Решение № 1053 от 18.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1053 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Светлана Д. Т.а като разгледа докладваното от Виктория В. Грънчарска Въззивно гражданско дело № 20231100514044 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 17562/27.10.2023 г. на СРС, 151 с-в по гр. д. № 53752/22 г. е признато за установено, на основание чл.422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал. 1 ЗЗД, че съществуват вземания на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу Б. К. Б., ЕГН ********, и П. М. И., ЕГН **********, следните суми в размер на по: 2180, 25 лева от всеки – главница – представляваща цена на топлинна енергия, доставена за периода м. 05.2019 г. – м. 04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 02.06.2022 г. до окончателното й изплащане, както и че дължат сума от по 34, 30 лева от всеки, такса за услугата дялово разпределение за периода м. 05.2019 г. – м.04 2021 г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.06.2022 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от по 266, 96 лева от всеки – законна лихва за забава върху цената за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. – 15.05.2022 г., за които суми е издадена заповед на изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.06.2022 г., издадена по ч.гр.д. № 29482 по описа на 2022 г. на СРС, 151-и състав.

С решението са отхвърлени исковете за сумата от по 6, 55 лева – законна лихва за забава върху цената на услугата дялово разпределение за периода 01.07.2019 г. – 1

19.05.2022 г. като неоснователни.

Въззивната жалба е подадена от Б. К. Б.. В нея се излагат твърдения, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че предявеният иск по чл. 422 ГПК е недопустим, тъй като по ч.гр. д. № 29482/2022 г. на СРС, 151 състав, че заповедта по отношение на Б. Б. била връчена при отказ за получаването, а не както приема първоинстанционният съд при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради което намира, че за ищеца не са налице предпоставките за предявяването на иск по чл.

422 ГПК, тъй като ответникът не е възразил срещу заповедта и спрямо него тя е влязла в сила. Поддържа съображения, че при посещенията на адреса длъжностното лице не е удостоверило, че той не живее на адреса.

Съдът намира, че останалите доводи на ответника срещу решението са изложени за първи път пред въззивната инстанция, доколкото последният не е възразил срещу исковата молба и не е подал отговор на последната. Моли да се отмени решението в оспорената част, като претендира разноски, включително адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

На основание чл. 265, ал. 1 ГПК в първото съдебно заседание по делото е подадена молба от А. А. – пълномощник на П. М. за присъединяване към въззивната жалба. В молбата не са изложени конкретни съображения срещу решението.

Възраженията в основаната въззивна жалба по допустимостта не са приложими към основателността на иска по отношение на този жалбоподател.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД оспорва изцяло като неоснователна въззивната жалба. Излага съображения, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано и следва да бъде потвърдено.

Моли решението да се потвърди.

Като съобрази становищата на страните по реда на въззивната проверка, съдът намира следното:

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и частично недопустимо.

СРС се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Решението се оспорва по въззивни жалби на двамата ответници само в частите, в които са уважени исковете.

В частта, в която исковете са отхвърлени, решението е влязло в сила и не подлежи на проверка.

2

По единственото допустимо възражение във въззивната жалба на ответника Б.

Б., че заповедта по чл. 410 ГПК не му е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и не са били налице условията на даване указания на ищеца да предяви иск по чл. 415, ал. 1, т.

2 ГПК, а ищецът няма интерес да предяви иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като заповедта е влязла в сила срещу него, съдът намира следното:

Като съобрази данните от заповедното производство, въззивният съд констатира, че заповедта за изпълнение е връчена чрез залепване на съобщение на адреса, установен от съда чрез справка в НБДН, а именно: с. Алдомировци, ул.

„******** по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, при спазване на уредената в този текст процедура и след като съдът се е убедил, че ответникът действително има регистрация на този адрес.

В съобщението на длъжностното лице е вписано изрично, че Б. Б. живее на търсения адрес, но не „отваря вратата“.

Следва да се посочи, че в чл. 415, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК са предвидени предпоставките, при които заповедният съд дава указания на заявителя за предявяване на иск за установяване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, респективно за осъждане на длъжника за заплащането му, когато издаването е отказано.

Предпоставките са: 1/ да е подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК от длъжника, 2/ заповедта за изпълнение да е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в случаите в които връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението, 3/ отказ на съда да издаде заповедта за изпълнение.

Наличието на една от хипотезите, посочени в чл. 415, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК е условие за процесуална допустимост на предявения установителен иск по чл. 415, ал.

3 от ПК. Исковият съд прави самостоятелна преценка за съществуването им, без да е обвързан от констатациите на заповедния съдия. В този смисъл са задължителните указания, дадено в т. 10 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. по описа на ВКС.

