Решение № 4838 от 13.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4838 гр. София, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20251100502022 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 19870/04.11.2024 г., постановено по гр.д. № 47263/2023 г. по описа на СРС, 119 състав, първоинстанционният съд е приел за установено, че претендираното от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, вземане за следните суми:

370.13 лева за незаплатена топлинна енергия за времето от 01. VІІ. 2014 година до 06. IV. 2017 година,

40.59 лева обезщетение за забава върху посочената сума за времето от 16. IХ.

2015 година до 04. VI. 2018 година включително,

54.91 лева за услугата дялово разпределение за времето от 01. V. 2015 година до 30. IV. 2017 година,

12.01 лева обезщетение за забава върху посочената сума за времето от 10. VІІ.

2015 година до 04. VІ. 2018 година включително и законната лихва върху главницата за времето от подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 14. VІ. 2018 година до окончателното плащане,

1 за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 01. Х.

2024 година по частно гражданско дело №39526 по описа на Софийския районен съд за 2018 година против Ж. М. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „********, съществува, като за горницата до 523.84 лева главница за топлинна енергия и 93.75 лева лихва върху същата сума е отхвърлил исковете.

Със същото решение съдът е осъдил Ж. М. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ул. „********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, разноски, както следва:

52.33 лева по водене на заповедното производство;

610.56 лева по водене на исковото производство.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника Ж. М. Ч. срещу решението в частта, с която исковете са уважени. В жалбата въззивникът излага доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, тъй като не е спазен чл. 9 ГПК за равнопоставеност на страните. Съдията бил разгледал и уважил исковете на ищеца, без да се съобрази с доводите и възраженията на ответника, написани в отговора на исковата молба и възраженията му срещу изготвените експертизи.

Съдията в решението си твърдял, че ответникът не бил заявил рекламации срещу извършеното дялово разпределение в установените нормативни срокове, което било невярно, тъй като същият не ги бил получил. Получил ги едва в хода на исковото производство и своевременно бил възразил срещу тях. Според монтираните уреди за дялово разпределение въззивникът не бил потребил топлинна енергия и отчетите му били с нулеви стойности, но въпреки това за неговия имот била начислявана 100 % сградна инсталация. Месечните прогнозни сметки били в противоречие с чл.71 ал.1 от Наредбата за топлоснабдяването, не трябвало да се прилага формулата към т.6.1.1 от Наредбата за топлоснабдяването , защото противоречи на чл.155 ал.2 ЗЕ и европейските директиви. Не се дължат суми за дялово разпределение, защото съгласно чл.149б ал.3 ЗЕ те трябва да са за сметка на доставчика. Дължимите депозити за допуснатите експертизи не били внесени от ищеца в определения срок, за което ответникът не бил уведомен надлежно, поради което не следвало да бъдат приемани и исковете следвало да бъдат отхвърлени. Освен всичко друго, липсвал договор между ищеца и ФДР, поради което и на това основание исковете се явявали неоснователни.

Не на последно място, по отношение на възражението за погасително давност не трябвало да се взема предвид датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, защото към тази дата искът не е уважен и давността не е била прекъсната, а към датата на постановяване на първоинстанционното решение погасителната давност вече е била изтекла. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.

2

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД е депозирала писмен отговор, с който поддържа, че въззивната жалба е неоснователна и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Директ“ ЕООД не заявява становище по жалбата.

Решението не е обжалвано в частта, в която предявените установителни искове срещу ответника Ж. М. Ч. са отхвърлени, поради което в същите части е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционният съд е бил сезиран по реда на чл. 422 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД с обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуване на вземането на „Топлофикация София“ ЕАД от ответника Ж. М. Ч., както следва: сумата от 523,84 лв., представляваща цена на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, общ. „********, за периода от м.07.2014 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 14.06.2018 г. до окончателното й изплащане, сумата от 81,74 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за ползвана топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 04.06.2018 г., сумата от 54,91 лв., представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 14.06.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 12,01 лв., представляваща лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от 10.07.2015 г. до 04.06.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.10.2018 г. по ч.гр.д. № 39526/2018 г. по описа на СРС, 119 състав.

