Решение № 1243 от 15.11.2025, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 1243 гр. Кюстендил, 15.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Ем. Антова при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело № 20251520100262 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба вх. № 1300/30.01.2025г. на К. Б. А. срещу „Фератум България“ ЕООД, с която са предявени следните искове: установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г., сключен между страните, както и установителен иск, предявен в условията на евентуалност, с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г., сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че на 30.09.2024г. между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г., с който било договорено да се отпусне заем в размер на 3000 лева. Броят на вноските били 18, лихвеният процент възлизал на 23,33 %, а ГПР – 49,66%. Сочи, че в чл.5 било уговорено договорът да бъде обезпечен с гарант – поръчител, предоставен от „Мултитют Банк“. Съответно, със сключването на процесния договор ищцата сключила и Договор за поръчителство с посоченото от ответното дружество лице, за което и следвало да заплати възнаграждение в 1 размер на 3180 лева, като по този начин цялото задължение на ищцата било в размер на 7230 лева. Ответното дружество било издало на ищцата Удостоверение за наличие на задължения, които към 06.01.2025г. възлизали на 6024,99 лева, поради което и за ищцата било налице правен интерес от предявяване на настоящите искове. Счита се, че сключването на договора за поръчителство било условие за отпускане на кредита, а исканото възнаграждение на практика се явявало разход по кредита, невключен в ГПР.

Поради тази причина процесният договор за кредит бил нищожен. Наред с това, ответното дружество получавало възнаграждението за поръчителството директно в патримониума си, доколкото било кумулирано в погасителните вноски по кредита. Възнаграждението се дължало и независимо дали отговорността на гаранта била ангажирана, или не, поради което и представлявала по естеството си скрита възнаградителна лихва и като такава противоречала на принципа на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. След проверка в ТР се установявало, че „Мултитют Банк“ била едноличен собственик на капитала на ответното дружество, поради което и същите били свързани лица. Твърди се, че възнаграждението за поръчителя е следвало да бъде включен в ГПР и като не е било направено това, било налице посочен размер на същия, по нисък от реалния такъв, а това водело до недействителност на целия договор. Било допуснато нарушение и на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Позовава се на практика на националните съдилища, както на СЕС. Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба.

Ответникът счита, че твърденията на ищцата за неправилно посочен ГПР, доколкото следвало да се включи и размерът на възнаграждението за гарната, за неоснователни. Счита, че е действал добросъвестно, предвид че на ищцата бил предоставен СЕФ, в който се съдържали параметрите на кредита. Бил приложен погасителен план, който ясно и точно описвал всички дължими вноски, като ясно бил посочен размерът на главницата и размерът на лихвата.

Не било налице твърдяното нарушение на разпоредбата на чл.11, т.10 ЗПК. По отношение на обезпечението – ищцата могла да обезпечи кредита по различни начини, включително и с поръчителство на избрани от нея ФЛ. В този смисъл кредитодателят не е бил длъжен и не е могъл да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в ГПР по 2 договора за кредит. Било допустимо да се изисква предоставяне на обезпечение, с оглед направена преценка за кредитоспособността на потребителя. Отново се посочва, че в договора била налична цялата необходима информация досежно действителния размер на ГПР. Ищцата било надлежно уведомена, преди да сключи договора, за необходимостта от предоставянето на обезпечение. От друга страна, твърди се, че сключването на договора за гаранция не било задължително условие за сключване на договора за кредит. Счита се, чл.5 на договора била индивидуално договорена по избор на ищцата и същата не противоречала на добрите нрави. Искането към съда е да отхвърли исковете. Претендира разноски.

В срока на отговор по чл.131 ГПК, на основание чл.211 ГПК, ответникът е предявил насрещен осъдителен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответницата /ищца по първоначалните искове/ да заплати сумата от 1744,99 лева, представляваща незаплатена главница по Договор за паричен заем № 4593870/20.09.2022г., ведно със законната лихва, считано от дата на депозиране на исковата молба да окончателно изплащане. Насрещният иск е приет за съвместно разглеждане в производството с Разпореждане № 2053/05.05.2025г.

В насрещната искова молба ищецът по нея /ответник в производството/ твърди, че с оглед на сключения Договор за паричен заем № 4593870/20.09.2022г., е предоставил цялата сума в размер на 3000 лева, а ответницата се задължила да я върне, но към момента била заплатена сумата в размер на 1255,01 лева. Към подаване на исковата молба останали дължими следните суми, а именно: 1744,99 лева, представляваща незаплатена главница.

