Решение № 794 от 06.08.2020, Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№ 794 гр.

Пловдив, 06.08.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно заседание на седми юли две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

КОСТАДИН ИВАНОВ при участието на секретаря Пенка

Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 653 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район „Оборище“, ул. „Панайот Волов“ № 29, ат. 3, представлявано заедно и поотделно от управителите Н. Й. С. и И. Ц. К., чрез процесуалния представител адв. А.Б.-Д., против Решение № 497 от 15.11.2019 г., постановено по гр. дело № 2615 / 2018 г. по описа на РС–Асеновград, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че Б.Р.Б. с ЕГН ********** дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД сумите съгласно заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 1717/2018 г. по описа на РС–Асеновград, в размер на 1241,41 лв. главница, 72,22 лв. договорна лихва за периода 11.05.2017 г. до 28.09.2017 г., 624,96 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение, лихва за забава върху непогасената главница в размер на 116 лв. за периода 29.09.2017 г. до 19.07.2018 г., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното изплащане на дължимите суми.

Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като не отразява правилно фактическата и правната обстановка, свързана с уведомяването на ответната страна за цесията по смисъла на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД. Твърди се, че противно на приетото от РС-Асеновград, в хода на първоинстанционното производство е връчено уведомлението за цесията и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК това обстоятелство е следвало да бъде отчетено при постановяване на решението. В този смисъл жалбоподателя счита, че неправилно съдът е приел, че исковата молба и книжата към нея не са били връчени на ответника, въпреки надлежното провеждане на процедурата по чл. 47 от ГПК. Предвид горното и на основание разпоредбата на чл. 47, ал. 5 от ГПК твърди, че исковата молба и всички приложени към нея книжа, в това число и уведомлението за цесията, следва да се считат за връчени на ответната страна с изтичането на двуседмичния срок от залепването. Счита, че получаването на книжата от назначения особен представител, доколкото функцията на същия е насочена към осъществяване на процесуалната защита по делото, има значение единствено за срока по чл. 131 от ГПК, но не и относно момента на връчване на книжата по делото на ответника. В допълнение жалбоподателят излага съображения, че е ирелевантно за предмета на спора дали уведомлението е връчено лично на ответната страна или чрез нарочна процедура, с оглед на това, че не се твърди плащане на стария кредитор след цесията, нито има данни за това.

Моли обжалваното решение на бъде отменено и да се постанови ново от въззивния съд, с което да се уважи изцяло исковата претенция. Претендира заплащане на сторените в хода на производството разноски.

Във връзка с жалбата е постъпила молба от жалбоподателя, с която заявява, че поддържа въззивната жалба, и допълва твърденията си относно редовността на уведомяването за цесията при надлежно проведена процедура по чл. 47 от ГПК, като сочи съдебна практика в този смисъл.

Въззиваемата страна Б.Р.Б., чрез назначения особен представител адв. Т.Н., в законоустановения срок е депозирал отговор на въззивната жалба, в който излага подробни твърдения за неоснователност на жалбата. Счита, че цесията не е породила действие по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, доколкото уведомлението за нея не е връчено лично на длъжника. Твърди още, че получаването на книжата по делото, вкл. и уведомлението, от особения представител не може да се приравни на лично получаване на същите от страна на длъжника предвид това, че ролята на особения представител е да осъществи процесуално представителство на ответника, без да се разпорежда с материалното право, предмет на делото, и без да може да получава материалноправни изявления. В този смисъл счита, че жалбоподателят не се е доказал релевантния факт на уведомяването на длъжника за прехвърлянето на процесното вземане, респ. че тъй не притежава материална легитимация, предвид ненастъпването на последиците, визирани в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В открито съдебно заседание поддържа отговора и излага допълнителни съображения за неоснователност на жалбата поради неспазване на изискванията на чл. 26, ал. 4 от ЗПК. Алтернативно се претендира нищожност на чл. 4 от процесния договор за потребителски кредит, предвид това, че уговорената с цитираната разпоредба неустойка излиза извън присъщите ѝ обезщетителна и санкционна функции. Въз основа на горното моли жалбата да бъде отхвърлена, а решението на първоинстанционния съд потвърдено.

Окръжен съд – Пловдив, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното от фактическа страна:

За да постанови своето решение, Районен съд – Асеновград правилно е приел за безспорно, че на дата 04.05.2017 г. между „Изи Асет Мениджмент“ АД с ЕИК 1576434, като заемодател, и Б.Р.Б. с ЕГН**********, като заемател, е сключен договор за паричен заем № 2804002. Съгласно него заемодателят е предоставил на заемателя сумата в размер на 1800 лв., която заемателят се е задължил да върне на 21 седмични погасителни вноски от по 93,15 лв. всяка, при фиксиран годишен лихвен процент от 40% и ГПР от 48,32%. Видно от инкорпорирания в договора погасителен план падежът на последната вноска е уговорен на дата 28.09.2017 г. По силата на чл. 4 от договора заемателят е следвало в срок от три дни след сключването на договора да предостави едно от описаните в клаузата обезпечения, а именно две физически лица поръчители, всяко от които да отговаря на подробно описаните в договора изисквания, или банкова гаранция с бенефициер заемодателя, за общо дължимата сума по договора с валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. За неизпълнението на това задължение е уговорена неустойка в полза на заемодателя в размер на 937,44лв, която да се заплати от заемателя разсрочено, заедно с погасителните вноски, които на своя ред се увеличават с 44,64 лв. до общия размер от по 137,79 лв. всяка. От данните по делото е видно, че въззиваемата страна, заемател по правоотношението, не е предоставила никакви обезпечения преди или след сключването на договора.