В настоящия случай, след надлежно удостоверяване, съгласно изискването на чл. 47, ал. 1, изр. 3 от ГПК, че длъжникът не може да бъде намерен на постоянния и настоящия му адрес и не е открито друо лице, което да получи книжата, на 25.07.2022 г. е залепено уведомление. Неоснователно жалбоподателят Б. поддържа, че съобщението е връчено при отказ.

В срока по чл. 47, ал. 2 от ГПК, изтекъл на 08.08.2022 г., не се установява той да се е явил, за да получи книжата. Затова, на основание фикцията, предвидена в чл. 47, 3 ал. 5 от ГПК, заповедта се счита връчена на същата дата.

При това положение, за да е процесуално допустим предявеният иск е необходимо или връчителят по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 47, ал. 1, изр. 4 от ГПК да е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, на който е търсен за връчване на книжата или в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, считано от връчването на заповедта, да е постъпило възражение срещу нея.

От материалите по делото е видно, че не е налице нито една от посочените предпоставки. Връчителят не е събрал данни от конкретно лице с установена самоличност, че длъжникът не живее на адреса, който е регистриран като негов постоянен и настоящ адрес. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, който е изтекъл на 08.08.2022 г., не е постъпило и възражение от Б. Б. срещу заповедта по чл. 410 ГПК.

Съдът намира, че в случая не е реализирано изискването на чл. 415, ал. 1, т. 2от ГПК. Цитираната норма предвижда две предпоставки, които трябва да са налице кумулативно, за да се препятства влизането в сила на заповедта –освен връчването чрез фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и събирането на данни по предвидения ред, че длъжникът фактически не живее на постоянния/настоящия си адрес. Тъй като второто изискване в случая не е налице, с изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК заповедта е влязла в сила.

Затова съдът намира за основателно възражението на длъжника, че издадената заповед е влязла в сила спрямо него и не е възникнала никоя от предпоставките по чл.

414, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ГПК, представляващи условие за процесуална допустимост на установителните искове.

В частта срещу длъжника Б. Б., производството е следвало да бъде прекратено като недопустимо. Предвид недопустимостта на производството в тази част, недопустимо е и постановеното по делото решение срещу този длъжник.

Относно присъединяването към въззивната жалба на втория длъжник П. И., съдът намира за необходимо да отбележи следното:

Действително е налице възможност на другарите да се присъединят към въззивната жалба, подадена от единия от тях, в срока по чл. 265, ал. 1 ГПК. В случая обаче, ответникът И. не излага никакви конкретни съображения срещу решението в частите, в които исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени срещу нея.

Трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 246/23.10.2013 г. по гр.д.

№ 3418/2013 г. на ВКС, ГК, I, г.о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр.д. № 2008/2014 г. на ВКС ГК, I, т.о. и други съдебни актове приема, че въззивната жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверка на 4 правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Следователно по блакетна въззивна жалба,в която не са посочени конкретни пороци на обжалваното решение и в случай че не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми от първоинстанционния съд, е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение.

С оглед правомощията на въззиният съд , при подадена бланкетна жалба настоящият състав намира, че следва да се произнесе отнсно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и относно правилното приложение на императивните материалноправни норми.

При извършване на тази проверка, съдът приема, че обжалваното решение е валидно, постановено в оспорените части – в които са уважени исковете по чл. 422, ал.

1 ГПК срещу П. И.. Производството е образувано след подадено от този длъжник възражение в срока по чл. 414 ГПК.

При постановяване на решението в тази част не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

По съществото на спора изводът на СРС, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия, чл. 153, във вр. с чл. 149 от ЗЕ, е съобразен със събраните по делото доказателства – съгласно данните по делото, ответниците са имали запазено доживотно право на ползване върху процесния имот. Облигационното отношение между страните е възникнало по реда на чл. 150, ал.1 от ЗЕ – при действие на Общите условия на ищцовото дружество.

Сградата е етажна собственост и се установява, че в усковия период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство – чл. 139, ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинна енергия в сграда –етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, което в периода е осъществено от ФДР „МХ Елвеко“ ООД. Размерите на дължимите от ответника суми са установени от събраните по делото писмени доказателства, а ответницата не е оспорила стойността и количеството на доставената в имота ТЕ в процесния период.

СРС основателно е преценил, че се дължат суми в установените в производството размери от тази ответница. Както се посочи, при липса на конкретни възражения относно незаконосъобразността на решението, въззивният съд няма задължения да извършва цялостна проверка на правилността му.