят изцяло.