Първоинстанционният съд правилно е отразил, че в чл. 10 от договора е уредено правото на заемодателя да прехвърли вземането си на трето лице, както и да го заложи в полза на трето лице по реда на ЗОЗ. В упражнение на това свое право „Изи Асет Мениджмент“ АД е прехвърлил процесното вземане по договор за паричен заем № ***г. на жалбоподателя „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължение (цесия) от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.05.2018 г. към същия. Настоящият състав намира за неправилно възприетото от районния съд становище, че представените от жалбоподателя документи, в частност заверено копие на извлечение от Приложение № 1 от рамковия договор на листове 14, 15, и 16 от делото, са нечетливи, поради което не следва да се коментират. Напротив, същите са четливи и от тях е видно, че вземането на цесионера „Изи Асет Мениджмент“ АД към Б.Р.Б. с ЕГН********** за претендираните суми в общ размер на 2054,59 лв. е било предмет на договора за цесия от 30.01.2017 г., сключен между първоначалния кредитор и жалбоподателя. Цесионерът е потвърдил цесията, видно от приложното по делото писмено потвърждение на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД (л. 13), и е упълномощил цедента (л. 12) от негово име да уведоми всички длъжници по всички вземания на дружеството, които са цедирани съгласно Рамковия договор от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.05.2018 г. към същия.

Изложените по-горе факти и обстоятелства се установяват от представените към исковата молба писмени доказателства. Същите са надлежно приобщени по делото и не са оспорени от ответната страна, поради което първата инстанция правилно ги е кредитирала.

Жалбоподателят е приложил към исковата си молба по чл. 422 от ГПК уведомление до Б.Р.Б. за описаната по-горе цесия, като е направил особено искане към районния съд, същото да бъде връчено на ответника заедно с исковата молба и доказателствата.

Предвид това, че ответната страна не е намерена на посочения по делото адрес, е проведена процедура по връчване на книжата по реда на чл. 47, ал. 1- 5 от ГПК и на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК е назначен особен представител, който е получил препис от исковата молба ведно с приложенията към нея.

В исковата молба и заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 се твърди, че Б.Р.Б. е извършвал плащания в общ размер от 1000 лв. за погашение на задължението си по процесния договор за заем. Тези твърдения не се оспорват и същите представляват признание на неизгодни факти по смисъла на чл. 175 от ГПК, които се подкрепят и от другия събран по делото доказателствен материал, в частност отговора на въпрос № 1, включен в заключението на съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ), което въззивният съд кредитира в тази ѝ част. С оглед на горното настоящата инстанция приема, че Б.Р.Б. е заплатил сумата от 1000лв., която е послужила за погасяване на задълженията му по договор за паричен заем № ***г.

По делото е изготвено заключение по ССчЕ, което е установило, че задълженията на Б.Р.Б. по процесния договор, начислени от първоначалния кредитор „Изи Асет Мениджмент“ АД към дата 30.04.2018 г. (до датата на прехвърляне на вземането с Приложение № 1 от 01.05.2018 г. към Рамковия договор), са в общ размер от 3032,64 лв., от които: 1800 лв., главница, 156,15 лв. договорна лихва, 937,44 лв. неустойка, 45 лв. разходи за извънсъдебно събиране на вземането, и 94,05 лв. мораторна лихва.

Посочено е, че заемателят е внесъл общо сумата от 1000 лв., от които 45 лв. са послужили за погасяване на начислените разходи за извънсъдебно събиране на вземането, като това се твърди и от самия жалбоподател в заявлението по чл. 410 от ГПК, в исковата молба и във въззивната жалба. С останалите 955 лв. са покривани вноските по погасителния план, определен след начисляването на неустойката по чл. 4 от договора, т.е. след увеличението на размера на вноските с 44,64 лв. От заключението на вещото лице, както и от размера на претендираните в исковата молба и заявлението суми следва, че от платените 955 лв., за погасяване на главницата заемодателя е отделил 558,59 лв., за възнаградителна лихва – 83,93 лв., а за неустойката по чл. 4 от договора – 312,48 лв. Горното се извежда от отговорите на вещото лице на въпрос № 1 и въпрос № 2 от ССчЕ, които отговори настоящата инстанция намира за пълни, обективни, изготвени от компетентно лице в кръга на неговите специални познания и съобразно поставената задача, поради което и заключението следва да бъде кредитирано в тези му части.