Съответно, с оглед на забавата на кредитополучателката и на основание чл.6 от договора и чл.13, ал.1 ОУ на „Фератум България“ ЕООД всички вземания по кредита се обявяват за предсрочно изискуеми. С насрещната искова молба ответницата е поканена за погаси задължението си в размер на 1744,99 лева.

В срока за отговор по насрещната искова молба е постъпил такъв от ответницата /ищец по първоначално подадената искова молба/, в който се позовава на недействителност на процесния договор, включително и на договора за предоставяне на гаранция, поради което моли съда да отхвърли насрещната претенция като неоснователна.

3

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

1.По отношение на главния иск, предявен с първоначалната искова молба:

Съдът счита, че така предявените в условията на евентуалност установителни искове са допустими. При разпределяне на доказателствената тежест съдът е указал на ищцата, че следва да докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че част от съдържанието на договора включва клауза за предоставяне на гарант. В доказателствена тежест на ответника е да установи, че е изпълнил изискванията на закона за потребителския кредит относно предоставянето на информация на потребителя, съдържанието на договора и погасителния план и реда за определяне на годишния процент на разходите, както и че клаузата на чл.5 от договора е индивидуално уговорена.

Между страните не се спори, а и от представения по делото договор № 1388551 за предоставяне на потребителски кредит се установява, че на 30.09.2024г. ищцата е сключила с ответното дружество договор за предоставяне на потребителски кредит за сумата от 3000 лева. Видно от договора е, че страните са постигнали съгласие за лихва, определена съгласно разпоредбите на Общите условия, в размер на 1050 лева, при лихвен процент 23,33 % и годишен процент на разходите – 49,66 %. В договора е посочена общата сума, подлежаща на връщане, а именно 4050 лева, платима на 18 месечни вноски, с първа падежна дата – 30.10.2024г. Договорът е сключен при Общи условия, приложени към отговора на исковата молба и приети като писмени доказателства по делото.

Между страните не се спори, че посочената сума в размер на 3000 лева е усвоена изцяло.

Между страните не се спори, че кредитът е обезпечен , на основание чл.5 от договора за кредит, с договор за гаранция /поръчителство/, сключен между „Мултитют Банк“, със седалище в Малта, като гарант , и ищцата срещу заплащане на възнаграждение в размер на 3180 лева, платимо на 18 месечни вноски, с първа падежна дата – 30.10.2024г.

4

Видно от копие на удостоверение за наличие на задължение от „Фератум България“ ЕООД, адресирано към ищцата, се установява, че към 06.01.2025г. същата дължи общата сума в размер на 6024,99 лева по договор № ***.

Предвид гореизложеното, по възраженията на ищцата по отношение на нищожността на договора, съдът намира следното:

При извършване преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищцата основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно.

Процесният договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл.9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно чл.19, а л . 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Както бе установено по-горе, процесното вземане е обезпечено с поръчителство, предоставено от „Мултитют Банк“, вследствие на което между ищцата и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство срещу уговорено възнаграждение. Ето защо, съдът намира, че възнаграждението, дължимо на поръчителя, следва да се включи към ГПР по 5 кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в параграф 1, т.1 от ДР на ЗПК за общ разход по кредита за потребителя. За да се прецени дали таксата за предоставяне на поръчителство е част от общите разходи по кредита, следва да се приложи определението, съдържащо се в чл.3, б.„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази норма „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора /с изключение на нотариалните разходи/; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая получаването на кредита при предлаганите условия /чл. 5 от договора и чл. 5.

3 от ОУ/ предполага предоставянето на обезпечение. Действително, за кредитополучателя съществува възможност да избере дали това да е предложено от него физическо или юридическо лице, или предложения от кредитора поръчител, но това не променя факта, че дължимото в тази връзка възнаграждение /такса за предоставяне на гаранция/поръчителство/, е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР в случаите, в които лицето, кандидатстващо за кредит е избрало за поръчител „Мултитют Банк“. Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит или в стандартния европейски формуляр, че този разход се включва в ГПР /както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му/ е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. Ответното дружество признава, че посоченото възнаграждение не е било включено в ГПР.