3

С обжалваното решение предявените искове са частично уважени за сумите, както следва: за сумата от 370,13 лв., представляваща цена на доставена от дружеството, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, общ. „********, за периода от 01.07.2014 г. до 06.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 14.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за сумата от 40,59 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за ползвана топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 04.06.2018 г., за сумата от 54,91 лв., представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от м.07.2014 г. до м.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 14.06.2018 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 12,01 лв., представляваща лихва върху главницата за услугата дялово разпределение за периода от 10.07.2015 г. до 04.06.2018 г.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е частично неправилно.

На първо място по повод възражението на ответника, че при разглеждане на първоинстанционното дело е нарушен чл. 9 ГПК, следва да се отбележи следното:

В практиката на ВКС, напр. ТР № 4/23.11.22 по т. д. № 4/21 г. ОСГК е прието, че принципът на равнопоставеност изисква всяка от страните да разполага с равни права, за да защити в процеса материалните си права съобразно процесуалната роля, която заема. Съдът следва да им осигури равна възможност, за да упражнят предоставените им права, както и да прилага закона еднакво спрямо всички – чл. 9 ГПК. В настоящият случай въззивната инстанция констатира, че при разглеждане и решаване на делото първоинстанционният съд е предоставил и на двете страни равни процесуални възможности да защитят правата си, като им е осигурил възможност за участие в процеса и за упражняване на предоставените им права, произнесъл се е по доводите и възраженията и на двете страни и липсва толериране на една от страните за сметка на друга. Действително, в проведеното пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание съдът е отстранил за известно време ответникът от съдебната зала, докато е траело изслушването на изготвените заключения на вещите лица по допуснатите експертиза, но това е било в изпълнение на правомощията му по чл. 141, ал. 4 ГПК и предвид неприемливото поведение от страна на ответника в съдебната зала, поради което това действие на съда не може да се приеме за нарушение на чл. 9 ГПК. Ето защо възраженията на жалбоподателя в противната насока се явяват несъстоятелни.

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ:

За основателността на така предявения иск в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже: съществуване на облигационно отношение 4 между страните за процесния период по силата на договор за предоставяне на топлинна енергия, че за процесния период е предоставил на ответника реално топлинна енергия с цена в размер на претендираната сума.

В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже погасяването на дълга.

Пред настоящата инстанция не се оспорва, а и от представения пред първоинстанционния съд Нотариален акт (на лист 19-20) се установява, че въззивникът е собственик на процесния имот.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г. /потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

От ангажираните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че ответникът е собственик на процесния недвижими имот. На основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Последното дава основание на съда да приеме, че същият е и потребител на ТЕ по смисъла на ЗЕ през процесния период, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в тях права и задължения на страните, съгласно общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София” ЕАД, както и Закон за енергетиката, като ищецът има задължение да доставя топлинна услуга за целия имот, а ответникът– да заплаща цената .

За установяване на реално доставеното в процесния имот количество топлоенергия пред първата инстанция е изслушана съдебнотехническа експертиза, която въззивната инстанция кредитира като обективна и компетентно дадена, и са представени по делото изравнителни сметки от третото лице-помагач. При собствен анализ на заключението съдът приема за установено, че в процесния имот е доставено реално количество топлоенергия в претендирания размер. За трите отоплителни сезона м.07.2014 г. – м.04.2017 г. в имота на ответника е начислявана единствено ТЕ за сградна инсталация, която противно на възраженията на въззивника е част от доставената в сградата и в частност в имота на ищеца топлинна енергия, доколкото съставлява компонент от ТЕ. Съгласно заключението същата е в размер на 583,31 лв., като извършените измервания в АС, начисления по фактури, дялово разпределение и остойностяване на потребена топлоенергия за процесния имот са в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяване и цени на ТЕ за процесния 5 период. Установява се също, че сградата, в която се намира процесният имот е с непрекъснато топлоснабдяване за исковия период, като ищецът ежемесечно е извършвал отчети на общ топломер, който е преминавал метрологичен контрол съгласно Наредбата.